Неграмотното момиче, което можеше да смята

Имах една любима книга. Много я харесах – от пръв поглед, още от шантавото заглавие. Изгълтах я на един дъх, което неимоверно увеличи обема на белите ми дробове, защото книгата е стотици страници. Накара ме да се усъмня във всичко, което съм знаела за историята, а също и в онези неща, за които никога до тогава не бях чувала нищо. През цялото време се забавлявах и я прелиствах с нарастващо нетърпение, защото на всяка следваща страница се случваше нещо неочаквано и все по-невъобразимо.
Книгата се казва „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна”. Досадих на всички в близкия си обсег с тази книга, накарах доста хора да я прочетат, за да мога да си говоря с тях за нея и заедно да се смеем и да си припомняме любими моменти. (А слоницата Соня?!! Нали! Нали!)
И си мислех, че нещата ще стигнат до тук, и тук ще останат.
Имах една любима книга. Сега вече имам нов любим автор:
Юнас Юнасон.
Излезе нова негова книга на български език – в превод на Елена Радинска.
Ами тя е страхотна! Две от две!
ngrmomkmdasm3Пак си има хубаво дълго заглавие: „Неграмотното момиче, което можеше да смята”.
Този път бях предупредена, знаех си какво да очаквам от този автор, и честно си признавам, че като я започнах на големи глътки, май повече търсех вкуса на предишната му книга. Така че този път го нямаше онова сладко и смешно смайване от безмерния, направо безсрамен размах и полет на фантазията.

Има автори с толкова категорично разпознаваем стил, че някои читатели са склонни да кажат – а, да, това вече съм го чел, какво да му чета повече. Такива повърхностни читатели-многознайковци аз не ги обичам, те сами не знаят какво губят с високомерието си.

Да, тази книга е хубава като предишната. В нея знанията за историята, физиката и социалното устройство на няколко държави през десетилетията са хубавичко омесени с откровени измислици, чудеса и съвпадения. Математически формули съжителстват с десетки хиляди възглавници и по-малко на брой, но пък фалшиви керамични патици. И това е съвсем случаен пример. И всичко това, разказано увлекателно и приятно, с изрази, които ти иде веднага да прочетеш на глас на най-близко стоящото в момента същество, човек, звяр или природа.
На мен лично тази книга ми спаси милиони нервни клетки, защото предвидливо си я бях взела в раницата, когато с татко ми ходихме на НЕЛК в София. Татко трябваше да се яви пред комисията, а аз го съпровождах, така, за компания. Висяхме пред кабинети над 8 часа, и аз си четох за Номбеко и за шведския крал, така че времето мина почти неусетно, не разкъсах със зъби нито една лекарка и нито един пациент, а потънала в чудното си четиво пропуснах да видя доста белези от операции, както и не дочух ясно всички печални истории кой от какво е боледувал и кого как са объркали докторите.

Както повечето значими и прекрасни неща в живота, и тази книга ми беше дадена даром. Подарък ми е. Аз се чувствам длъжна да я дам на колкото може повече хора да я прочетат, за да живее книгата ми колкото може повече животи. И също се чувствам длъжна да кажа, че си заслужава и парите, и времето.

Според мен най-страхотното в тази книга са героите (и замайващия, обикновен, ежедневен абсурд, в който живеят, но да не се разсейвам сега).
Номбеко е прекрасна. Иде ми да кажа, че тя е най-умният, разумен, целенасочен и смел човек, когото познавам (само че не я познавам, защото тя е човек от книга.) Както казва шведският министър-председател, при цялата си брилянтност тя е циник. Номбеко е диамант бе. Чудна. Тя успява да оцелее в невъзможни обстоятелства и дори когато шансовете са нищожни (тя би могла да каже в цифри какво точно означава „нищожни”, аз не мога) оживява, спасява се, побеждава, и между другото успява да разреши няколко научни загадки, няколко национални и интернационални политически катастрофи, и при това без да убие всичко живо в радиус от 50 километра. Номбеко е прекрасна и непобедима, и сладка при това. Тя жонглира с патица, бомба, волво и жив кон, и то в един от най-лошите си дни.
Редно си му е да дам пример с цитат, нали? Хайде, една страничка от началото:

„Ала един ден, тогава бе на тринадесет години, на Номбеко й провървя: докато се къпеше в съблекалнята на чистачите, към нея се приближи някакъв мазен тип. Натрапникът не успя да я обезпокои твърде много, тъй като тя го накара да промени плановете си, забивайки ножица в бедрото му.
На следващия ден го откри от другата страна на редицата с външни тоалетни в сектор Б. Седеше на сгъваем стол с бинтовано бедро пред боядисаната си в зелено барака. А на коленете му имаше… книги?
– Какво търсиш тук? – попита той.
– Мисля, че вчера си забравих ножицата в бедрото ти и сега бих искала да си я получа обратно.
– Изхвърлих я – заяви мъжът.
– Значи ми дължиш една ножица – рече момичето. – Как така можеш да четеш?
Мазникът се казваше Табо и половината му зъби липсваха. Бедрото ужасно го болеше и не му се говореше със сприхавото момиче. От друга страна, за първи път, откакто беше дошъл в Совето, някой изглеждаше заинтересован от неговите книги. Бараката му беше пълна с тях и по тази причина съседите му викаха Лудия Табо. Ала тонът на момичето пред него издаваше по-скоро завист, отколкото подигравка, отколкото подигравка. Дали не можеше да извлече някаква полза от това?
– Ако беше малко по-сговорчива, а не избухлива отвъд всякакви граници, чичо Табо би могъл да ти разкаже. Навярно дори би могъл да те научи да разбираш буквите и думите. Само ако беше малко по-сговорчива.
Номбеко нямаше никакво намерение да бъде по-сговорчива с мазника, отколкото предишния ден под душа. Затова отвърна, че за късмет има още една ножица , която предпочита да задържи, вместо да забива в другото бедро на чичо Табо. Ако той просто се държал прилично – и я научел да чете, – бедро номер две щяло да си остане в добро състояние.
Табо не проумяваше какво се случва. Нима момичето току-що го беше заплашило?”

Такива неща с Номбеко.
Много ми харесва, че тя се развива и расте, и с годините затвърждава характера си, и е твърда и постоянна. Душата ми жадува за твърдост и постоянство, пък било то и на страниците на една книга.
В „Неграмотното момиче…“ има нещо, което в книгата за стареца липсва – тук има любов. Един от най-любимите ми моменти е как Номбеко среща Холгер 2, който не съществува 🙂
Не! Няма да се поддам на изкушението, а и просто е невъзможно да препиша тук всички хубави моменти и всички сладки изречения от книгата, това са над 450 страници, а и ще падна под ударите на закона за авторското право. Четете.

Действието се развива може би малко бавно (къткат си там една ядрена бомба буквално с десетилетия), но на мен това не ми пречеше, четох си с удоволствие и лекота. От друга страна, в книгата до последния ред на последната страница се случват интересни неща и се появяват все по-очарователни и абсурдни герои (аз наистина много, много харесвам шведския крал). Юнас Юнасон забавя, но не забравя, и всяко нещо си намира мястото в точния момент, дори ако този момент дойде след 200 страници или след 20 години.
Честно казано, от едно нещо останах недоволна – не ми хареса, че парите от диамантите изгоряха в онази раница и на никой очевидно не му докривя заради това. Твърде безславно приключи пътят на тези пари (не че диамантите идваха от много славно място). Ама все пак…

Ироничен приключенско-исторически роман, преливащ от абсурди и поезия. Ей такова нещо е написал Юнас Юнасон, а Елена Радинска го е превела, а Колибри са го издали, а момичетата от Хеликон са ми подарили.
Светът работи за мен.
Благодаря.

5 thoughts on “Неграмотното момиче, което можеше да смята

  1. НЕ завиждам, Миме, неее завиждааам… Светът принадлежи на смелите, любознателните и търсещите. Знам, че съм несериозна и като читател съм пълен провал нспоследък, но дали може старецът да дойде да скача от нашия прозорец? Аз ще ти върна трите заложници, а и четвъртата може, макар че не съм я прочела((а момичето може да пуснеш у нас по-натам, ако си така добра и щедра:))

  2. Доре, старецът замина за Майорка и ще се върне чак наесен, а и момичето не е тук, но ще ти го дам веднага като се върне при мене. Много скитат 🙂

  3. Мария, бутончето за споделяне горе не работи. Или може би само при мен е така, заради Мюзилата…

    • Аз не мога да се оправя с тези неща 🙂 Много ми е уморително да вниквам във функциите на блога – виж, че от пет години нищо не съм променяла по него. Това недонаправено бутонче малко ме дразни, но не си спомням как съм го сложила, иначе щях да го махна, да не ми сивее само.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s