Срам за зодията ми! Сядам да ви кажа две думи за книга, която е втори том от тетралогия.
Това не го очаквах от себе си.
Положението е наистина извънредно във всички концентрични кръгове, които туптят около сърцето ми. Сърцето ми е смаяно, защото този път не ги е предизвикало то. Кръговете на тревогата не се отдалечават и като се уголемят до необхватност – да се стопят и да се слеят със света. Сега те прииждат от вън навътре и се стягат.
Грабни тази книга, дръж я пред лицето си, опри поглед върху нея и стой така, докато думите ти проговорят.
Прочетох първия том, „Гениалната приятелка”, преди няколко месеца и си спомням неприятната минута, в която книгата завърши на най-интересното място, все едно врата се хлопна пред носа ми или лентата в киното се стопи и се скъса. Трябваше веднага да започна следващия том!
Само че три тома по 20 лева… то пък излезе и четвърти, ура… 80 лева са много за мойта фирма. Потърсих я в библиотеката – имало списък с резервации. Колко е хубаво, че имаме библиотеки. Е, дойде ми редът за втория том, записана съм и за третия (преди мен за него чакат двама), и за четвъртия (с петима записани).
Прочетох „Новото фамилно име“ за три дни, защото нарочно се бавех, да не ми свърши.
Елена Феранте разказва въвличащо и притегателно.
Преди няколко години бях в една тайна група във фейсбук. Групата първоначално беше за четене и обсъждане на книги, но се беше получила такава спойка между хората там, че си бяхме като семейство, с много смешки, скандали, празници и подкрепа. Намерих си истински приятели, които ще обичам винаги завинаги. Когато напуснах групата (страстите и споделянето ми дойдоха в повече в един момент), дни наред направо боледувах, не знаех какво да правя, с кого да си говоря, защо изобщо ще правя нещо, щом няма да мога да го споделя.
Подобна празнина зейва и когато поредният том на Елена Феранте изведнъж свърши. Държиш я ти тази книга, а тя се е изприказвала и ти мълчи. И да отвориш нещо да си препрочетеш, тя ти го повтаря хладно и чувстваш, че почва да се изнервя.
В началото на книгите героите са изброени по семейства, все едно ще четем пиеса. Важно е, защото става дума за живота на хората от един квартал, за техните семейни, приятелски, любовни и служебни отношения. Това наистина са много имена и до края се налагаше да поглеждам за справка. Точно за този вид картина, широка и плътна, това е неизбежно, а и защо да го избягва човек, като се е получило добре. Панорамна картина с безброй човешки фигури, заети с важни и маловажни дейности, на фона на домове, магазини, улици, смаляващи се в перспектива, и цялата картина – обрамчена от морето.
На преден план, в центъра на картината, са Елена и нейната приятелка Лила.
О, няма да ви разказвам какво става в книгата. Живот става, самият вълнуващ, еднообразен, разкъсван от светкавици живот. Интересно е, защото е разказано приказно интересно и богато, смело и жестоко, хубаво. Също – защото научих много за Италия, за италианците, за бедния квартал и за това, как който може, се опитва да издрапа колкото може по-далеч от него.
Интересно е най-вече защото става дума за хора като нас. Мммм… като мен, но аз препоръчвам книгата, защото най-вероятно става дума и за хора като теб. Какво по-интересно от нас!
Най-много ме вълнува начинът, по който Елена Феранте описва как се променят настроенията, самото преживяване на дадено събитие, как от перспективата на времето то може да се усети по един или друг начин. В рамките на един разговор Лила може да бъде игрива, после зла, после да проблесне острият й ум, да говори грубо, а после да се извини по неустоим начин, така че всичко да й простиш, и през цялото време тя си е тя, цялостна, открита и напълно неразбираема.
Пулсирането между огромните способности на Лила и начина, по който ги пропилява, и после проблясването на смисъла, и че тя знае какво прави, и как талантите й не се оставят да бъдат съсипани.
И връзката между двете, как съдбите им се преливат и като скачени съдове споделят общо щастие и нещастие, и израстват в състезанието помежду си, и… Ох бе.
Говоря смътно, за да не разказвам, а също и защото нямам този богат, разцъфтяващ и преливащ език на Елена Феранте, великолепно преведен от Вера Петрова, който позволява да се изразят безброй нюанси на желанието и настроението, без те да бъдат изсушени и да станат еднакви. Както има живописци, които рисуват червено и това са безброй цветове. А аз държа червения флумастер от комплект с шест цвята и се опитвам да ви прерисувам картината.
В началото на първия том Елена и Лила бяха малки момиченца, може би в първи или втори клас (Как да проверя, като съм върнала книгата в любимата библиотека?) В края на втория те са вече млади жени на 23 години, едната е разведена и има дете, другата е дипломирана филоложка с издадена книга.
Как ще чакам до третия том?!? Казва се „Тази, която си отива, тази, която остава”.
Непоносимо е, харесва ми.