„Капитан Ципура“ – поема!

Това е една чисто нова поема за риби.
Толкова е нова, че съм я казвала на глас само веднъж – в библиотека „Родина“, на Краси, Ани, Нина и Диана.
Тази публикация сега е нещо като премиера.
Вече си имам цели четири поеми – след „Заекът и неговата мечта“ ми се появиха „Мишките отиват на опера“, „Писмото на мравката“, а ето го и славния „Капитан Ципура“.
Записах го като mp3, за да го пратя на Дари за „А понеделникът всъщност е приказка“, но реших да го сложа и тук.
Дано да ви хареса.

 

Харесва ли ви?

Имало едно време….

Имало едно време.
По характер то било самотник и не дружало с други времена.
Живеело в часовник с кукувица. Времето и кукувицата седяли вътре в часовника и им било много приятно. На всеки час тя излизала през вратичката, за да потвърди пред света, че времето си е на мястото.
Кукуквицата пеела своята проста песничка и чудно, че с нея успявала да каже всичко необходимо.
Хората също се опитвали да говорят за времето, но им се получавало хем по-тромаво, хем по-неточно, направо зле. В думите си те смесвали две, три, девет и повече времена, усложнявали нещата със залози и наклонения, трупали фрази – а времето им се изплъзвало, влизало колкото може по-навътре в часовника и правело знаци на кукувицата по-бързо да затресне вратата.
Но хората наистина обичали да говорят за времето, когато нямали какво да си кажат. Обвинявали го за грешките и за несъвършенствната си. Оставяли в ръцете му важни решения: „Времето ще покаже.” Очаквали от него да ги излекува от болести и скърби. Упреквали го за неподходящите си обувки или пък го хвалели за неща, в които то изобщо нямало пръст и така го принуждавали да се чувства като самозванец.
Кукувицата, като всяка кукувица, била добра жена и лоша майка.
Случвало се времето да задреме, часовникът да спре, и тогава тя се измъквала на пръсти.
Когато се приберяла, меко се сгушвала във времето и заспивала в прегръдките му, а после се събуждали заедно, все едно никога не са се разделяли.
В други стаи, в други градове малки кукувичета се излюпвали в часовниците и приютявали по едно време, за което да се грижат.
Хората все повече се обърквали.
Има време! Няма време! Времето лети! Стана време! Кое време стана! Едно време какво време имаше, а пък сега…
Кукувицата час по час им казвала право в очите: Ку-ку!
После се връщала в дълбините на часовника, за да си мълчат на тъмно с времето.

Какво каза калинката, ура

Тежките периоди се преживяват по-леко, ако знаеш кога ще свършат, или поне ако очакваш нещо хубаво.
Първото не ми е известно. Хубавите неща, за които копнея, са все лични, но има и едно, което искам да споделя с цял свят.
Нова книга на Джулия Доналдсън на български език!
Нашето заглавие е „Какво каза калинката“.
Илюстрациите са чиста прелест. Не са от любимия ни Аксел Шефлър, а от друга художничка, която също работи много с Джулия Доналдсън – Лидия Монкс. Леки, цветни, вдъхновяващо весели, нямам търпение да ги видите.
Книгата е за малки деца. Криминална е. В нея има приятелство, герои с различни характери. Има и поука! А тя е, че понякога най-мълчаливият може да каже една дума, но тя да е от значение за всички, и не е важно само да се изказваш по всеки повод, ами и да чуваш какво се говори.
За превода да ви кажа. Аз я преведох по моя начин, с помощта на чудо. Ей така: щрак! Имаше пасажи с различен ритъм и на мен това ми харесваше, обаче Манол Пейков ми вика – не. Било му бъркало в мозъка с ръждив пирон, вика.
А аз: не знам, не мога, така ще стои. И после, на третия ден, го поправих.
И измисляхме по нощите варианти, смяхме се и се трогвахме, и накрая стана книжка като песен на славей.
По страниците я нареди и накичи и направи българските буквички Венета Атанасова.
Живот и здраве, ще излезе от печат през този юни или след юни.
Показвам корицата:

Както казах в заглавието, ура.

 

Пред болницата

Тя като придружител стига само до там.
– Искам нещо да питам! – Не, нататък е сам.

И затварят вратата от стъкло и от лед.
Не поглежда назад той. Тя ще чака отпред.

Коридорът завива и го скрива съвсем.
Той на лошо отива. Той отива на зле.

Пред вратата залостена тя така се е свила,
все едно няма кости, няма никаква сила.

Най-накрая си дава воля, без да се крие,
и в сълзи се задавя, ужаса да отмие.

Нека цял свят да гледа, само той да не види.
Такъв болен и бледен, от дете е по-свиден.

Тя скимти, но не бяга, като куче бездомно.
Плътен облак пристяга в бинт небето огромно.

Щом сега го приемат, те ще го излекуват.
Само да е навреме. Само да презимуват.

Тя си шепне беззвучно с устни тънки и сини.
Дано чудо се случи и да им се размине.

 

 

Две интервюта

 

Слагам ги тук, за да ми бъдат под ръка; също и защото ми доставиха удоволствие и от сърце се постарах да отговоря открито.
А Татяна Чохаджиева ми направи и красиви снимки, плюс интервюто.
Ето тук в muza-bg.com:

Винаги във форма за среща с Музата

А второто е в Литературни разговори с Антония Апостолова, в нейната нова рубрика „Корона от книги“

Чувствам като в неталантливо преразказан роман на Тери Пратчет

Благодаря!

Я да сложа и снимка, да се знай.

„Снежанка“ на обратно

 

Снежанка и Принцът се оженили в един чудесен слънчев ден. Насред тържествения обед Мащехата на Снежанка се върнала от изгнание и те много се ядосали, но си казали – няма да си разваляме настроението сега, нека да се прибере в стария дворец при Краля, хем той да не стои сам.
Обядът продължил. Снежанка едва хапвала от вълнение. Гризнала си само парченце ябълка, но в този момент Принцът я щипнал по дупето, тя се стреснала и ябълката й заседнала на гърлото.Опитала се да извика за помощ, но музиката била много силна и никой не я чул. Тя се задушила и припаднала.
Празникът бил провален.
Сложили Снежанка в един стъклен ковчег и я натоварили в каруца, за да я върнат на баща й. Все пак бракът още не бил консумиран и Принцът като добър държавник не искал да губи нито метър плодородна земя, за да копае гроб.
Пътят бил неравен и макар че джуджето, което карало каруцата, се опитвало да избегне дупките, конят много се уморил и насред гората спрял. Джуджето си казало – тук живеят братята ми. Трупът засега не бърза, ще се отбия да им кажа здрасти.
Спрял пред къщичката им. От рязкото спиране ковчегът се плъзнал и паднал, ябълката изскочила от гърлото на Снежанка, тя си поела дъх и оживяла.
– Къде съм?
– В гората.
– А защо не съм в двореца?
– Принцът анулира брака.
– Подлец! Предател! Няма да му стъпя в замъка! Но и при баща ми не ми се връща, Мащехата ми е голяма усойница.
– Остани при нас, докато решиш – предложили й джуджетата. Снежанка одобрила идеята.
В гората било примитивно, но въздухът бил чист, имало мили животинки, а джуджетата били грижовни и добри, по цял ден били на работа, а вечер свирели на акордеон.
Веднъж се отбила Мащехата. Носела на Снежанка ябълки, но тя вече не можела да ги гледа – все пак те провалили брака й.
Друг път Мащехата донесла панделки и червило, но Снежанка си казала – защо да се изтезавам с диети, да се пристягам и гримирам? На мъжете не може да се вярва. Ще си живея дива и дебела. И пак отказала.
Кралят и Мащехата не можели да оставят нещата така. Пратили Ловеца да намери момичето и да го доведе.
Ловецът пътьом убил една сърна, разпрал я и извадил сърцето й. То туптяло и от него се вдигала пара.
Неочаквано се чул нежен глас:
– Ти изтръгна сърцето й! Може ли да си гризна?
– Снежанке, от дългия вегански живот с гъби, мед и ягоди може да си станала анемична. Ще те заведа в двореца да те прегледа придворният лекар.
Ловецът метнал сърната през рамо. Снежанка, боса и рошава, го държала за ръка, а в другата си ръка стикала топлата карантия и си ръфала щастливо.
Когато пристигнали, лекаря го нямало. Мащехата обаче казала:
– Докато те нямаше, въведохме най-модерното нещо: образна диагностика. Глей!
Отишла до едно огледало и казала:
– Огледалце, огледалце на стената, прегледай Снежанка от петите до главата!
Огледалото се размътило за миг, повърхността му се развълнувала като езерна вода, и се чул глас:
– Ах, Снежанка е добре, приказката тук ще спре!
Край.

„Джазът пее на български“ точно на 10 години днес

Десет години!
Щяхме да направим концерт в началото на април, но има една лека вероятност да се отложи.
Здраве да е.
Това е плакатът за първия ни концерт, точно преди началото му се видяхме за пръв път на живо с Марина и с Антони. Венци го познавах от преди.