Синята мравка се готви за бал

 

(романтично-демоничен диалог, подправен с готически фатализъм)

Мария:

Синята мравка се готви за бала.
Четири часа откак не е яла.
Има си рокля, естествено – синя,
но от тревоги похапва за трима
и тази рокля – лазурно-небесна –
само за три дни й станала тесна.
То е трагедия, даже е драма –
свършва училище, вече е дама,
има три чифта лазурни обувки,
виж й антенките – целите в джувки,
а пък коланът я стяга през кръста,
златният пръстен не влиза на пръста.
И като връх в нейните патила –
май че й никнат прозрачни крила.
Точно сега ли? Защо все на мене?
Майка ми мисли как да ме жени!
Аз имам планове, гледам напред –
мен ми се ходи в университет.
Мравката щъка и нокти гризе,
шават антенките й фантазе.
Гризва си поничка, хрусва си сладки
и пак антенките стават й гладки.
Тя си разхлабва с въздишка корсета
и се запътва пеша към банкета.

Доктор Толев:

А пък насреща й иде мравок,
в погледа силен, с тембър дълбок,
гащите лъскави, ясно е – сини,
мърдат му ноздрите – също комини
и прохриптява със властно: ела!
Олеле, мравчице, имаш крила –
бързо политай, спасявай се, бягай –
този мравок насериозно се спряга,
виж го какъв е опасен, зловещ –
в страшното ловък, в лошото – вещ,
той те изгаря, поваля, оплита,
той те омайва и даже не пита –
той е разбойник, направо е враг,
ти да не вярваш на профила драг,
той е разплакал поредица мравки,
ако е нужно – прилагам и справки,
ти го разкарай – сега е момента,
щото мравоци по принцип са мента
и на невинни кат тебе създания
носят бели и големи страдания,
правят живота им грозен и чер,
той е за тебе на рана – пипер!

Тъй и наричаше дребна калинка,
мигаше честно – лоялна дружинка,
даваше укази, даваше зор –
мравката слисана литна без спор
и се загуби нанейде в небото.
Туй бе достатъчно – тъкмо защото
бързо калинката грабна мравока –
тумбеста, лъскава и пъстроока,
взе го под мишница, бръмна с крилце,
даде му своето кръгло телце,
та му антенките сгъна и скърши,
и със това епизодът привърши…

Зайката Рая

 

Райка се казва така заради райенцата. А пък аз съм много доволна, че след два месеца без да пипвам игла, все още съм с непокътнати способности. По този повод й подарих един много хубав плетен пръстен, да си го носи като гривна на лапичката.

Детенце…

Толкова сладка дума
още не е измислена.
Ти си като безшумна
мила и важна мисъл.

Името ти е силно,
то ми е заклинание.
Казвам го и те милвам
даже от разстояние.

Именце като захарче
в тъмното под езика.
Искам да те предпазя.
Искам да те извикам.

Толкова да обичам
галените му звуци.
С него ще се наричат
и моите пра-внуци.

Главната буква в началото,
топлите гласни, сричките.
От а до я – ти си цялото,
от а до я – ти си ми всичкото.

Джелсомино в Страната на лъжците

Имало едно време една любима книга.
Тя била моя.
Чела съм я много пъти. Колко много? Безброй.
Толкова много, че след като минаха 20-30 години и напълно я забравих, още я помня.
ИСТИНАТА СЕ РАЗКРИВА – НА ВЛАДЕТЕЛЯ ГЛАВАТА Е ПЛЕШИВА!
И други такива важни неща, всичко помня. И конската опашка на Ромолета. Помня имената на героите. Помня рисунките. Помня смисъла.

Когато разбрах, че предстои премиера на Старозагорския куклен театър – „Джелсомино в Страната на лъжците”, просто трябваше да го гледам. Получих дар – два билета за премиерата. Не! Не беше достатъчно скоро.
Затова отидох да гледам Джелсомино цели три дни преди премиерното представление.
Аз съм Човек С Привилегии.
Салонът беше пълен с деца (Децата са Истинските Хора С Привилегии.) (Копнежът по Рая е копнеж по детството.) (Напуснеш ли го веднъж, никога не можеш да се завърнеш в него, както Кандид не може да се върне в Елдорадо.) (Бил си там, знаеш пътя, върни се! Е, не може. Точка.)
А мен представлението ме върна.

Не съм препрочела книгата преди това, не съм някоя даскалица, която проверява за грешки и отклонения от темата.
Представлението беше страхотно!

Модерно, шантаво, изненадващо, живо, а в същото време ми даде точно същото усещане, което си спомням толкова ясно. Хем интересно, хем малко неуютно, защото Джелсомино наистина има проблем и е нещастен и отхвърлен, и приятелите му са странни, и трябва да се крие и да се промъква, да търси помощ от непознати, да разбира неразбираемото и да се бори с непобедимото, а през цялото време да се опитва да се промени. Ама не може да се промени, не може. И докато се мрази и се обвинява за това, че е такъв, какъвто е, губи сили. А когато заживее със себе си, когато застане рамо до рамо със себе си, му идва сила и може да победи всичко.
Знам, че звуча неясно и, да пази Господ, може би малко лигаво, но имам предвид съвсем конкретно нещо.

Джелсомино е кукла. Гласът му е човек, голям и силен човек. Докато се срамува от гласа си, докато се плаши от силата му, Джелсомино е колеблив, несигурен, носен от съмнения и сенки без лица. Трябва да плати много скъпо, докато повярва, че гласът му не е негова слабост, а част от него, негова сила. Тогава сенките се махат, Джелсомино и неговият глас стават едно и човек усеща такава радост, такова облекчение…

Друг най-любим момент в спектакъла ми е моментът, в който котето Дзопино се освободи от стената, и когато той виждаше гласа и каза, че го харесва.
Май трябва да изписвам Гласа с главна буква, той е главен герой все пак, а?
И когато най-после някой хареса Гласа и започна да му се радва, и си галеше гърба в него, и му каза хубави думи,

божичко, какво освобождение е това. Някой да те обикне за всичко, даже заради онова, което не харесваш в себе си, и даже точно в него да се влюби. Това си е любов, откъдето и да го погледнеш.
Някой път трябва да те обикне друг (човек, котарак, каквото ще да е), за да ти покаже как и да се научиш сам да обичаш себе си. То се учи. Умение е като всяко друго.

Непременно трябва да кажа колко хубаво играха актьорите, как умело и забавно водеха куклите, какви чудни кукли!, колко модерно бе поставен спектакълът, с въздействаща и красива музика, трикове с магнити и анимация, на която ръкоплясках всеки път заедно с другите деца.
Но аз се чувствах толкова добре, потънала в пиесата, че не мислех кое как е правено, мислех за Джелсомино и за неговия Глас, смях се на лаещите котки и плаках за Бенвенуто, и последната ми грижа беше как успяха да ме прилъжат и къде са ме завели. Просто бях там.

Сега, не бих възразила Джелсомино да не беше с толкоз крив нос, но скоро и това спрях да забелязвам. Гласът му брули круши, за носа му ли ще мисля? Много стилно беше всичко. А децата се забавляваха и нямаха никакви прегради за възприемането на тези пикасовски муцуни с по два профила, които все едно постоянно се дуелират върху лицата на куклите. Мисля, че и за майките им няма да е проблем.
Мен лично Иво ме е отгледал с Cartoon Network, така че нищо не може да ме изплаши, закалена съм.

Само едно нещо не ми хареса – когато освободиха Бенвенуто, забравиха да освободят леля Панокия. Според мен е недоглеждане това, че не казаха какво става с нея. Достатъчно беше просто да видим, че и тя излиза от затвора.

Обобщение:
Драги зрители, непременно гледайте „Джелсомино в Страната на лъжците“ в Държавен куклен театър – Стара Загора, защото това е чудесен спектакъл!

Отмъстителна поезия

Има мили хубави стихотворения, които ти носят букет от макове и лайка.
Има чудесни, красиви стихотворения, които внимателно пристъпват със саксия с живо цвете в нея.
Стихотворенията на Златна Костова не носят цветя – те самите са цветя.

Думите на Златна не са кофраж за мислите и чувствата, думите й са мисли и чувства.
Внимателно носени, отглеждани думи, думи-полъх, люляни и галени като деца.
zlatna„Отмъстителна поезия” е нежна книга, която облъхва сърцето.
Много ми е хубаво, че си я имам моя, за мене си, подарък от Ваня.
Сигурно всички питат Златна защо книгата й се казва така. Особено ако не са я прочели. Аз я прочетох и също не знам отговора, но заглавието ми харесва. Книгата ме впечатлява със свободата, с която признава и приема чувства, за които са ни учили, че е срамота да изпитваме. Отмъстителност, ревност, разочарование, желание някой да бъде само твой, желание да принадлежиш. Толкова фино и изящно изказани, както би могъл да ги изрази само много нежен и много, много смел човек.

Тя е книга за любовта, най-много за нея. За различните й имена и превръщания. Може да е луна, може да е поезия. Може да е камък върху камък, или да не остане камък до камък, и пак любовта да се усеща и да свързва нещата от света, да го прави цялостен, цял и обитаем.

Ваня ми каза, че е важно стихосбирката да се чете последователно, от началото до края. Прочетох я така и се опитах да отгатна нейните мисли, но не успях да открия скритата картинка. И после четох стихотворенията пак, но както аз си знам, всяко поотделно за себе си, където отворя, и на всяко се радвах. Любов, радост, тъга, наслада.

Златна пък казва: „С тази книга отмъщавам на истината за болките и раните, които нанася, и избирам да остана от другата страна – от страната на красивите лъжи.”
Според мен го казва заради удоволствието от противоречието. Книгата й е убежище, лазарет с милосърдни думи, галерия с картини, градина с цветя, всичко, което си помислите – и нито един лъжлив звук, нито една фалшива нота, а истината, истината само.

Дали съм
за някого ангел,

появил се в живота му,
за да му покаже стъпките,

както моите ангели
идват в живота ми –
неочаквано и необяснимо,
когато най ми се танцува –
хващат ме за ръката
и ме повеждат…

Дали не съм
наказание за някого –
за някой нищо неподозиращ –
в чийто живот
само привидно съм
добре дошла?

Кратка раздяла

Разделихме се в един.

Цял следобед
притихналата ми стая
диша равномерно
със зелените си пердета
и те сънува.

Архетип

Първите за сезона череши.

Според поверието
трябва да си пожелая нещо.

Така направих миналия юни,
когато се запознахме
и си разделихме най-ранната зряла кайсия
в двора на Дряновския манастир.

И преди две години,
когато разчупихме наполовина
първата за сезона смокиня,
а после дълго се целувахме
пред палатката на морския бряг.

И на студентската бригада,
където заедно брахме и опитвахме
най-ранните ягоди.

И както преди много години,
когато като дете
изядох първия тъмно-червен грозд,
който ти беше нарисувал.

Така правя и сега.
Пожелавам си
теб.

 

Как да ви разкажа за Стражица?

 

Майка ми вика – Русе, Русе, Русе, не спираш да говориш за Русе, а за Стражица нищо.
Русе е кралска закуска, Русе е малини и еклери, и Дунав и книги, и благодат. Всеки знае как е там – приятели, радост и любов.
А в Стражица отидох за първи път, покани ме господин Николай Христов, и още от първата минута се почувствах приета. В ритуалната зала, в която хората се бракосъчетават, имаше изложба от детски рисунки. От клуб „Пегасче“ до клуб „Златна есен“, всички бяха толкова добронамерени, усмихнати и мили.
Доайенът на художествената самодейност, Иван Колев, ме изненада не, ами направо ме смая с толкова хубави думи… Първо стана и каза две мои стихотворения, но така искрено, че в един момент се замислих аз ли съм написала тези редове, все едно той ги измисляше в момента и ги поднасяше. Този човек е голям артист. Никога няма да забравя този момент, иска ми се винаги така да звучат думите ми.
А галерията им! Не можете да си представите каква галерия имат в Стражица! Самата сграда е повредена и след 1986 година не е възможно да се използва (знаете), но имат разкошен фонд. Експозицията сега е в една малка зала, но видях впечатляващи картини, от сърце искам да отида пак.

От сърце искам да отида пак.

И изобщо, как да ви разкажа за Стражица? Хубаво ми е, светло ми е. Ето снимки.

Излез от картината!

– Няма.
– Как така няма! Знаеш условието.
– Не искам да излизам. Всеки път се пречупвам и се насилвам, за да изляза. Този път вече – не.
– Моля те. Ако закъснеем, не знам какво може да стане.
– Всичко!
– Да… Може да не успеем да се приберем.
– Кой иска да се прибира?
– Може да ни видят тук… Ще стане скандал. Емигранти във Франция! Толкова е безотговорно. Хайде, стягай се.
– Не.
– Моля ти се. Не ти ли харесва да идваме тук – само ние? Не мога да загубя това.
– Живея само за тези часове. Другото не е живот.
– Знам. Не е живот. Вледенявам се само като си помисля, че след малко пак ще бъда на склона. Същите кучета. Същите къщи.
– Казвам ти да останем!
– Не може. И без това е чудо, че успяваме да дойдем тук.
– Да останем.
– Не.
– Не мога да напусна слънцето. Слънцето не ме пуска. Хоризонтът трепти и небето е метален лист, нажежен до бяло. Искам да съм змия. Мога да лежа цяла вечност на сухата пръст и да попивам горещината й, а очите ми да се взират в слънцето, докато ослепея.
– Защо се събличаш?! Тръгваме!
– Ти тръгвай. Аз оставам.
– Невъзможно е! Няма да ти позволят да останеш, а ще забранят и на мен да идвам. Облечи се веднага!
– Гледай каква купчина парцали. Планина от дрехи. У дома винаги са мокри. Не помня някога да съм бил със сухи дрехи.
– Така е. А тук житото вдишва влагата от дрехите още в първата секунда.
– Платът шуми различно. Мирише различно. Забелязал ли си как олекват дрехите, когато не са прогизнали?
– Да, маковете се обръщат към нас и изпиват студа, който носим, изпиват кишата от ботушите и снега от раменете, всичко изпръхва, а те продължават да изтеглят влага от самите ни тела, студа от костите…
– Искам маковете да ме изпият, слънцето да ме превърне в прах и пепел, маранята да ме разнесе…
– Не става. Стига. Тръгвай. Моля те. Умолявам те.
– Не искам.
– Утре пак ще се върнем.
– Обещаваш ли?
– Заклевам се.
– Хайде.
Двамата ловци се изправиха рязко и бързо се увиха в тежките си дрехи, грозно червенеещи под яркото небе.
Прескочиха рамката на пламтящия пейзаж на Ван Гог.
И се върнаха на мястото си в картината на Брьогел.
Точно преди музеят да отвори.