Един кротък микроб
си живеел нетрайно.
На красивото роб,
обитавал той тайно
едно скрито местенце
(няма да го издам!)
от земята парченце
владеел си сам,
оградил си градинка
със тичинки от цвят,
хапвал, акал и спинкал
в своя мъничък свят,
нито паразитирал,
нито пречел със нещо,
през деня медитирал,
нощем пишел на свещи,
съчинявал поеми
и на глас ги четял,
всичко правел навреме,
бил добричък и бял,
той изобщо не пречел
и в живота си къс
скришом мислел, че вече
е посочен със пръст,
че се справя прилично,
че е спец, първенец,
шампион и отличник,
малко нещо светец,
че назаем заема
слънчева светлина,
че използва от времето
милимунда една,
но така я използва,
че я пълни със смисъл,
има някаква полза
от каквото е писал,
и какво пък, че никой
няма да го чете,
ей така все си викал,
не роптаел въобще.
Този малък микробец,
който скромно живял,
благороден, беззлобен,
той баланса крепял,
на земята голяма
бил трошичка от лего.
Даже вече го няма.
Но да пием за него.