поради Елка Стоянова
Студени тръпки. Влажна кожа.
С кола до „Веселия Роджър”
в довчера чудния Бургас
едва-едва пристигам аз.
Свирепо ме боли главата.
Не се побира в кухината
на черепа горкият мозък.
Пристанището – пек и проза.
Вълните шляпат неприятно.
Шумът им, умножен стократно,
кънти между ушите ми.
От жега слънцето дими,
лъчи като ножове вади.
От светлината ми се гади.
Стомахът ми се преобръща.
Като една русалка съща
препъвам се, но крачки правя.
Мечтая си да се удавя
и да потъна в хладината,
и да ми се смирят червата.
Да имам перки, не нозе.
Защо го пих това розе???
Аз знам защо. Не помня колко…
О, изчезни, ужасна болко!
Тъй както споменът се къса…
Ах, дълга нощ след вечер къса…
В прекрасна шарена компания,
и разговори, и признания.
Вълнението беше общо.
Не ни се тръгваше изобщо.
И домакинята ни – щедра.
И глътката – прохладно-едра.
И тъй изискано мезето…
Назад да върна всичко взето…
И времето… и питиетата…
Назад да завъртя планетата,
Да стана трезвено човече
и вино да не видя вече!
Но времето назад не може.
И ето, „Веселия Роджър”
незнайно за какво се хили.
Аз вече губя свяст и сили.
На сервитьорка свежа, млада,
с гласче от оня край на ада
аз своята поръчка давам,
а пък наум си обещавам,
полагам искрен строг обет,
че от сега и занапред
ще бъда… даже!… вече няма…
Над купа, майчински голяма,
като луна жълтее резен
лимон. Характера железен
напрягам. Дишам. Дишам бавно.
Сърцето блъска се неравно.
Не ми почуквай, викам. Знам.
Невероятно, но ще ям.
Иглите, в мозъка забити,
се вадят със електролити,
със течности и минерали.
От древни векове са яли
предците ни гореща супа.
Сърцето в ритъм пак затупа.
И… Чудо. Сякаш зеленчуците
приятно притъпиха звуците.
И – може би от девесила? –
почувствах прилива на сила,
от рибката върховно вкусна
дори главата ме отпусна,
и остър глад – като мачете –
– Филийка да ми препечете?
Дали сафридът ви е пресен?
Ох, панталонът ми е тесен…
Какво ядат онези? Миди?
Сипете… Да не ви се свиди!
В опразнената ми паница
премина сянката на птица,
морето ми изръкопляска,
с вълнички радостни забляска,
жълт кран червен контейнер тръсна
и моята душа възкръсна.
Гореща рибена чорба
е най-великата творба,
шедьовърът, върхът, каймакът!
Денят надига се на лакът.
Изправя се духът. Прохожда.
Рапан с вилицата набожда.
И красотата тържествува.
И щастието съществува.
Което иде да рече:
когато си помислиш, че
късметът ти те е предал,
когато вече си взел-дал,
и нямаш цел и перспектива,
и махмурлукът те убива,
стори, каквото сторих аз –
в отново чудния Бургас
открий в пристанището пристан,
и с апетит и радост чиста
във „Веселия Роджър” сам
поръчай си айрян голям.
Напук на тежката съдба,
хапни си рибена чорба.
Мария Донева 