Април

 

Боже, живея в рая!
Толкова е зелено!
Всички пчели омаяни
с погледи търсят мене.

Кимам им одобрително:
Виждам ви. Продължавайте.
И наедряват дните,
в празници разцъфтяват.

Ако е трудно – значи
нещо расте и зрее.
Работата е начин
райски да се живее.

 

Черната котка

 

Взехме си върбичка, запалихме свещи, подариха ни цветя, срещнахме познати, на една от снимките се вижда майка ми.

Хора правят песни

В Шумен при „Бодра песен“

Има един такъв вид хора, които са открили любовта на живота си и са се отдали изцяло на нея. Те посвещават времето си да се специализират и да се задълбочават. Изучават всички нюанси. Преследват съвършенството. Те умеят да откриват съмишленици и да увличат след себе си. Предполагам, че колкото повече постижения имат (и не говоря за наградите, които идват или ще дойдат), а за откритията, знанието, миговете, които постигат и споделят – толкова по-самотни стават. До такова високо ниво достигат малцина, затова сигурно се познават помежду си. И вероятно с някои от равните си се обичат, а с други – точно напротив, но се ценят взаимно, защото знаят какво им е струвал изминатият път.
Има такива хора в различни области. Например доктор Толев в психиатрията. Миленка има познати лютиери (представяте ли си – да правиш цигулки, цял живот, и нищо друго, и докато бавно превръщаш едно парче дърво в предмет, който си има душичка, да не знаеш как ще звучи, когато е готово, а и цигулките се раждат с характер, който с годините се променя; и не остаряват, затова лютиерът днес се състезава с всички велики лютиери на всички времена).
Възхищението ме замайва, вижте колко объркано говоря, дано не звуча патетично, но вярвам, че ще ме разберете:
В Шумен имах честта да попадна сред хорови диригенти.
Най-после се запознах с Деница Узунова, диригентката на хор „Бодра песен“. Събрахме се в една зала с нея, хористите, пианистката, която съпровожда изпълненията им, Любомир Денев, който създава музика, и аз (аз съм тази с думите). Беше ми и любопитно, и щастливо, и интересно.
Човек живее собствения си живот и се справя със задачите си, запълва предоставеното му пространство, мери улиците с дължината на собствените си крачки. А после идва един ден, в който съдбата му позволява да се приближи да такива светли личности, че той усеща как се смалява, от център на вселената се превръща в малка, замечтана планетка, която се завърта поне за малко в орбитата на ново слънце. Когато се разделим, пак всички си ставаме единствените незаменими слънца (в собствените си очи главно, нали). Но да се докоснеш до такива творчески, неуморни, добри, светещи хора… Много е хубаво. Много съм благодарна.

– Бог да ви благослови! – каза жената…

 

– Бог да ви благослови! – каза жената, след като Кейт пусна няколко монети в отворената й длан.
Следобедът беше много горещ. В подлеза ставаше течение, но въздухът, макар и с една идея по-хладен, носеше силна тъпа миризма на плесен, влага и клозет.
Кейт се опита да задържи дъха си. Стори й се, че миризмата се издига от цялото тяло на жената пред нея.
Август се пукаше по шевовете от горещина, а жената беше загърната в няколко ката мръсни шалове и под тях тъмнееше палто. Беше по мръсни плетени чорапи. Единият беше скъсан и между кафявите влакна вълна се подаваше кафяво-черен палец с дебел жълт нокът. Седеше върху разкъсан кашон. Единствените открити части от нея бяха зловещият палец, тънката жълтеникава китка, дланта – сива и малка като на маймунка, и две огромни черни очи край тънък дълъг нос.
Кейт вида жената първо като по-тъмно петно. Безформена купчина дрехи в периферията на погледа в мига на ослепяване, когато от светлината на парещия следобед се гмурна в сумрака на подлеза.
Купчината помръдна, отвориха се очи, малката маймунска ръчичка щръкна. Кейт автоматично се наведе и постави върху нея монетите, които си беше приготвила за билет.
– Бог да ви благослови…
„Тя говори…“ – смая се Кейт. Отстъпи няколко крачки, загуби равновесие.
Вместо да свикне със здрача, съвсем й причерня. Коленете й омекнаха. Потърси опора, облегна се на стената и се смъкна надолу. Клекна.
– Чакай, че е мокро – някой подпъхна под нея картон и натисна раменете й. Кейт безсилно седна.
– Милата, цялата настръхна.
Наистина, потта й се вледени от допира със стената. Кейт се преви и прегърна коленете си.
Една твърда ръка натисна главата й надолу:
– Дишай, дишай!
Миризмата вече беше почти поносима.
– Свиква се.
Гласът беше почти гальовен. Кейт с благодарност усети как на раменете й поляга нещо меко, топлината потече по гърба й. После падна нова завивка, като пелена, затрупа я. Доспа й се, потъна безпомощно, без памет…
– А така! Браво! Така.
Кейт направи усилие, отвори очи. Върху лицето й имаше нещо мъхесто, бодливо, задушаващо.
Помръдна, замахна с омекнала ръка, усети хлад върху дланта си.
– Дръж, да не речеш, че съм неблагодарна. И… Късмет.
Кейт стисна шепата си – бяха монети.
Чу ситни стъпчици, които се отдалечават. После се приближиха пак, някой грубо я дръпна за двата крака едновременно и я повали настрани. Ловко й смъкнаха сандалите.
– Тези скоро няма да ти дотрябват.
После остана само студен мрак, ехо, после мазна, миризлива тишина.

 

Утре съм в Шумен

 

Утре се откриват XXIV международни детско-юношески хорови празници „Добри Войников“.
Ще пътувам натам с голяма радост, защото в Шумен съм преживявала щастливи и важни часове.
На връщане ще си пея някоя от новите песни, които ще чуем за пръв път. А може и петте да си ги пея. Думите съм ги писала, затова ги знам, само музиката още е нечувана…
Щастие. Новата песен винаги е това.

 

Честит седми рожден ден, мило блогче!

 

За седем години с честен труд, упоритост и може би чар, станах милионер и половина. Прехвърлих милион и половина прегледи, ехааа.

Откакто имам блог, започнах да шия играчки. Направихме „Джазът пее на български“. Излязоха последните ми засега 8 книги. Имаше много пътуване, пиеси, работни места, рисунки, морета, рождени дни, любов, тъга, радост, празници, думи.
Думи.

Обичам си блога, защото тук е историята на онези неща, които съм правила и са за пред хора. Лесно е да си припомня или да проверя кога е било това или онова. Хубаво е.
Ан ме накара да направя този блог и двамата с Йовко до ден днешен ми помагат да се оправя, когато ми се появят блогърски затруднения, и аз съм им благодарна.

Това е моят адрес – mdoneva.com, аз тук прекарвам доста време, тук живея, тук може да ме намери този, който ме търси.

Честит рожден ден, блогче!

Бохеми

 

Много е важно да не спираме да живеем.
Трябва да живеем много дълго, толкова, колкото е възможно.
Към всички причини, които знаем, днес ще добавя още една.
В самия край на 19 век Джа̀комо Анто̀нио Домѐнико Микѐле Втори Марѝя Пучѝни е написал операта „Бохеми“.
Затова.
Защото можем да я гледаме за първи път, и после да я гледаме отново, и никога повече да не забравим колко е сладък животът.

Аз я гледах миналата седмица. Бях на премиерата, разбрахте ли сега колко съм важна. Направо се чувствам като една от по-първите хора на нашия хубав град. Ще има още две премиери, с различни солисти, така че и вие не сте пропуснали шанса си да се наредите сред нас 🙂

Беше много красиво и елегантно. Сценографията ме очарова. Пренесе ме в най-мечтаното време, при любимите ми художници, в любими книги от (и за) онези години – „Безкраен празник“, „И слънце изгрява“, „Един последен поглед“ на Джеймс Олдридж…
Целият спектакъл излъчва непобедим младежки дух. Още от първата минута – защото артистите на сцената са толкова хубави, сладки, жизнени. Боже, защо съм толкова възрастна – всичките ми приличаха на моя син, как да не ги обикна от пръв поглед? Свежи, смешни и да, непобедими.


И не си мислете, че робувам на текста. Аз даже по едно време изобщо спрях да следя надписите. И не само защото пак не им липсваха печатни грешки.
Музиката разказва.
Сега ще кажа нещо, което може би ще прозвучи глупаво, но аз го усещах през цялото време. В другите опери между божествените арии има моменти, в които действието трябва да се придвижи, певците си говорят по разни въпроси, и понеже е опера – говорят пеейки. Влизам им в положението. В „Бохеми“ няма обикновена музика между божествените откъси. В „Бохеми“ всеки миг е романтичен и мелодичен. За пръв път имам такова цялостно преживяване на музикалния текст.

Голяма красота.

Красота, която се преживява ярко, даже остро. Мисля, че е така, защото високото и ниското живеят заедно по пълноценен и естествен начин. Не „като в живота“, защото те в нормалния живот извън операта не са така красиви и пречистени. Но ето – трагичната и комичната двойка са заедно, пред едните има много живот, който те като нищо ще прекарат разделени или пък в заяждане, пред другите има смърт, нямат си бъдеще, имат си само любов, и те се обичат, а се разделят, и пеят, и оркестърът свири, и дъждът не спира да вали на платното зад гърбовете им

и неприятният човек с големия фотоапарат не спира да се катери по сцената, слава богу, че поне снимки е направил, някои от тях взех от страницата на операта и ще сложа тук, ама верно, бива ли по време на спектакъл точно него да гледаме как броди из сенките?

Също не ми хареса, че в най-красивия, най-тъжния миг, на финала, когато Рудолф осъзна, че Мими е мъртва, и той, и приятелите му (защото това е и опера за приятелството) бяха покрусени
сцената се завъртя и Мими си лежеше мъртва, а те като на някакво увеселително влакче минаха покрай нея, тресейки рамене. Аман бе!
Тоска я налазиха зомбита и не я оставиха да умре като човек, след „Селска чест“, вместо да оставят ехото на операта да затихва в мен, ми показаха игриви балеринки, сега пък това… Категорично съм против. Не е хубаво да ти отнемат насладата от красивото, от трагично-красивото също. Верно че всички сме такива – „През деня неуморно изграждам, през нощта без пощада руша.“, ама…

И така с живота. И със смъртта. „Бохеми“. Хубаво е. Да живееш, и още да ти се живее.

Ния

 

В Пътуващите книги на Стара Загора ще поставят куклено театърче по „Наръчник за мечтатели“.
Помолиха ме да ушия кукли за децата, а аз обещах да опитам. Ето я Ния. Ако така са си я представяли, ще направя и Ради, и пумата 🙂

Грехът на Малтица

„Жената се прекръсти и нагази в тревясалия двор. Отключено беше, ала вътре нямаше никой. Не гореше нито кандило, нито свещ, светлина идеше само откъм открехнатата врата и в първия момент Малтица не можа да разбере защо иконите са такива и защо всеки от изписаните светии я гледа с толкова много очи. Влагата беше направила това. Навярно столетия наред при дъждове плочестият покрив беше протичал, а зографите сетне бяха замазвали повредените стени и върху предишните образи бяха рисували все нови и нови – с други очи и по-инак протегната десница. И защото там бяха слагали най-силните си бои, на подкожушената мазилка бяха останали само ръце и очи, очи и ръце и цялата църква сега се взираше в току-що влязлата жена, сякаш отдавна я беше чакала. Не искаше молитва от нея тя, не искаше свещ и многооките светци не я благославяха, а сякаш я заклинаха за нещо голямо и важно с избелелите си от дъждове и столетия пръсти. Малтица притисна ръце към гърдите си точно там, където преди малко беше носила писмото, поклони се на олющените стени и с безшумни стъпки излезе навън.“

Не помня от кога не ми се беше случвало някоя книга толкова да ме увлече, че да не мога да я оставя. В леглото, чета, протягам ръка да угася лампата, без да спирам да чета, и след няколко страници ръката ми все така е върху копчето, а лампата свети и историята си върви.
Разказано е много интересно! Мисля, че тайната е в езика, цветен и звучен, в самото разказване – защото ако кажа, че историческите четива са ми кой знае каква слабост – ще излъжа. Интересува ме човечността, това, което се случва в живота на един човек и го прави човешко същество – природата, която го окръжава, домът, трудът, връзките с хората и с небето.

Така че „Грехът на Малтица“ на Лиляна Михайлова не е точно историческо четиво. Събитията се развиват през Възраждането, в края на турското робство и първите години (година) след Освобожданието. И ако има история, тя е история на човечността.
През цялото време бях с усещането, че чета любовен роман, за голяма любов.
И е така, и не е.
Това е любовен роман, защото езикът разказва любовно за Малтица.
А пък Малтица е най-мразената жена в едно изолирано село, мразена и от хората, и… не е мразена от Бога, но е мразена от попа, значи, да речем, от църквата. Родена в богато българско семейство, спасена от удавяне от майчината любов, отгледана от бедни турци, израснала при не много богати българи, с мъж, който не се сеща да й каже дори, че я обича, па макар и после Отечеството…
Цялата книга е за това, че Малтица е светица, от непризнатите, но от най-истинските.

Историята ме подсети за „Майка нощ“ на Вонегът. През Втората световна война един човек предава по радиото информация в полза на съюзническите войски, но за да не го хванат, предава данните кодирано по време на едно най-люто профашистко предаване. Така става най-мразената личност, а контактите му със съпротивата са били така тайни, че той вече няма връзка с никого и никой не може да потвърди, че не е бил на страната на фюрера. Книгата започва така: „Това е единствената от моите истории, чиято поука знам. Не смятам тази поука за кой знае какво — просто знам каква е: ние сме това, на което се правим, така че трябва да внимаваме на какво се правим.“
В очите на хората той беше отявлен фашист, тъй както и Малтица в очите на селяните е турска гювендия.
(Ама много са ми смешни тия две думи! Има и други такива, които си опитвах на глас, докато четях. Има, но поне на мен историята ми вървеше гладко и разбираемо, не е прекалено, а е красиво, и нямаше мъки като с Георги Божинов.)

Ще ви кажа колко е интересно: татко ми така се зачете, че не чува, когато майка го вика за обяд. Чете, и все възкликва – „Много страшно!“
„Ще се спука тоя лед ами, той е несигурна работа, по средата може да е дебел, ама накрая, накрая?!“
„Това всичкото е истина! Това момиче, дето е написало книгата, го е живяло тоя живот, то не може да седнеш и да го измислиш.“

А ми я подариха преди месец. Аз се чувствам виновна, че толкова страхотни хора ми подаряват книги, а аз не смогвам да ги прочета. Особено ми е мъчно, ако някой е написал книга и ми я дава, и знам, че му трепка отвътре какви думи ще получи в замяна, пък аз в много от случаите – нищо.
Имам план. Когато още малко остарея, ще се кротна, ще имам много време, и ако даде бог да виждам, само ще чета. Тогава.
И така, след цял месец отлагане, започнах „Грехът на Малтица“, прочетох я за два дни, като в часовете, в които не можех да чета, защото бях на театър, на опера, на работа, готвех или пиех кафе, все така се носеше в ума ми омарата на историята, снегът, кафето във филджаните, лаят на кучетата, разговорите, които тя водеше наум с детето си, преди да го загуби, водата от кладенеца…

Увлекателна книга, красив език, прекрасна Малтица.

Горещо препоръчвам.

Тук е целият филм, помните ли го?