Станаха 14 години, откакто започнах да пиша тук разни неща. През това време епохата на блоговете поотмина, социалните мрежи ги изядоха, но аз все още съм тук.

През последната година много неща се случиха и много неща се промениха за мен и в мен. То си личи по блога. Пиша по-малко, а част от написаното се отнася за конкретни хора и изобщо не стига до тук. Преводите също най-напред трябва да бъдат публикувани в книга и чак след това може нещичко да споделя. Спрях да шия играчки, така че шарените снимки на мишоци и мушмороци също изчезнаха. Скоро не сме имали концерти с „Джазът пее на български“. Имаме куп концерти „В света на операта“, но за тях няма нужда да пиша покани – предназначени са за ученици и билетите сами се продават. Същото важи и за срещите с читатели – този месец от 20 срещи само за три ще споделя плакат и ще поканя публика – на 8 април в Самоков, на 16 в Стара Загора и на 17 в Шумен; другите са в градинки и училища.

И какво остана? Линкове към статиите в „Сега“ и към епизодите от подкаста. По някое стихотворение. По нещо за новите книги.

И пак, милото блогче си има верни приятели.
Още колко неща има да стават, и всичко да се променя.
Нямам търпение.

Ето една снимка от днес, от ДГ „Българче“. Няма да коментираме коса, хрема, температура и т.н.
Аз обичам надписа ПРИЯТЕЛ.

Станаха 13 години, откакто имам този блог.
С времето в него преобладава ту едно, ту друго.
Общото… съм аз? И вие, и ние.

Колко хубаво, че си имам блог!
Ан и Йовко ми казаха да го направя, точно преди 12 години, и оттогава знам, и вие да знаете от мене – идеите им са добри.
Напоследък по-рядко публикувам тук, но това изобщо не означава, че по-малко си обичам блога. Напротив, напротив!
Обичам го, защото от тук минава почти целият свят.

Тук е моята идеална част от интернет – не защото е идеална, а защото не можеш да я премериш и претеглиш, а очевидно я има, и е пълна с думи и играчки и цветове и музики, каквито обичам.
И празнувам.

На 23 март в Софийска градска художествена галерия
ще имаме концерт.
Ще изредя причини.

Защото така ще отбележим 12 години от най-първия ни концерт.

Защото е Първа пролет. Как пролетта се изхитрява и всяка година е първа? NB Да проуча въпроса и да взема пример.

Защото заглавието на концерта пак, както преди 12 години, ще бъде „Да вярваш в пролетта“, а аз вярвам. Колкото повече е пролет, по-силно вярвам. А най-силно вярвам, когато още или вече не е пролет. Замени „пролет“ с „любов“, същото нещо.

Защото много обичаме тези песни и тези концерти и ни е хубаво да се съберем и да ги преживеем отново.

Защото си искаме публиката, да си я видим и да се радваме заедно.

Защото от лоши новини така сме се смачкали, че имаме нужда да отделим време за нещо вечно (вж „Първа пролет“).

Защото всичките песни от концерта и от всички концерти са ни антивоенни и про-мирни, любовни, усмихнати и прегръщащи.

Защото имаме нужда от почивка.

Защото трябва с всички сили да правим добри неща един за друг, за да пооправим баланса на тоя свят.

Нещо взех да се отплесвам, затова хайде делово и сухо:

„Джазът пее на български“
ДА ВЯРВАШ В ПРОЛЕТТА
концерт за 12 рожден ден на проекта
на 23 март от 19 часа
в Софийска градска художествена галерия, ул. „Ген. Гурко“ №1

Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи

Билети: 20 лв, на касата на галерията

Ето ни и на картинка.

Няма случайни неща! Ето – вчера гласувах с №11, и днес блогът ми стана на 11 години!
С упорито постоянство събирам тук думи, книги, играчки и рисунки, 3097 публикации от началото, с онова, което е моята представа за блага вест.
През това време написах 14 книги. Намерих си нова работа, да превеждам детски книжки, вече десет от тях са издадени. Имаше концерти, драматични и куклени спектакли, премиери. Тук пиша за красивите неща, а колко неуспешни опита и непростими грешки имаше – не питай, не е за приказване.
Нещо не ми е празнично, може би защото времето е мрачно днес.
Аз сега ще поспя малко, а след няколко часа ще ви прочета една хубава приказка на глас и доброто ще победи злото.
Честит рожден ден, мило блогче, дневник, архив, библиотека и пейка в парка.

Преди 30 години, плюс-минус някой ден, излезе тази книжка.
Тя си няма библиотечен номер и съдържа само 24 стихотворения, но за мен беше нещо…. страхотно нещо беше то тогава.
Представянето й беше заедно с откриването на изложба с рисунки на децата от една детска градина. Всички дечица подариха цветя на учителките си, а учителките, не знам защо, подариха всичките си цветя на мен. А пък то беше в учебен ден и ме бяха освободили от час, така че аз се върнах обратно в клас с планина от цветя, очите ми ги помнят – дълга купчина, заела целия последен чин.
Имаше много фрезии, миризмата им изпълваше стаята, а пък аз се срамувах и не можех да спра да се усмихвам.
Много неудобно.
Хареса ми.
Не зная кой е измислил заглавието „Очи за красотата”, нито кой е направил корицата и е подбрал петте линогравюри вътре. Снимката е от фотото в кино „Комсомол”.
Таньо Клисуров е направил подбора на стихотворенията, написал е щедър предговор. Като гледам тази книжка и си спомням разни неща, изпитвам само едно чувство, и то много силно:
Имам много „благодаря” за казване.
Също така малко се срамувам и доста ми е смешно.
Ето едно стихотворение от книжката (я, страниците й не са номерирани)

Лято

Небето е притворило очи.
Денят към него е протегнал длани.
Пчелите – малки пеещи звезди,
потъват в маковете като в рани.

Напряга фибри лятото към мен.
Шептят тревите – жадни и корави.
Въздишат вейките на сънен клен.
Безплътни птици тихо отминават.

На пръсти се повдига страж – ела
във утрешния ден за да надникне.
Цветя преплитат своите тела.
Оттичат се по улеите стихове.

Тоя „страж” как ме дразнеше – не можех да измисля друга дума, която да е едносрична, да е по-подходяща, но да бъде също толкова бодлива. Страж е една от най-иглолистните думи, които знам и до ден-днешен.

И така де. Какво искам да кажа? Имам нещо като юбилей.

За вас шега – за мен истина, минаха осем години.
Това е трайна връзка, откъдето и да го погледнеш.
Връзка между мен и блога, между мен и вас, между мен и мен даже.
Ан и Йовко не спират да ми помагат за обгрижването на този блог, благодарение на тях имам и точно този адрес, и просторно място, на което да се ширя, и досадните реклами ми помогнаха да спра. Без Ан и Йовко тази работа нямаше да я бъде.
И без добрите, търпеливи, щедри на внимание и време хора, с които косвено, но съвсем реално се срещаме тук.
Вие сте важни за мен.
Благодаря!
Ето малко статистика, че нямам в себе си кабел да ви сваля от фотоапарата някое цветенце или коте или звезда от небето.

Пролетта не е момиче.
Пролетта е жена.
Застава на прага и рамката на вратата се превръща в рамка на картина.
Слънцето от бяло става жълто като жълтък от яйце на домашна кокошка.
Дърветата от бели стават зелени.
Лицата от бледи стават розови, и очите блестят, и устните се усмихват.
Крайно време е да се влюбим и непременно да е щастливо.
Предстои. Съвсем скоро.

Проектът JAP (Джазът пее на български) навършва осем години в самото начало на пролетта, в самото начало на любовта.

Като официална комисия по посрещането на пролетта
ви каним на концерт на 23 март, за да уточним подробностите.
Подготвили сме нежен дъжд, свежи морета с рохкав пясък без нито една стъпка по него, разтопени снегове, горчиво кафе, карта с начертани маршрути до Париж, Рио де Жанейро, Ню Йорк и където още сърцето ви желае.
Концертът се препоръчва и за тези, които вече са влюбени – защото любовта винаги е начало.

На 23 март от 20 часа в Чайната на „Бенковски” 11 в София 
джазът ще пее на български 
с Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/

Вход за концерта – 10 лева. Телефон за резервации: +359887051080