„Щастливи времена” е новата ми книга. Важна е за мен, много. Най-обикновени стихотворения, повечето от тях – римувани, повечето за любов. Като всичките ми книги досега, но по-различна. Поне аз я усещам оголена до безпомощност, храбра до пълна беззащитност и толкова тъжна, че чак ме плаши. За да излезе в този вид, ми помогнаха приятели, колеги и читатели, които не познавам, но те присъстват ярко и плътно в моя живот.

Годината 2018 беше точно такава, каквато е и книгата.

Започна с едни птичета, които измислих през януари и направих десетки от тях. Завършва предимно с мишки. Шест месеца от тази година ших всеки ден часове наред. През останалото време нямах очила и не можех. Пък и шиенето е за студеното време, пълни ти ръцете с топлина и очите с цветове, и сърцето с радост.

Пролетта ме смаза, лятото ме излекува.

Работих с Театрална група „ВИЖ” към Съюза на слепите в България. Кольо, Илчо, Дина Желева, Стоян, Ваня, Силвия и Митко, много емоционални репетиции, различни трудности, но пък същата страст и желание за театър и за общуване. Направихме чудесни „Червени рози”.

С литературния клуб „Без заглавие” продължихме да се събираме всеки вторник от 19 часа (и вратите ни са отворени за още нови хора в ученическа възраст). През пролетта излезе сборникът със стихотворения и разкази „Вълшебният вторник”. Единственият ми задължителен ангажимент с определено време е вторник от 19 до 21, с това съобразявам всякакви пътувания, работи и почивки. Много държа на това.

Пътувания. Пътувания! Стихотворенията ме заведоха през 2018 година (сега ще изброявам не по ред) в София, Пловдив, Панагюрище, Стара Загора, Малмьо, Троян, Попово, Свищов, Варна, Бургас, Русе, Ямбол, Казанлък, Благоевград, Нова Загора… Обожавам. Бих искала да си изкарвам хляба, като казвам стихотворения пред хората. Искам да виждам лицата им. Просто искам да съм там. На повечето места, където бях, има при кого да се върна. И не стига, че има при кого, ами и искам!
Много искам.
Швеция. Два пъти Швеция. Първо бях в Малмьо на среща с българската общност там. После цял август прекарах в Стрьомстад. Мисля, че там се върнах към живота (извинете за силните думи, слаби са.) Не зная дали мога да кажа хем ясно, хем кратко какво беше това. Първо, че се осмелих да тръгна. Летях със самолет. Изпуснах самолет. Смених рейс и влак. Изпуснах влак. Живях в Швеция с грузинци. Делих дом с моята Дали и нейната бохемска рокля, Дали, която излезе в бурята, за да изглади дрехите си в стаята за гладене и вървеше през двора, залитайки с гордо изправена глава, и която, като грузинска жена, не толерира хора, отказващи да ядат. И ни заведе в Норвегия за ден. И още – прекарах няколко дни от сутринта до вечерта по бикини и зимно яке на брега на фиорда. И с чувство за пълна безопасност бродих през гората.
Не, не.
Ще започна от другаде.
От къртичи гъз. До Орлово око.
Имам дете. Син. Дете-чудо. Покрай него пък какви неща видях, научих и преживях! Заведе ме в три пещери! Между лазенето в калта на Лепеница и легендите от Дяволското гърло аз, дебелогъзата старозагорска леличка, се спуснах по въжен тролей. Просто за да му се харесам, разбирате ли? Това беше голям урок. Споделям:
От нас зависи само първата стъпка. Добре, някой път има някой или нещо, което ни тегли здрав шут в задника и политаме. Но в огромния процент от случаите трябва само да се осмелим, нищо друго. Скачаме. И после летим, и крещим, и квичим от кеф, и дърветата все едно нарочно се отдръпват, за да прелетим между клоните им невредими… Боже, колко е сладък животът… Особено ако се осмелим.

2018 беше най-международната година в живота ми до сега (ще изброявам). Бях за час или за месец в България, Швеция, Норвегия, Дания, Гърция, Македония, Сърбия, Словения, Унгария, Чехия, Словакия, Австрия и Германия.
В този ред на мисли: Може би ще имам книга със стихотворения на шведски. А Хели Мандил преведе „Как спрях да крада” на иврит.

Когато съм спокойна и силна, се чувствам на върха на света. Правя точно това, което искам, и общувам само с хора, които харесвам.
Когато съм слаба, се чувствам банална, неоценена, напълно излишна на този хубав свят.
И все съм права.

Още: имахме концерти с Марина, Венци и Антони, Джазът пее на български вече девета година, а аз ги обичам все повече.

Още: писах стихове за куклена пиеса за ДКТ – Стара Загора, „Банда Бацили”, може този път да излезе спектакъл от това.
И стихове за мюзикъла „Въздушната принцеса” в театър „Възраждане”, премиерата наближава.
Още: участвах в „Актьори срещу поети” в театър Сфумато.

Момент! Излезе „Разбойникът плъх”, а пък догодина вероятно ще излезе нова книга на Джулия Доналдсън, която преведох – „Съчко”. Имаме готови преводи на „Зог” и „Къде е мама?”.
Написах няколко разказа и стихотворения.

Научих ли нещо важно през 2018 година?
Да, две важни неща.
На тези години още мога да откривам приятели. Можем да се срещаме и да се свързваме. Можем, без да нарушаваме целостта на защитните си щитове, да се окажем открити, близки и свързани с хора като нас, топли хора, обичливи, ценни, прекрасни, има кой да поеме ръката ми, когато я подам. Има кой да ме утеши, когато оставят ръката ми да увисне във въздуха.
Ние никога няма да останем сами.

И второто.
Не трябва да се молим децата ни да се върнат вкъщи за постоянно. Не! Не, не! Само ако искат, когато искат.
Трябва да се молим за мир. Мирът е най-важното. Ако го нямаме, всичко ще спре и всичко ще свърши.
Само мир.

Текстът е написан за любимия сайт ТОЕСТ и първо бе публикуван там.

Читателската ми година не беше препълнена. Може би защото съм прочела по-малко книги, между тях остана повече време и място да отекват, да мисля за героите и събитията, да продължавам да преживявам книгите и дълго след като съм ги затворила.

Другото, което направи 2018 по-различна от предишните ми години на читател, беше това, че започнах много повече четива, отколкото завърших. Научих се без чувство за вина да оставям онези, които не са ми интересни. Това е борба на характери! Елате и ме накарайте да ви обикна. Дала съм ви шанс, донесла съм ви вкъщи, отделила съм време за началото ви – дръжте се очарователно, бъдете харизматични, вадете гълъби от ръкавите си, заведете ме там, където сърцето ми копнее да отиде, дори и ако умът ми не е подозирал за тези тайни желания. Вие сте книги, нали? Бъдете всемогъщи! Не ми се оправдавайте – „ами аз тука имам слаб момент”, или пък „изчакай ме да се потуткам 300 страници, после ще стана интересна”. И най-вече, не ми излизайте с номера от сорта на „мене всички ме четат, ти защо се мислиш за по-умна от всички”.

Четенето е като любовта, трябва взаимност. Не се влюбвах често през 2018, но все пак получих доста от нея. Давам примери:

„Спасението на Хенингтън” на Патрик Нес, преведена от Златка Миронова. Прочетох я на един дъх в бяла стая, върху бялата завивка на бялото си легло, на светлината на бяла лампа. Патрик Нес е един от любимите ми автори в последните години. Когато ми се чете нещо увлекателно и пълно с изненади, избирам негова книга и досега не съм се разочаровала. След трилогията „Живия хаос” и романа „Жената жерав”, това е петото заглавие, което ме държи до последната страница. Историята е донякъде фантастична. Разказва за едно постапокалиптично общество, оцеляло след войни, предателства и престъпления, за които всеки носи някаква вина, дори и 50 години по-късно. Всички книги са били унищожени, от историята е останало само онова, което вятърът е донесъл, предания, легенди, и едно свещено писание. Светът е като новороден след всичката пролята кръв, и би трябвало да започне начисто. Би трябвало, да. За половин век градът се е възстановил – с богатството и бедността, с безкористната саможертвена любов и с черните пороци, присъщи на човека. Романът показва какво е политиката и как може да се използва и за добро, и за зло – това ми беше много интересно. Говори за важни теми като паметта, расизма, религиозното заслепение, лудостта на тълпата, любовта, любовта, любовта. Просто е невероятно, че това е първата книга, която Патрик Нес е написал – майсторска работа е. Освен това навсякъде е пълно с носорози.

„Зелените очи на вятъра” е най-новата книга на Здравка Евтимова. С всяка следваща творба все повече се привързвам и обиквам тази авторка. Езикът й е изключително поетичен, има страници като стихотворения, макар че си е проза от край до край. Гласовете, погледите, лицата, докосванията, раните, всичко е разкрито така, че го чувствам и го усещам. Така се вживявам, докато чета, че забравям къде съм. На друга страница пък разказът звучи като притча, думите стават малки, а смисълът им израства над тях и се изправя като планина. И както е красиво, изведнъж се случва някакъв ужас, нещо унизително и горчиво, от което искам да се свия като куче на пода и да скимтя, защото е непоносимо. Нещата се повтарят, жените в този род горят в един и същи огън, а всяка реагира различно и се спасява по различен начин. Красивото и грозното пулсират и се преливат, преминават от едното в другото, любовта става проклятие, гордостта става къща, парите стават безсилие. Мъничкото момиченце с черната тениска и голямата мама Дарина сега са пред очите ми, седят от двете ми страни, докато пиша това, така се чувствам.

„Депресията ме обича” е новата книга на един от най-добрите и умни хора, които познавам. Веселина Седларска разказва историята на собствените си отношения с депресията, но по такъв открит към света и загрижен за всички начин, че личната история се разширява. С любопитни препратки към историята, със случки от ежедневието, с проницателни наблюдения и разсъждения за нашата съвременност, Веселина Седларска рисува широка и живописна картина. Текстът създава връзки между преуморения, сто пъти разочарован, с разбито сърце човек – и живия, бушуващ, неустойчив, изменчив свят. Тя е мозайка от въпроси и отговори, споделен опит и търсене на опори в цялата несигурност и вътре, и извън личното. „Депресията ме обича” е естествено продължение на предишната й книга, „Кладенецът”, и двете са хубави, но новата ми звучи по-овладяно и цялостно. Дори отклоненията водят към целта – осъзнаване на причините, назоваване на проблема, отърсване от сковаността и безсилието, които депресията ти стоварва отгоре. Темата е сериозна и разработена задълбочено, но в същото време всичко е написано острумно, забавно и трогателно. В книгата има радост и жизнерадост и макар че не е точно художествена литература, четенето й е удоволствие.

„Забранете тази книга” на Алан Грац, преведена от Елена Павлова, е важно четиво, макар че е за деца. Има ли нещо по-важно от децата? Даже най-смотаното и затворено детенце носи в ума и сърчицето си цял свят, и може да промени света. Но когато човек е зает с толкова много важни и неотложни работи, не всеки ден му остава време да обърне внимание на детето си, всеки от нас го знае. А ако в семейството има две или повече деца, все някое остава пренебрегнато. А когато се съберат 20 деца в един клас, или 2000 деца в едно училище – това е просто тълпа от деца. Трябва да има ред, иначе и за две стотинки работа няма да се свърши, нали? Логично е. И често се вземат решения за доброто на всички, и не може то всеки да бъде изслушан, нали? Обаче, да се върнем стъпка-две назад. Даже най-смотаното и затворено детенце може да промени света. И Ейми Ан, едно умно, но прекалено мълчаливо момиченце, което прилича на мишка и само чете книги, точно това прави: поставя си цел, намира съмишленици, открива приятели, измисля стратегия, води война. И побеждава. А като добавим, че всичко се върти около четенето и любовта към книгите, става ясно: „Забранете тази книга” е просто задължителна за прочит от цялото семейство.

Когато през 2017 година излезе романът „Бьорнстад” на Фредрик Бакман, бях сигурна, че това е най-добрата му книга. Неговите романи излизат на български език доста скоро след издаването им на шведски и това ни дава възможност да наблюдаваме как се развива стилът му. Казах си – ето, тук са събрани всички страстни герои, шантави образи и обикновени чешити от предишните книги, остроумният език е впрегнат да върши работата си още по-ефективно, без самоцелни заигравки, а всичко това е послужило за изграждането на жесток конфликт, който просто няма как да бъде разрешен. Напрежението беше непоносимо, обадих се на приятелката, която ми беше препоръчала тази книга, и й се развиках: „Какво ме караш да чета! Знаеш ли колко е страшно! Какво ще стане сега! Какво ще правим?!!”
”Бьорнстад” ми взе акъла. С колкото акъл ми поостана, мислех, че няма как да се напише по-увлекателна история.
И знаете ли какво стана? Фредрик Бакман написа продължение – „Ние срещу всички” (преводач – Любомир Гиздов), и то не беше по-слабо от „Бьорнстад”. Този автор така говори за любов, че докато чета, и аз съм влюбена. Така пише за хокей на лед, за езера, за съблекални, за кръчми, за родителство, за агитки, за китари, за предразсъдъци и предателства, за оцеляване, за чест и за победи… за всичко, което героите му виждат и преживяват, че аз също умирам и се съживявам с тях. Аз не понасям спорта, знам, че има нещо, наречено „спорт”, но то изобщо не ме вълнува. А докато четях книгата, бях хокеен фен и треньор и играч и собственик на отбора. Писател, който може да ме запали по хокея, е великан.

„Братоубийците” на Никос Казадзакис, преведена от Драгомира Вълчева, е книгата, която започнах да чета в небето. Бях в един самолет, както пее Висоцки, „мы летали под Богом возле самого рая”. Други книги са написани с думи, тази – със слово. Тя е пълна с небеса, със звезди, с черни пътища, с възлести маслинови дървета, пълна е с морска вода и кръв. Мъчително красива книга, солена, горчива, мъдра. Началото й ме придърпа, открадна ме, взе ме. Това е от книгите, които ми се е искало да препиша. Изреченията са завършени, цели, като златни монети, а разказът тече, не спира и не те оставя да дишаш. Може би защото бях в небето – после я дочетох много по-спокойно, след кацането. Но онова преживяване беше специално за мен, тялото ми летеше там на седалката, душата ми летеше през страниците; и само тялото ми имаше закопчан колан. После кацнахме.

„Да живееш нататък” на Нарине Абгарян, преведена от Емилия Масларова, е прекрасна книга, която не препоръчвам на никого. Истории за войната и живота след нея. Написана е толкова нежно, с толкова много човечност и любов, вслушване в природата, със сладък език – всяка дума е като снежинка, която се топи, докато очите ти я докосват на страницата. Мисля, че е написана, за да лекува. Обаче мен ме разболя. На фона на цялата тази хубост и сладост, милосърдие, нежност и вярност – войната с нейния катран, отровата, лишенията и мъченията, изтезанията и безпричинното зло, което хората са способни да извършат. Не можех да спра да чета и копнеех всичко да свърши, не можех повече, а не можех и да спра. После няколко пъти се случи да се стряскам насън, сънувах тези жестокости, вметнати почти небрежно. След като прочетох „Аз още броя дните” на Георги Бърдаров, няколко вечери ме беше страх да ходя по улиците. След „Да живееш нататък” ме беше страх да заспя, защото можеше пак да сънувам онези неща. За човечеството е важно да има тази памет, да бъдем предупредени, никога да не забравяме, да знаем, че и вътре в нас съществува способността да правим и добро, и черно зло. Но аз не искам да чета такива книги. Много боли.

Царицата на мишките се грижи за къщата и за всички стопански постройки, за двора и за една малка част от градината.
Работата е много, но и помощниците й са много. Мишките са чистници, носят се спретнато и умеят да вършат по няколко работи едновременно. Не е рядкост да видиш млада майка, която храни десетина от малките си, с една лапичка бърше носа на детето на някоя съседка, с другата държи слънчогледова семка и я бели със зъбки, а с крак подритва люспите под дивана.
Царицата на мишките се усмихва. Почти всички тук са й деца, внуци или пра-пра-внуци. Тя е неестествено стара и понякога малчуганите се промъкват да я видят, а после хукват с църкане по коридора.
Къщата отдавна е напусната от хората и от техните кучета и котки. Вратите са заключени, но в стените зеят удобни пукнатини. Вятърът влиза през счупеното стъкло; водата надниква през покрива и след кратко чудене също влиза вътре.
Празна от хора е и къщата отсреща, и всички други къщи на тази и на близките улици.
На Царицата на мишките й липсва кравата. Тя беше топла, коремът й беше като бяло небе с розов изгрев, провиснал в единия край, а изгревът ухаеше на мляко.
Вече няма нищо освен трева и облаци. И къщата, която се слива ту с тревата, ту с облаците. Кокошарникът вече съвсем се е слял. Топлото и студеното са еднакви отвън и отвътре.
Царицата на мишките се грижи за всичко това. Не че прави нещо.
Само наблюдава. Запомня. Всяко нещо заслужава да бъде докоснато с поглед от някой, който мисли за него. Всяко нещо заслужава някой да признае съществуването му.
Царицата на мишките гледа къщата, големия орех, който влиза с чорлавите си клони в терасата и стърже мазилка от стената. Малките играят и растат, големите търсят храна, щурците щуреят, лястовиците се стрелкат, всичко живо си върши своите неща, а Царицата на мишките, невъзможно стара, вдишва времето, съзерцава света и така крепи несъзнателното му достойнство.