*

Ако чакам слънце да стопи снега,
дълго ще си ходя до ушите в преспи.
Искам да е чисто още днес. Сега –
ако ме потърсиш, да ме видиш лесно.

Сънища и грешки, счупени тъги,
думи с бримки, тайни, чувства захабени.
Няма да ги ползвам. По-добре да ги
махна, за да има въздух и за мене.

Просека. Пътека. Хубав път. Следа.
Светнало. Без преспи. Чисто. Без капани.
Всичко ще приготвя, за да можеш да
дойдеш тук. И, знам ли… Може да останеш.

☼

Добре де, заглавието е подвеждащо.
И с десен крак става. Проверила съм.

Защото на поетите им е лесно! Работят с думи. Всеки човек знае да говори още от една-две-тригодишен. Дори и без думи става – кой ти пречи да си съчиняваш мълчаливо и наум. Не е задължително да умееш да пишеш. А ако ще пишеш, можеш с молив, машина или компютър. Ако си момченце, направо на снега може да напишеш някое… хайку.
Вдъхновение? Винаги ще се намери кой да ти разбие сърцето. Няма такъв? Пекне слънце – щрак! – стихотворение. Текне дъжд – епическа поема!

А за музикантите е далеч по-сложно. Трябва инструмент, който да бъде посредник между тях и публиката. Че да го избереш, че да го купиш, че да го разнасяш насам-натам… Ако е тромпет или гребен – как да е. Ама органистите?
Имаш инструмент, обаче трябва и да се научиш да свириш на него.
Абе не е за разправяне!

Обсъждам тия работи със себе си, докато свиквам с мисълта, че ок, добре, днес ще мина с прахосмукачката… И се сещам, че преди време много хубаво бях открила как се свири с пръсти.
С пръстите на ръцете знае всеки хъшлак. Аз мога с пръстите на краката!
И с прахосмукачка.
Вадя я, сглобявам я, включвам, опитвам… Да! Не съм загубила тази своя дарба! Благодаря ти, Създателю, Велики Архитекте! Благодаря!

Прави се така (просто е):
Допираш тръбата на включената прахосмукачка до пръстите на краката си, въздухът минава между тях и при промъкването си издава нежен звук. И вече с шаване на пръстчета, респективно с различно плътни чорапи или без такива, може да се променя звукът. Можеш да имитираш животни, насекоми, автомобилно състезание… и това още при първия опит! Какви хоризонти, какъв простор, какъв полет на духа!
И цялото това спиритуално занимание е съпроводено с приятен и проветряващ масаж.
NB! Трябва да се прави в добре затоплено помещение, защото въздухът се усеща хладен. За да се постигне виртуозност, сигурно са необходими часове упорити занимания и има опасност човек да настине.
Щото от краката най-много се настива.

После установявам, че от 30 минути се трепя с тази прахосмукачка (седнала удобно до кашона в стаята) и решавам да приключа с чистенето за днес. Изключвам, разглобявам, прибирам.

После поливам цветята и си правя малка дъждовна гора в банята. Красиво е.
Населвам я със същества.
Снимам ги, после връщам и трите саксии по местата им.
Наливам си чаша вино.

Женската работа край няма.

Благодаря за вниманието.
🙂

Този въздух е в обращение
от безброй години.
Натоварен със съобщения.
Стоплен. Пак изстинал.

Прашен, стар. Наследен от живите.
Ресто от умрелите.
Този въздух е от архивите.
Как ще го заселите?

Той е дъвкан. Въздишан. Спирал е,
стиснат в тесни дробове.
Той е мляскал салам и сирене.
Той е бъркал в джобове.

Той е тук още от началото.
Той е включен в пътните.
Този въздух скрепява цялото.
Как ще го преглътнете?

Между Изток и Запад,
между Север и Юг,
има пета посока
с кратко именце – Тук.

Тя си няма стрелчица,
тя си няма адрес.
Тя е точка. Чертица!
(Тук е хлъзгаво днес)

Тя на топло отива.
Не обича тя мраз.
Тя е тази красива
точка Тук, където съм аз.

Постоянно пътува
и се мести. Но знам,
че заспи ли, сънува
своя полюс – ей Там.

А пък нейният полюс
е, където си ти.
Тя рисува със молив
и пунктирни черти

разни сложни маршрути
между Север и Юг,
как, поне за минута,
Там ще дойде до Тук.

На една обща плочка
(скромен сив тротоар)
те ще стъпят нарочно
като точки на зар.

А когато се срещнат
Тук и Там, Тук и Там,
едно влюбено нещо
вече ясно ще знам.

И, щастлив, щом ме грабнеш
малко да ме поносиш,
ще възникнат куп странни
географски въпроси.

Тук и Там ще се слеят
в мелодичен тих звук.
Кой ще каже къде е
Там и Тук, Там и Тук.

🙂

Най-после ще имаме концерт!
Ще бъде в ранната вечер на 14 февруари, 18,30, в Студио 5. Официалната покана ще излезе до дни.
И там Марина вероятно ще изпее тази песен. 
Може би с тези думи.

*

Колко бързо свърши нашата любов,
като сянка се стопи във вечерта,
беше тук и си замина,
беше топла, но изстина,
не остави и следа.

За какво са ми звезди или луна?
Непотребната им тиха светлина
ме открива нощем будна,
и усмивката им чудна
е студена без любов.

Без целувки и без радост,
без ласки, без смях.
Как сърце, което страда,
живее без тях?

Красотата на живота
като птица отлетя.
Всичко свърши. И остана
само мрак без любовта.

*

Тъй става някой път.

По-неуловим от мисъл,
ангелът наминал снощи.
Върху въздуха написал:
„Стой тук. Рано ти е още.“

От леглото ми откраднал
две безсъния, за спомен.
И едно перце му паднало.
И един копнеж огромен

във съня ми се заселил,
за да знам какво сънувам.
Той допълнил: „Я по-смело!
Явно е, че съществувам!”

И излязъл през стъклото,
гладко, без да се пореже.
Стъпвал над снега, защото
знаел, че снегът е нежен.

И защото ще го чакам,
и във знак, че ме наглежда,
той разопаковал в мрака
няколко звезди надежда.

Това ми е подарък!

Нямате си представа, след много дълъг ден, като получиш хубава изненада, как ти светва пред очите, все едно е сутрин и се събуждаш като нов.

Старите линкове, публикувани тук-там, пак са си валидни, но препращат към новия адрес.

И хем всичко си е, както си беше, хем адресът ми е кратък и лично мой, хем ми е подарък, хем… абе всичко!

Гледайте само, хубост:  mdoneva.com

Благодаря, Ан!

Благодаря, Йовко!

Страхотна изненада! Сега пък се смутих, затова само да кажа пак благодаря, и стига толкоз. Хайде, хаирлия да е! :))

(съвсем тихичко ураа 🙂 )

Белолици ученици
ръсят простотии.
Над шофьора клати цици
снимка с фолк-фурия.

Бабка лекичко придържа
своя син освинен.
Той, пиян, света попържа.
Тя въздиша: сине…

Циганчета сополиви –
весели врабчета,
със родители крадливи
по селата шетат.

Аромати – като в кръчма.
Врява безполезна.
Аз се свивам и се мъча
някак да изчезна.