Как децата спасиха ваканцията и Земята

На най-почетното място – вратата на стаята ми, вече се мъдри плакатът за годишния концерт на децата от ЦНИК (там, където е и литературният клуб „Без заглавие“)
Точно този плакат всъщност не се мъдри. Смее се.
(аз съм върху буквичката С и съм русокоса)
DSC07593

Любовни писма

Едно време, когато бях малка, гледахме копринени буби. Те се хранят с черничеви листа, обичат топлина и влага. Ядат безспир, а после заспиват, всичките безброй буби като по часовник – лежат по корем, с вдигнати нагоре глави. А когато се събудят, събуват кожата си, както се събува чорап, и отново ядат. За месец и нещо от яйца колкото точка стават дебели бледи червеи, големи колкото показалеца ми, с черни, разположени близо едно до друго очи, с тъжно и смутено изражение. След последното хранене спират да ядат, лежат, мълчат и се чистят, накрая стават напълно прозрачни. Тогава си намират подходящо място и започват да изпускат тънка копринена нишка, от която си правят пашкули. Когато съм плакала много дълго, клепачите ми се подуват и стават прозрачни като буби. Никога няма да забравя особената миризма, горещината и влагата, като под дъжд от гореща вода, и дружното хрупане на бубите бубите бубите.
Мисля, че и аз съм буба. Живея, лежа, ям – храна, чувства, мисли, преживявания, а после силите ми свършват и заспивам с лице към небето, като молитва, като сън, като молба за помощ някой да бди над мен, докато спя. А после излизам от кожата си и ставам съвсем друга.

При бубите е съвсем видимо. При хората не съвсем.

Точно сега съм като буба, която мъчително се събужда.
Това си пасва и с теорията ми за десетилетията (всяко от досегашните – съвсем различно, плюс безпокойството какво ще е следващото, помощ!) И с чувството, че всичко ме докосва прекалено силно, болезнено, много ярко.
Няма ли да свърши тоя пубертет бе, хора! Може ли периодично всичко да ти става ново. Как може да остарее човек, когато светът му се обновява постоянно. Кога да остарееш…

„Писма до мъртвите с любов” (преведена от Александър Маринов) е книга за юноши. Значи книга за винаги и за постоянно.
Моментално ме подсети за „Предимствата да бъдеш аутсайдер”, и ми стана малко смешно, като видях, че Стивън Чбоски е първият от всички, на които авторката Ана Дилийра благодари, бил е неин наставник – личи си. А, той и на корицата е цитиран. Глупаво ми е той да я препоръчва, защото тя е много по-добра.
Книгата е написана много увлекателно и това ме спаси да не си кажа още на втората страница – аха, поредната книга за живота на американските ученици – и да я оставя. Примами ме да я прочета и слава богу, защото съм много доволна от това. Това е роман, здраво в традицията на „Спасителят в ръжта”, и е добър роман.
С навлизането навътре в книгата, и особено силно от средата нататък, вече не мислех за това, че героите са Американски Ученици, вече бяха просто хора като мен, с травми за лекуване, с горчивина за преглъщане, с любов за целуване. Знаете, хора. Виждали сте такива.
PismaБуквално, това е епистоларен роман, защото се състои от писма. Но повече е дневник, защото писмата си остават в тетрадката и никога не стигат до адресатите си – то няма и как, писмата са до мъртви хора. (Аз една цяла година писах в тетрадка писма до едно момче и никога не му ги изпратих. То си е живо и здраво де, сега е зъболекар.)
Писмата са до мъртви поети, актьори и музиканти.
Аз много харесвам момичето от книгата, макар че малко ми досади с безкрайното си чудене коя съм аз. Ами ти си. Ти си си. Виж си личната карта. Питай майка си и татко си. Намери си името в дневника в училище и го прочети на глас. Питай приятелите си. Изпей някоя песен, в която се говори за момиче като теб.
Тя точно това прави.

Има още

Това не е стихотворение.

 

Това не е стихотворение.
Не го измислям – то се случва.
Не е щастливо, уморено е
и напоследък не сполучва.

А е обичано. Любимо е.
Навсякъде добре прието.
Но черно от умора има
под ноктите и във сърцето.

То е объркано. Разплакано.
Само изгубва се къде е.
За други хора свети в мрака,
а не умее да живее.

Измъчва го копнеж огромен
нещо красиво да направи.
Стихотворение от спомен,
за който някой е забравил.

 

 

Среща!

Знаеш ли какво е приятел да дойде от много далеч, да стои ден, два, три в България, една малка част от пътя да остане за теб, и ти да не успееш да я изминеш, за да се видите.
Голямо разочарование.
Първо Зоран Якимоски от Охрид, после Лидия Димковска от Любляна. Уж София не е далеч, а усетих как в няколко поредни дни се отдалечава.
Лидия беше в НДК на Панаира на книгата, за да представи книгата си „Резервен живот“. Аз още не съм я намерила, за да я прочета, но като знам колко бях впечатлена от предишната й книга, преведена на български език, „Скрита камера“, очакванията ми са големи.
Това хубаво, но все пак не успях да отида навреме в София.
Обаче! видях Лидия на площад „Славейков“!!! Имам и снимка с нея!
Имам и снимка, която показва, че е възможно писатели и книги да се представят подобаващо пред широка публика.
Почувствах се прекрасно, когато я видях.  Казах си – познавам звезда. Лично.
Помолих едно момче да ми направи снимка.
Лидия, надявам се да успеем да се видим скоро, и наистина!

Трубадур

Смущавам се от това, че ще говоря сега за опера – аз какво разбирам от опери… но вълнението от снощи още не ме е напуснало и „Трубадур“ ми е в ума, а от вълнение разбирам малко повече.

Беше много хубаво.
Беше красиво.

Гледах първото действие от балкона, а след антракта се преместих на партера (долу виждах много по-ясно, лицата и очите и светлината) Музиката е божествена и спектакълът не ме смущаваше, не ме разсейваше от нея – мисля, че това е еквивалентът на лекарското „Първо не вреди.“

Въздействието беше цялостно – пеенето и актьорската игра, това, как героите си партнираха със същата естественост, с която гласовете им се допълваха и сливаха. Имах усещането за операта като тъкан, като нещо цяло, което ме обгръща и ме пренася (извън-оперно сравнение – нещо плътно, еластично, леко и живо като мъглата в Мъгловището в романа за Румо).

Никога не бях гледала тази опера, но се оказа, че музиката ми е много позната, едва ли не всички арии и дуети са хитове. Но никога не бих могла да си представя, че тези мелодични, музикални гласове пеят за такива кървави събития! (Либретото можете да прочетете тук)

Беше ми хубаво да гледам и слушам всички солисти. Сравнявам го с гледането на театрален спектакъл и си давам сметка колко невероятно е това, всички да са на ниво, някои – особено възхитителни в конкретното представление, но никой – дразнещ или разсейващ. Граф Ди Луна беше стабилен и уверен, честно казано, като изключим, че правеше злодейства, не останах с лоши чувства към него, може би му липсваше малко злина.

Ах, гледах, както някоя възрожденска стринка е гледала „Многострадална Геновева“! От самото начало се страхувах какво ще стане накрая, бях потресена от разказа на Азучена, веднага след веселия хор на циганите, ужасно, ужасно беше това с детето.
А колко красива беше Леонора! Особено във втората част, дрехите й се сливаха с декора и лицето й светеше, а гласът й беше… сребърен. Красиво…

Манрико пееше с толкова сладък глас. Беше потресаващо, особено когато се опитваше да утеши майка си и да я приспи, и когато след всичко случило се предателството на Леонора беше по-страшно от всичко за него…

Аз всъщност отидох по покана на госпожа Русекова от библиотеката в Пазарджик. Видяхме се в антракта. Тя е майка на Гергана Русекова, която от скоро е в Старозагорската опера.
Гергана Русекова беше Азучена.
Не съм чувала нищо по-драматично и красиво.

Знаете ли, сега пуснах записи от интернет, но не, не искам да слушам в момента. Искам, но всъщност не искам. Толкова ми е пълно сърцето с музика…
Мисля, че имах щастие и случих на силен спектакъл. Знам колко крехки са тези неща и от колко много случайности зависи в един и същи момент всички на сцената и в оркестъра да затрептят на една вълна.

Вчера в операта беше и Вальо Текелиев, той е меломан и знае много за операта и на антракта аз нарочно си останах на мястото, защото се страхувах, че той може да ми каже, че не е хубаво и да се аргументира и аз да разбера с ума си, че е прав… Но той също беше в магията, значи моето наивно слушане и неговото ерудирано слушане са били еднакво очаровани. Той ми каза да сляза долу, за което много му благодаря.
Операта…

Просто беше много хубаво.
Винаги съм си мислила, че разните му там сноби се лигавят, като плачат на опера и разправят колко било вълнуващо.
Просто за пръв път ми се случи.

Не открих снимки от спектакъла – исках непременно да сложа снимки на Гергана Русекова и на Елена Баръмова, но намерих само от премиерата, когато изпълнителите са били в друг състав. За сметка на това ще сложа линк към едно клипче, на което е показано как изглеждах снощи. 

Ето го екипа на спектакъла тук:

„Трубадур“ от Джузепе Верди днес – 25 май 2015 г., 19 часа

Диригент Мартин Пантелеев
Режисьор Георги Динев
Сценичната адаптация Димо Костадинов
Хормайстор Младен Станев
Концертмайстор Паулина Колева

Действащи лица и изпълнители:
Леонора – Елена Баръмова
Азучена – Гергана Русекова
Манрико – Борис Тасков
Граф Ди Луна – Венцеслав Анастасов
Ферандо – Александър Марулев
Инес – Емилия Джурова
Руиц – Ивайло Йовчев
Вестител – Ивайло Йовчев
Циганин – Сашо Стойков

С участието на Прабългарската школа за оцеляване „Бага-Тур“

Оркестър, хор и балет на Държавна опера – Стара Загора

Благодаря!

Безсилно стихотворение

 

 

Светът ми е навил пътеките
на малко стегнато кълбо.
Това, което беше леко,
днес все едно не е било.

На пролетта й трябват сили
да тръгне рязко и навреме,
и струва ми се, е решила
от мене силите да вземе.

За всички тези остри макове,
които въздуха прогарят.
За розите, които в мрака
завивки дъхави разтварят.

На насекомите народеца
извира и се умножава,
а аз мълча във безизходица
и силата ми се смалява.

Навярно е високомерие –
от мен ли всичко ще покълне? Но
шумяща пролетна империя
прелива пълно във препълнено.

Сред пипалата на тревата
червено конче се изправя.
Издишвам страх, и вдишвам вятър,
и пролет правя, пролет правя.