Харесвам много песента, но има много думи тя,
и то на непознат език… И се събуждам с вик
ХА!

Пея на стадион, но хващам много грешен тон.
Пея без микрофон, докато яздя кон.

Пътувам с триста души хор във стар и тесен асансьор,
във някакъв панелен блок… А после няма ток.
ХА!

Тръсва ни земетръс, крещят певци околовръст.
После пък нямам глас, концертът е след час.

Излиза вятър някой път, край мене нотите летят.
и няма как да прочета коя е песента.
ХА!

Пея със на-на-на, а чувам само тишина.
Гърлото ме боли. Ох, мамо, ме-ми-ми!

Публиката е ей там. Те са много, аз съм сам.
Най-страшните са най-отзад. В ръката със домат.
ХА!

Дланите се потят, а сърцата ни думтят.
Всички сме с хубав тен, само че зелен.

Не смея вече да заспя, но пак сънувам, че летя,
и в най-кошмарния момент… Аз съм диригент!
ХА!

Никой не пее в такт, повтаряме всичко пак, и пак,
Свършва се, край! Поклон… А нямам панталон!

Пея на стадион, но хващам много грешен тон.
Пея без микрофон, докато яздя кон.

Тръсва ни земетръс, крещят певци околовръст.
После пък нямам глас, концертът е след час.

Съчиних го специално за да зарадвам Дончо Донев и 4/4.

На снимката горе е хор от Атланта, САЩ.

За трета поредна година обогатяваме празничния Ден на театъра с едно весело, тъжно, драматично и живо състезание – кой произнася по-добре поезия на глас.

За щастие, Рад Димитров бе на място и направи снимки, част от които ще кача тук, за да удължа радостта.

Ние с Борислав Веженов изводихме събитието (откакто чух този глагол в радиото, все чаках случай да го употребя, и ето).

Съвместно с библиотека „Родина“, поезия, театър и светлина.