„Капитан Ципура“ – поема!

Това е една чисто нова поема за риби.
Толкова е нова, че съм я казвала на глас само веднъж – в библиотека „Родина“, на Краси, Ани, Нина и Диана.
Тази публикация сега е нещо като премиера.
Вече си имам цели четири поеми – след „Заекът и неговата мечта“ ми се появиха „Мишките отиват на опера“, „Писмото на мравката“, а ето го и славния „Капитан Ципура“.
Записах го като mp3, за да го пратя на Дари за „А понеделникът всъщност е приказка“, но реших да го сложа и тук.
Дано да ви хареса.

 

Харесва ли ви?

Имало едно време….

Имало едно време.
По характер то било самотник и не дружало с други времена.
Живеело в часовник с кукувица. Времето и кукувицата седяли вътре в часовника и им било много приятно. На всеки час тя излизала през вратичката, за да потвърди пред света, че времето си е на мястото.
Кукуквицата пеела своята проста песничка и чудно, че с нея успявала да каже всичко необходимо.
Хората също се опитвали да говорят за времето, но им се получавало хем по-тромаво, хем по-неточно, направо зле. В думите си те смесвали две, три, девет и повече времена, усложнявали нещата със залози и наклонения, трупали фрази – а времето им се изплъзвало, влизало колкото може по-навътре в часовника и правело знаци на кукувицата по-бързо да затресне вратата.
Но хората наистина обичали да говорят за времето, когато нямали какво да си кажат. Обвинявали го за грешките и за несъвършенствната си. Оставяли в ръцете му важни решения: „Времето ще покаже.” Очаквали от него да ги излекува от болести и скърби. Упреквали го за неподходящите си обувки или пък го хвалели за неща, в които то изобщо нямало пръст и така го принуждавали да се чувства като самозванец.
Кукувицата, като всяка кукувица, била добра жена и лоша майка.
Случвало се времето да задреме, часовникът да спре, и тогава тя се измъквала на пръсти.
Когато се приберяла, меко се сгушвала във времето и заспивала в прегръдките му, а после се събуждали заедно, все едно никога не са се разделяли.
В други стаи, в други градове малки кукувичета се излюпвали в часовниците и приютявали по едно време, за което да се грижат.
Хората все повече се обърквали.
Има време! Няма време! Времето лети! Стана време! Кое време стана! Едно време какво време имаше, а пък сега…
Кукувицата час по час им казвала право в очите: Ку-ку!
После се връщала в дълбините на часовника, за да си мълчат на тъмно с времето.

Какво каза калинката, ура

Тежките периоди се преживяват по-леко, ако знаеш кога ще свършат, или поне ако очакваш нещо хубаво.
Първото не ми е известно. Хубавите неща, за които копнея, са все лични, но има и едно, което искам да споделя с цял свят.
Нова книга на Джулия Доналдсън на български език!
Нашето заглавие е „Какво каза калинката“.
Илюстрациите са чиста прелест. Не са от любимия ни Аксел Шефлър, а от друга художничка, която също работи много с Джулия Доналдсън – Лидия Монкс. Леки, цветни, вдъхновяващо весели, нямам търпение да ги видите.
Книгата е за малки деца. Криминална е. В нея има приятелство, герои с различни характери. Има и поука! А тя е, че понякога най-мълчаливият може да каже една дума, но тя да е от значение за всички, и не е важно само да се изказваш по всеки повод, ами и да чуваш какво се говори.
За превода да ви кажа. Аз я преведох по моя начин, с помощта на чудо. Ей така: щрак! Имаше пасажи с различен ритъм и на мен това ми харесваше, обаче Манол Пейков ми вика – не. Било му бъркало в мозъка с ръждив пирон, вика.
А аз: не знам, не мога, така ще стои. И после, на третия ден, го поправих.
И измисляхме по нощите варианти, смяхме се и се трогвахме, и накрая стана книжка като песен на славей.
По страниците я нареди и накичи и направи българските буквички Венета Атанасова.
Живот и здраве, ще излезе от печат през този юни или след юни.
Показвам корицата:

Както казах в заглавието, ура.

 

Пред болницата

Тя като придружител стига само до там.
– Искам нещо да питам! – Не, нататък е сам.

И затварят вратата от стъкло и от лед.
Не поглежда назад той. Тя ще чака отпред.

Коридорът завива и го скрива съвсем.
Той на лошо отива. Той отива на зле.

Пред вратата залостена тя така се е свила,
все едно няма кости, няма никаква сила.

Най-накрая си дава воля, без да се крие,
и в сълзи се задавя, ужаса да отмие.

Нека цял свят да гледа, само той да не види.
Такъв болен и бледен, от дете е по-свиден.

Тя скимти, но не бяга, като куче бездомно.
Плътен облак пристяга в бинт небето огромно.

Щом сега го приемат, те ще го излекуват.
Само да е навреме. Само да презимуват.

Тя си шепне беззвучно с устни тънки и сини.
Дано чудо се случи и да им се размине.

 

 

Две интервюта

 

Слагам ги тук, за да ми бъдат под ръка; също и защото ми доставиха удоволствие и от сърце се постарах да отговоря открито.
А Татяна Чохаджиева ми направи и красиви снимки, плюс интервюто.
Ето тук в muza-bg.com:

Винаги във форма за среща с Музата

А второто е в Литературни разговори с Антония Апостолова, в нейната нова рубрика „Корона от книги“

Чувствам като в неталантливо преразказан роман на Тери Пратчет

Благодаря!

Я да сложа и снимка, да се знай.

„Снежанка“ на обратно

 

Снежанка и Принцът се оженили в един чудесен слънчев ден. Насред тържествения обед Мащехата на Снежанка се върнала от изгнание и те много се ядосали, но си казали – няма да си разваляме настроението сега, нека да се прибере в стария дворец при Краля, хем той да не стои сам.
Обядът продължил. Снежанка едва хапвала от вълнение. Гризнала си само парченце ябълка, но в този момент Принцът я щипнал по дупето, тя се стреснала и ябълката й заседнала на гърлото.Опитала се да извика за помощ, но музиката била много силна и никой не я чул. Тя се задушила и припаднала.
Празникът бил провален.
Сложили Снежанка в един стъклен ковчег и я натоварили в каруца, за да я върнат на баща й. Все пак бракът още не бил консумиран и Принцът като добър държавник не искал да губи нито метър плодородна земя, за да копае гроб.
Пътят бил неравен и макар че джуджето, което карало каруцата, се опитвало да избегне дупките, конят много се уморил и насред гората спрял. Джуджето си казало – тук живеят братята ми. Трупът засега не бърза, ще се отбия да им кажа здрасти.
Спрял пред къщичката им. От рязкото спиране ковчегът се плъзнал и паднал, ябълката изскочила от гърлото на Снежанка, тя си поела дъх и оживяла.
– Къде съм?
– В гората.
– А защо не съм в двореца?
– Принцът анулира брака.
– Подлец! Предател! Няма да му стъпя в замъка! Но и при баща ми не ми се връща, Мащехата ми е голяма усойница.
– Остани при нас, докато решиш – предложили й джуджетата. Снежанка одобрила идеята.
В гората било примитивно, но въздухът бил чист, имало мили животинки, а джуджетата били грижовни и добри, по цял ден били на работа, а вечер свирели на акордеон.
Веднъж се отбила Мащехата. Носела на Снежанка ябълки, но тя вече не можела да ги гледа – все пак те провалили брака й.
Друг път Мащехата донесла панделки и червило, но Снежанка си казала – защо да се изтезавам с диети, да се пристягам и гримирам? На мъжете не може да се вярва. Ще си живея дива и дебела. И пак отказала.
Кралят и Мащехата не можели да оставят нещата така. Пратили Ловеца да намери момичето и да го доведе.
Ловецът пътьом убил една сърна, разпрал я и извадил сърцето й. То туптяло и от него се вдигала пара.
Неочаквано се чул нежен глас:
– Ти изтръгна сърцето й! Може ли да си гризна?
– Снежанке, от дългия вегански живот с гъби, мед и ягоди може да си станала анемична. Ще те заведа в двореца да те прегледа придворният лекар.
Ловецът метнал сърната през рамо. Снежанка, боса и рошава, го държала за ръка, а в другата си ръка стикала топлата карантия и си ръфала щастливо.
Когато пристигнали, лекаря го нямало. Мащехата обаче казала:
– Докато те нямаше, въведохме най-модерното нещо: образна диагностика. Глей!
Отишла до едно огледало и казала:
– Огледалце, огледалце на стената, прегледай Снежанка от петите до главата!
Огледалото се размътило за миг, повърхността му се развълнувала като езерна вода, и се чул глас:
– Ах, Снежанка е добре, приказката тук ще спре!
Край.

„Джазът пее на български“ точно на 10 години днес

Десет години!
Щяхме да направим концерт в началото на април, но има една лека вероятност да се отложи.
Здраве да е.
Това е плакатът за първия ни концерт, точно преди началото му се видяхме за пръв път на живо с Марина и с Антони. Венци го познавах от преди.

 

За повдигането на духа

 

Повдигам си духа. А той,
макар и безтелесен,
измъква се, разплут в покой,
изобщо не е лесен,

променя се, не се държи –
ту лек, но неудобен,
ту, рязко, повече тежи
от паметник надгробен,

забива нокти изведнъж
във чаша, в къща, в книга,
– Млъкни и дръж се като мъж! –
му казвам. „Мъж съм. Лигав.”

– Бъди какъвто щеш, ама
не се съпротивлявай.
Не виждаш ли, че съм сама,
а и по-зле ще става.

Да знаеш другите какви
серт-духове си имат.
Не ти ли се лети – върви,
а ти лежиш за трима.

Е, кой кого ще окрили?
Тръгни и вдъхновявай!
Стани бе! Дух ли си, или…
Обаче той не шава.

Изисквам. Моля го. Крещя!
Ядосвам му се много.
Но щом ми е един, не ща
да го предавам Богу.

 

 

 

Благодаря за пролетта (колекция)

 

***

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

 

*
Стихче, написано с крак

Имало е малко дъжд,
но като със гума
минал вятърът веднъж,
меко и безшумно,
сух е този тротоар,
леко влажен онзи,
и изпробват своя чар
плъзналите рози,
въздухът блести сребрист,
ароматна влага
вдишва всеки трепкащ лист,
светлината бяга
в лъснали от весел лак локви,
и на чисто
пролетта записва с крак
резедави мисли.

*
Тревата иска!

Тревата иска да расте
по свои вътрешни причини.
По песъчинките чете,
че скоро зимата ще мине,

и ето я, подава нос
и въздуха студен опитва,
и с тънък крак, зелен и бос,
изгнилите листа разритва.

и си расте, и си мълчи,
и под зелен мустак се смее,
и отдалече си личи,
че е заета да живее.

Има още

Биография

Един кротък микроб
си живеел нетрайно.
На красивото роб,
обитавал той тайно
едно скрито местенце
(няма да го издам!)
от земята парченце
владеел си сам,
оградил си градинка
със тичинки от цвят,
хапвал, акал и спинкал
в своя мъничък свят,
нито паразитирал,
нито пречел със нещо,
през деня медитирал,
нощем пишел на свещи,
съчинявал поеми
и на глас ги четял,
всичко правел навреме,
бил добричък и бял,
той изобщо не пречел
и в живота си къс
скришом мислел, че вече
е посочен със пръст,
че се справя прилично,
че е спец, първенец,
шампион и отличник,
малко нещо светец,
че назаем заема
слънчева светлина,
че използва от времето
милимунда една,
но така я използва,
че я пълни със смисъл,
има някаква полза
от каквото е писал,
и какво пък, че никой
няма да го чете,
ей така все си викал,
не роптаел въобще.
Този малък микробец,
който скромно живял,
благороден, беззлобен,
той баланса крепял,
на земята голяма
бил трошичка от лего.
Даже вече го няма.
Но да пием за него.

Новото фамилно име

Срам за зодията ми! Сядам да ви кажа две думи за книга, която е втори том от тетралогия.
Това не го очаквах от себе си.
Положението е наистина извънредно във всички концентрични кръгове, които туптят около сърцето ми. Сърцето ми е смаяно, защото този път не ги е предизвикало то. Кръговете на тревогата не се отдалечават и като се уголемят до необхватност – да се стопят и да се слеят със света. Сега те прииждат от вън навътре и се стягат.
Грабни тази книга, дръж я пред лицето си, опри поглед върху нея и стой така, докато думите ти проговорят.
Прочетох първия том, „Гениалната приятелка”, преди няколко месеца и си спомням неприятната минута, в която книгата завърши на най-интересното място, все едно врата се хлопна пред носа ми или лентата в киното се стопи и се скъса. Трябваше веднага да започна следващия том!
Само че три тома по 20 лева… то пък излезе и четвърти, ура… 80 лева са много за мойта фирма. Потърсих я в библиотеката – имало списък с резервации. Колко е хубаво, че имаме библиотеки. Е, дойде ми редът за втория том, записана съм и за третия (преди мен за него чакат двама), и за четвъртия (с петима записани).
Прочетох „Новото фамилно име“ за три дни, защото нарочно се бавех, да не ми свърши.
Елена Феранте разказва въвличащо и притегателно.
Преди няколко години бях в една тайна група във фейсбук. Групата първоначално беше за четене и обсъждане на книги, но се беше получила такава спойка между хората там, че си бяхме като семейство, с много смешки, скандали, празници и подкрепа. Намерих си истински приятели, които ще обичам винаги завинаги. Когато напуснах групата (страстите и споделянето ми дойдоха в повече в един момент), дни наред направо боледувах, не знаех какво да правя, с кого да си говоря, защо изобщо ще правя нещо, щом няма да мога да го споделя.
Подобна празнина зейва и когато поредният том на Елена Феранте изведнъж свърши. Държиш я ти тази книга, а тя се е изприказвала и ти мълчи. И да отвориш нещо да си препрочетеш, тя ти го повтаря хладно и чувстваш, че почва да се изнервя.
В началото на книгите героите са изброени по семейства, все едно ще четем пиеса. Важно е, защото става дума за живота на хората от един квартал, за техните семейни, приятелски, любовни и служебни отношения. Това наистина са много имена и до края се налагаше да поглеждам за справка. Точно за този вид картина, широка и плътна, това е неизбежно, а и защо да го избягва човек, като се е получило добре. Панорамна картина с безброй човешки фигури, заети с важни и маловажни дейности, на фона на домове, магазини, улици, смаляващи се в перспектива, и цялата картина – обрамчена от морето.
На преден план, в центъра на картината, са Елена и нейната приятелка Лила.
О, няма да ви разказвам какво става в книгата. Живот става, самият вълнуващ, еднообразен, разкъсван от светкавици живот. Интересно е, защото е разказано приказно интересно и богато, смело и жестоко, хубаво. Също – защото научих много за Италия, за италианците, за бедния квартал и за това, как който може, се опитва да издрапа колкото може по-далеч от него.
Интересно е най-вече защото става дума за хора като нас. Мммм… като мен, но аз препоръчвам книгата, защото най-вероятно става дума и за хора като теб. Какво по-интересно от нас!
Най-много ме вълнува начинът, по който Елена Феранте описва как се променят настроенията, самото преживяване на дадено събитие, как от перспективата на времето то може да се усети по един или друг начин. В рамките на един разговор Лила може да бъде игрива, после зла, после да проблесне острият й ум, да говори грубо, а после да се извини по неустоим начин, така че всичко да й простиш, и през цялото време тя си е тя, цялостна, открита и напълно неразбираема.
Пулсирането между огромните способности на Лила и начина, по който ги пропилява, и после проблясването на смисъла, и че тя знае какво прави, и как талантите й не се оставят да бъдат съсипани.
И връзката между двете, как съдбите им се преливат и като скачени съдове споделят общо щастие и нещастие, и израстват в състезанието помежду си, и… Ох бе.
Говоря смътно, за да не разказвам, а също и защото нямам този богат, разцъфтяващ и преливащ език на Елена Феранте, великолепно преведен от Вера Петрова, който позволява да се изразят безброй нюанси на желанието и настроението, без те да бъдат изсушени и да станат еднакви. Както има живописци, които рисуват червено и това са безброй цветове. А аз държа червения флумастер от комплект с шест цвята и се опитвам да ви прерисувам картината.
В началото на първия том Елена и Лила бяха малки момиченца, може би в първи или втори клас (Как да проверя, като съм върнала книгата в любимата библиотека?) В края на втория те са вече млади жени на 23 години, едната е разведена и има дете, другата е дипломирана филоложка с издадена книга.
Как ще чакам до третия том?!? Казва се „Тази, която си отива, тази, която остава”.
Непоносимо е, харесва ми.