Ана затвори телефона и с три крачки стигна до гардероба. Отвори крайната врата. На най-горния рафт беше пътната чанта, дръжката й висеше. Ана подскочи, хвана я и дръпна. Заедно с чантата върху главата й падна папка с документи, които се разсипаха по пода. Без да ги събира, събори в отворената чанта някакви блузи, бельо. От банята грабна четката за зъби и гребена. Напъха крака в маратонките.
Колата запали от първия път. Нямаше движение, улиците бяха пусти в празничния следобед.
Наби спирачки. Лили чакаше на тротоара. Беше с тъмносин официален костюм – сако и много дълги широки панталони. Отвори и седна. Ана видя, че краката й бяха боси.
Не си казаха нищо, не се поздравиха. Ана подкара, като гледаше само напред.
Бързо излязоха от града. Червената лампичка светна точно до първата бензиностанция.
Ана излезе, зареди, взе бутилка вода и бутилка вино, плати.
В колата Лили седеше все така неподвижно, все едно не беше забелязала, че са спирали и тръгват пак.
Пътят вървеше успоредно на брега и морето ту се показваше, ту се скриваше зад дърветата. Листата им едва бяха покарали и през тях прозираше слънцето, което се снишаваше бързо и всеки момент щеше да потъне зад хоризонта като бисквитка, топната в мляко.
Ана посегна да пусне музика, но Лили сложи ръка върху ръката й и я спря.
Пътуваха във вцепенение, без да нарушават тишината, без да позволят нещо да ги разсее от устрема – Лили да се отдалечи колкото може повече, Ана да я отведе колкото може по-бързо.
Светлината изстина и се размъти. На тяхната отбивка потънаха в гората. Пътят се превърна в пътека, клоните деряха вратите и удряха с юмруци по покрива на колата.
Ана помисли, че ще закъсат, но минаха през изровените дупки и спряха на самия плаж. Предните гуми заораха в пясъка.
Чак сега Ана погледна към Лили. Тя отвори вратата, слезе и тръгна по мръсния пясък. От тази страна на залива морето беше натрупало пръчки и всякакви боклуци. Ана се огледа за втори чифт обувки. Мина й през ума да даде своите на Лили, но тя нямаше да ги приеме. „Тогава и аз боса” – реши, но видя, че Лили вече нагазва в студената вода и без да губи повече време се затича към нея, като се препъваше в найлони, плавеи, някаква рогозка.
Хвана Лили за раменете и я дръпна. Неочаквано тя не оказа съпротива и двете паднаха на пясъка, а една вълна ги плисна и Ана видя как тъмносинята коприна попива и почернява. Сухи останаха само раменете на Лили и косата й.
Станаха бързо и хукнаха към колата. Засъбличаха студените дрехи, мокрите крачоли неприятно залепваха за краката.
Ана бутна Лили на задната седалка, хвърли й старото одеяло от багажника, запали двигателя и включи парното. Отвори виното и се промъкна на задната седалка, а Лили я загърна и я зави. Отпиха по глътка от бутилката и Ана най-после се разплака, а Лили се разсмя.
След малко и двете притихнаха. Колата бързо се затопляше, а отвъд тихото й бръмчене се чуваше равномерното пляскане на вълните. Една виолетова ивица светлина над хоризонта боядисваше черната вода в розово.
– Имаме ли нещо за ядене? – попита Лили и отпи още една здрава глътка.
– Нищо.
– Карай.
– Не мога да карам, пила съм – Ана посочи изразително бутилката и за по-ясно отпи пак. – Какво стана този път?
– Същото.
– Дай да видя.
Лили не помръдна.
– Дай.
Отгърна одялото – на бедрото и на ръката над лакътя грозно чернееха следи от удари.
– И сега какво?
– Може ли да останем тук?
– До утре – да. А утре?
– Хайде първо да стане утре – Лили се намести по-удобно, въздъхна и се засмя.
– Какво?
– В пети клас хубаво си бяхме решили никога да не се влюбваме.
Ана не отговори нищо, дори морето се притаи и премълча.
Мария Донева 