Как се издава книга?

Понеже от време на време някой ме пита това, я да кажа, каквото знам.

За издаването на една хартиена книга има значение дали сам ще я финансираш, или ще разчиташ на издателство, както и колко скоро искаш да я видиш на бял свят.

Можеш да си направиш свое издателство (това ми звучи трудоемко).
Може също така да участваш в конкурси, на които наградата е да ти издадат книга, какъвто е „Веселин Ханчев“ (така излезе „Сбогом на читателя“).

Ако имаш необходимите пари, можеш да приготвиш материалите, да наемеш човек, който да направи оформлението и предпечата, и да я дадеш за отпечатване на тази печатница, която ще отговори на изискванията ти. Цената ще бъде равна на сумата за хонорарите плюс парите за печат и хартия, и съответно – според тиража. Това е най-бързият вариант.

Друг вариант е да отидеш в една голяма книжарница, да разгледаш какви книги са издавани по темата, на която ще бъде твоята книга, и да се ориентираш кои издателства работят в тази област. Приготвяш си ръкописа, принтираш по един екземпляр и им го изпращаш по пощата, или го носиш лично. Ако откриеш имейл, можеш да го пратиш и по мейла, но все си мисля, че личният контакт е за предпочитане. И започваш да чакаш. Ако издателството одобри книгата, вече се уговаряте за условията. Някои издателства може да ти поискат пари за книгата, а от тях е само „шапката“. Други, като Жанет 45, с които съм работила, ти плащат хонорар. Но пък почти не можеш да повлияеш на сроковете за издаване, може да чакаш и години, след като са ти казали „да“.

Жанет 45 плащат хонорари на авторите и им дават 30 бройки от книгата (или 20, както се договорите), останалите книги са тяхна собственост и те се занимават с разпространението. На мен това ми допада, защото не се налага да въртя едни пари. Разбира се, 30 книжки са ми малко, и се е случвало да си купя от собствените си книги (с отстъпка).

Когато човек си плаща за издаването, трябва да договори с издателството или печатницата, дали ще вземе целия тираж и ще прави с него каквото си ще, или те ще се заемат с продажбата.

Всеки един от вариантите има плюсове и минуси.

Това е, което знам аз.

Има и вариант от издателствата да те търсят и да те питат какви са твоите условия, за да издадеш бъдещата си книга при тях. Но ако те вече са ти се обаждали, значи не се нуждаеш от моите сведения.

Успех!

Можеш да ми викаш вече доктор Енчев.

„Красотата е симетрия.“
Прилагам следните медицински доказателства.
Преди:
Котето е видимо фрустрирано, има суицидни мисли и подчертано мрачен вид, както личи от илюстрация 1:
1
Някои ще кажат, че тъгата на котето произхожда от представянето на ФК „Берое“. Но те ще сгрешат.

Да видим втората илюстрация – след:
Котето има повдигнати клепачи и корекция на носа. То гледа света бодро и с интерес, носът му блести, опашката му стърчи, и е толкова красиво, че не му се налага да работи.
Е?!

Само Берое, оле!

🙂

Нещо като куче, нещо като нож

– Ооо, Мария, чувам, че имаш нова книга? Браво, браво… Кога ще ми я подариш?
– ?!?!?!
– Носиш ли в чантата някоя, да ми надпишеш?
– ?!?!?!
– Да ми подариш книга, викам. Кога?

Този диалог може да продължи по няколко начина, и всяко от възможните продължения ме кара да се чувствам зле.
Любимите ми хора, близките на сърцето ми роднини, хората, които са ми помогнали или повлияли в решенията, свързани с писането на тази книга, са я получили ако не в първия ден, то поне в първата седмица.
Като раздам трийсетте бройки, с които разполагам, ако искам да имам още, отивам и си ги купувам. Аз съм си любим автор. Случвало се е.
После мога да подаря книга на някого, ако аз така поискам.
Книгата е предмет, който се купува – нали знаеш, взимаш я, отиваш на касата, даваш пари, пазиш касовата бележка до напускане на търговския обект.
Книгата е особен предмет обаче. Има съдба, и душа, и гордост.
Ако някой иска да я прочете, винаги може да я купи, да я вземе от библиотека, или назаем от приятел. Може да стърчи прав в книжарницата, ако трябва, и да метне някое стихотворение така, на крак.
Който не я иска, и двайсет бройки да му подариш, ще я хвърли на някой рафт и ще спре живота й. До там.
Тъпо е да унижаваш книгата, като очакваш и изискваш да ти я подарят.
Сега, има вариант, в който авторът сам се занимава с разпространението и най-често това означава, че почти целият тираж лежи в спретнати пакети под леглото му. Веднага се сещам за Бръчкова, този млад идеалист и ветреник… В този случай авторът може да си раздава книгата вместо визитка, ако иска.
Аз обаче не правя така.
Ако искаш книгата, купи си я. С удоволствие ще ти дам автограф, понеже виждам, че ти е ценно. С кеф ще те почерпя.
Книгата е нещо като куче, книгата е нещо като нож.

Ново коте, стар чорап

Добре, знам, че яденето загоря, и не се гордея с това.

И дъската за гладене стърчи хладно и величествено, недокосната от човешки ръце.
И съм съгласна, че не е хубаво, дето не отидох на работа.
Ама виж какво хубаво… такова направих!
От чорап, по най-общо вдъхновение от едни прелести, които гледах в блога на чудесната Зорница. То не е блог, а остров на съкровищата.
И така, ето го съществото.

Тук стои като наказано.

Гордее се със своя произход.

Има честни очи.

🙂

Те са в чашите

Те са в чашите, в тапетите,
в книгите, в стъклопакетите,
в белезите под коляното
и в праха върху пианото,
в мумиите на мухите,
в скелетите на мечтите,
сграбчени или отронени –
в къщата се пазят спомени.

Но и късно да се връщам,
и да ми съборят къщата,
и да си сменя адреса,
даже да не знам къде съм,
и да скъсаме синджирите,
и да ми загубят дирите,
бягам или съм прогонена –
пак си имам
куфар спомени…

Идеална разходка в друг град

Кафе, тирамису и гледка.
Спокойствие във всяка клетка.
Сама, за да мълча на воля.
И слънце – да се поразголя.
Покупки, прелестно излишни.
Следи от времена предишни.
И аз, от кеф да се размажа.
И ти, за да ти го разкажа.

🙂

Къщи в мрак

Къщите се сместват да наклякат
с охкане и гукане край пътя.
Между тях минава бавно мракът
и внимава да не ги настъпи.

Керемидената перушина
леко им докосва и приглажда.
За да могат да си отпочинат
ги успокоява и разхлажда.

Шушнат и разгъват аромати
сребърните жилави смокини.
Къщите въздишат в тъмнината
и сънуват минали години.

Слягат се стените омаляли,
и насън пердетата им трепкат.
По стъклата тихичко ги гали
мракът с кадифените си клепки.