Имах една любима книга. Много я харесах – от пръв поглед, още от шантавото заглавие. Изгълтах я на един дъх, което неимоверно увеличи обема на белите ми дробове, защото книгата е стотици страници. Накара ме да се усъмня във всичко, което съм знаела за историята, а също и в онези неща, за които никога до тогава не бях чувала нищо. През цялото време се забавлявах и я прелиствах с нарастващо нетърпение, защото на всяка следваща страница се случваше нещо неочаквано и все по-невъобразимо.
Книгата се казва „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”. Досадих на всички в близкия си обсег с тази книга, накарах доста хора да я прочетат, за да мога да си говоря с тях за нея и заедно да се смеем и да си припомняме любими моменти. (А слоницата Соня?!! Нали! Нали!)
И си мислех, че нещата ще стигнат до тук, и тук ще останат.
Имах една любима книга. Сега вече имам нов любим автор:
Юнас Юнасон.
Излезе нова негова книга на български език – в превод на Елена Радинска.
Ами тя е страхотна! Две от две!
Пак си има хубаво дълго заглавие: „Неграмотното момиче, което можеше да смята”.
Този път бях предупредена, знаех си какво да очаквам от този автор, и честно си признавам, че като я започнах на големи глътки, май повече търсех вкуса на предишната му книга. Така че този път го нямаше онова сладко и смешно смайване от безмерния, направо безсрамен размах и полет на фантазията.

Има автори с толкова категорично разпознаваем стил, че някои читатели са склонни да кажат – а, да, това вече съм го чел, какво да му чета повече. Такива повърхностни читатели-многознайковци аз не ги обичам, те сами не знаят какво губят с високомерието си.

Да, тази книга е хубава като предишната. В нея знанията за историята, физиката и социалното устройство на няколко държави през десетилетията са хубавичко омесени с откровени измислици, чудеса и съвпадения. Математически формули съжителстват с десетки хиляди възглавници и по-малко на брой, но пък фалшиви керамични патици. И това е съвсем случаен пример. И всичко това, разказано увлекателно и приятно, с изрази, които ти иде веднага да прочетеш на глас на най-близко стоящото в момента същество, човек, звяр или природа.
На мен лично тази книга ми спаси милиони нервни клетки, защото предвидливо си я бях взела в раницата, когато с татко ми ходихме на НЕЛК в София. Татко трябваше да се яви пред комисията, а аз го съпровождах, така, за компания. Висяхме пред кабинети над 8 часа, и аз си четох за Номбеко и за шведския крал, така че времето мина почти неусетно, не разкъсах със зъби нито една лекарка и нито един пациент, а потънала в чудното си четиво пропуснах да видя доста белези от операции, както и не дочух ясно всички печални истории кой от какво е боледувал и кого как са объркали докторите.

Както повечето значими и прекрасни неща в живота, и тази книга ми беше дадена даром. Подарък ми е. Аз се чувствам длъжна да я дам на колкото може повече хора да я прочетат, за да живее книгата ми колкото може повече животи. И също се чувствам длъжна да кажа, че си заслужава и парите, и времето.
Има още →