Как бих могла да спя, когато знам,
че рапицата свети на полето?
Усмивката ми втурва се натам
и радостта ми с нея е заета.

Какво отдръпване, какъв покой,
когато тя не се пести, а вика?
По-свежа от лимон, с искри безброй,
красива и когато няма никой,

изящна и когато е сама,
най-жълто жълта, хубава без мярка.
През много километри, у дома,
в ума ми звънва, във съня се мярка,

събужда ме, високо ме държи,
показва как се свети, и изисква
ако ще се тъжи – да се тъжи,
ако си близко – да си много близко,

щастливо до изчерпване, до край.
Да стана истинска и цяла вече.
Ако е май – да бъде вечен май.
А после юни – вечен. Юли – вечен…

Ние може да се виждаме за първи път, може и никога повече да не се срещнем.

Но през часа, който споделихме, беше толкова уютно и вълнуващо, чиста радост, чиста тъга, чиста близост, че аз наистина имах нужда от допир, преди да се разделим. И всички, които дойдоха накрая, за да се погледнем съвсем отблизо, и ми дадоха прегръдка, всъщност ми дадоха нещо много повече.Ние си имахме един общ час безсмъртие и си тръгнахме с обикнати сърца.

Мисля, че затова се правят такива срещи. За какво друго?!

Благодаря! ❤
София, Весела, Петко, благодаря ви, че ми подарихте тази среща.

Харесва ли ти да си влюбен?
Например – да си влюбен в мен?
Сърцето ти кънти, събудено,
оглежда се, печели време.

Красиво ли ти е? Красиво
тъгите времето полира,
и чувството, живяло диво,
в желан уютен дом се спира.

Ти искаш да издигнеш къща.
Звънти болезнено-изящно
дъхът ти. В любовта се връщаш,
и нищо, че е малко страшно.

Когато ги гледам, спомените ми се връщат колебливо. Повредени са като снимките, макар че са били скрити на тъмно и напълно забравени. Трябва да се вгледам и да помисля, за да различа петната от времето, петната от буболечки и прах, щрихите, с които са ретуширани грижливо и нежно.
Това е сестрата на дядо ми, лелка Мичи.
Тя имаше дълга руса коса, спомням си я на допир. В спалнята имаше позлатена тоалетка със сива гладка студена мраморна плоча, нашарена с по-тъмни жилки. Също – гладки сатенени възглавници, които ми бяха любими. Лелка Мичи обичаше да си набере огромен букет от лайка и да го сложи във ваза. Имаха дебело увеличително стъкло пред телевизора, все едно не ние него, а той нас ни гледа, че и недовижда. Имаше стъклена купа с капак, а в нея – едни жълти бонбончета, с които си изжулвах небцето. Помня миризмата в кухнята. Също лачените алени чехли.
У нас, в Стара Загора – няколко мънички снимки с къдрави ръбчета – лелка Мичи държи кака (кака е бебе)… седят край дълга маса сред много роднини и съседи… в дълбокия сняг на друга мъничка черно-бяла снимка са със свяко Наско в Коми, смеят се. Те не бяха като нас, бяха по-различни, но много ни обичаха.
Лелка Мичи, Мария като мен.

Боли ме ухото, лицето, гърбът ме боли.
Кълбят се в главата ми някакви бавни мъгли,
болят ме ръцете и лактите, сянката, всичко,
боли ме дъхът и последната ситна костичка,
защото те няма наблизо, за да ме погалиш,
да ме излекуваш с усмихната бегла целувка,
защото не знаеш, че има защо да ме жалиш,
и трябваше да е преструвка, но не е преструвка.

На 19 април ще се включа в маратона на четенето.
Тази година той е дълъг-дълъг – цял април.
Аз ще участвам като възторжен почитател и пламенна публика на колкото може повече събития (ето я програмата), а на 19 април ще рецитирам весели стихотворения от 9 часа сутринта в ЦДГ № 23 „ Кипарис”, и от 18 часа – пак весели, или каквито дойде, „При Кмета“.
Стихотворения на глас в Стара Загора 🙂
От 19 часа пък ще има поетична вечер в „Нашето място“ заедно с Пътуващите книги, после може да се пренесем от Кмета – там.
Обичам такива работи 🙂

От дъждовното време се обаждали
старите болки.
Затова тия дни все си мисля, че
може да ми се обадиш.

Откакто съм станала човек, винаги съм живяла в грях. Напълно съзнателно, с наведена глава и с щастие, защото много от греховете ми са много от моето щастие. Винаги съм знаела, че имам да давам, имам да се поправям, имам да се старая, защото не съм това, което трябва да бъда, а има още много хубаво, много добро, докато стигна до нулата, и от там нататък да започна да раста над земята. И най-малкото стръкче е по-изправено, гордо и повече, отколкото аз ще бъда.
Нека да живея в свят, който ме превъзхожда – и ми е даден за радост и щастие.
Не съм най-добра, дори изобщо не съм добра. Само съм благодарна и щастлива.