(романтично-демоничен диалог, подправен с готически фатализъм)

Мария:

Синята мравка се готви за бала.
Четири часа откак не е яла.
Има си рокля, естествено – синя,
но от тревоги похапва за трима
и тази рокля – лазурно-небесна –
само за три дни й станала тесна.
То е трагедия, даже е драма –
свършва училище, вече е дама,
има три чифта лазурни обувки,
виж й антенките – целите в джувки,
а пък коланът я стяга през кръста,
златният пръстен не влиза на пръста.
И като връх в нейните патила –
май че й никнат прозрачни крила.
Точно сега ли? Защо все на мене?
Майка ми мисли как да ме жени!
Аз имам планове, гледам напред –
мен ми се ходи в университет.
Мравката щъка и нокти гризе,
шават антенките й фантазе.
Гризва си поничка, хрусва си сладки
и пак антенките стават й гладки.
Тя си разхлабва с въздишка корсета
и се запътва пеша към банкета.

Доктор Толев:

А пък насреща й иде мравок,
в погледа силен, с тембър дълбок,
гащите лъскави, ясно е – сини,
мърдат му ноздрите – също комини
и прохриптява със властно: ела!
Олеле, мравчице, имаш крила –
бързо политай, спасявай се, бягай –
този мравок насериозно се спряга,
виж го какъв е опасен, зловещ –
в страшното ловък, в лошото – вещ,
той те изгаря, поваля, оплита,
той те омайва и даже не пита –
той е разбойник, направо е враг,
ти да не вярваш на профила драг,
той е разплакал поредица мравки,
ако е нужно – прилагам и справки,
ти го разкарай – сега е момента,
щото мравоци по принцип са мента
и на невинни кат тебе създания
носят бели и големи страдания,
правят живота им грозен и чер,
той е за тебе на рана – пипер!

Тъй и наричаше дребна калинка,
мигаше честно – лоялна дружинка,
даваше укази, даваше зор –
мравката слисана литна без спор
и се загуби нанейде в небото.
Туй бе достатъчно – тъкмо защото
бързо калинката грабна мравока –
тумбеста, лъскава и пъстроока,
взе го под мишница, бръмна с крилце,
даде му своето кръгло телце,
та му антенките сгъна и скърши,
и със това епизодът привърши…

Толкова сладка дума
още не е измислена.
Ти си като безшумна
мила и важна мисъл.

Името ти е силно,
то ми е заклинание.
Казвам го и те милвам
даже от разстояние.

Именце като захарче
в тъмното под езика.
Искам да те предпазя.
Искам да те извикам.

Толкова да обичам
галените му звуци.
С него ще се наричат
и моите пра-внуци.

Главната буква в началото,
топлите гласни, сричките.
От а до я – ти си цялото,
от а до я – ти си ми всичкото.

Майка ми вика – Русе, Русе, Русе, не спираш да говориш за Русе, а за Стражица нищо.
Русе е кралска закуска, Русе е малини и еклери, и Дунав и книги, и благодат. Всеки знае как е там – приятели, радост и любов.
А в Стражица отидох за първи път, покани ме господин Николай Христов, и още от първата минута се почувствах приета. В ритуалната зала, в която хората се бракосъчетават, имаше изложба от детски рисунки. От клуб „Пегасче“ до клуб „Златна есен“, всички бяха толкова добронамерени, усмихнати и мили.
Доайенът на художествената самодейност, Иван Колев, ме изненада не, ами направо ме смая с толкова хубави думи… Първо стана и каза две мои стихотворения, но така искрено, че в един момент се замислих аз ли съм написала тези редове, все едно той ги измисляше в момента и ги поднасяше. Този човек е голям артист. Никога няма да забравя този момент, иска ми се винаги така да звучат думите ми.
А галерията им! Не можете да си представите каква галерия имат в Стражица! Самата сграда е повредена и след 1986 година не е възможно да се използва (знаете), но имат разкошен фонд. Експозицията сега е в една малка зала, но видях впечатляващи картини, от сърце искам да отида пак.

От сърце искам да отида пак.

И изобщо, как да ви разкажа за Стражица? Хубаво ми е, светло ми е. Ето снимки.

– Няма.
– Как така няма! Знаеш условието.
– Не искам да излизам. Всеки път се пречупвам и се насилвам, за да изляза. Този път вече – не.
– Моля те. Ако закъснеем, не знам какво може да стане.
– Всичко!
– Да… Може да не успеем да се приберем.
– Кой иска да се прибира?
– Може да ни видят тук… Ще стане скандал. Емигранти във Франция! Толкова е безотговорно. Хайде, стягай се.
– Не.
– Моля ти се. Не ти ли харесва да идваме тук – само ние? Не мога да загубя това.
– Живея само за тези часове. Другото не е живот.
– Знам. Не е живот. Вледенявам се само като си помисля, че след малко пак ще бъда на склона. Същите кучета. Същите къщи.
– Казвам ти да останем!
– Не може. И без това е чудо, че успяваме да дойдем тук.
– Да останем.
– Не.
– Не мога да напусна слънцето. Слънцето не ме пуска. Хоризонтът трепти и небето е метален лист, нажежен до бяло. Искам да съм змия. Мога да лежа цяла вечност на сухата пръст и да попивам горещината й, а очите ми да се взират в слънцето, докато ослепея.
– Защо се събличаш?! Тръгваме!
– Ти тръгвай. Аз оставам.
– Невъзможно е! Няма да ти позволят да останеш, а ще забранят и на мен да идвам. Облечи се веднага!
– Гледай каква купчина парцали. Планина от дрехи. У дома винаги са мокри. Не помня някога да съм бил със сухи дрехи.
– Така е. А тук житото вдишва влагата от дрехите още в първата секунда.
– Платът шуми различно. Мирише различно. Забелязал ли си как олекват дрехите, когато не са прогизнали?
– Да, маковете се обръщат към нас и изпиват студа, който носим, изпиват кишата от ботушите и снега от раменете, всичко изпръхва, а те продължават да изтеглят влага от самите ни тела, студа от костите…
– Искам маковете да ме изпият, слънцето да ме превърне в прах и пепел, маранята да ме разнесе…
– Не става. Стига. Тръгвай. Моля те. Умолявам те.
– Не искам.
– Утре пак ще се върнем.
– Обещаваш ли?
– Заклевам се.
– Хайде.
Двамата ловци се изправиха рязко и бързо се увиха в тежките си дрехи, грозно червенеещи под яркото небе.
Прескочиха рамката на пламтящия пейзаж на Ван Гог.
И се върнаха на мястото си в картината на Брьогел.
Точно преди музеят да отвори.

21

Иво вече е на 21 години. 

Сега сме така:

Скоро ще се прибере, ще го посрещна, ще го прегърна, и… всичко.

Всичко.

❤

На мястото правилно, в точния миг,
веднага, по правило, ставаш велик.
Светът се подрежда, въздъхва и – щрак! –
пак имаш надежда, усмихваш се пак.

А колко е гадно и колко е смешно,
когато попаднеш на място погрешно.
Объркваш се, падаш, съвсем не върви.
Разпадаш се, страдаш, боли и кърви.

Съдба ли е, или е просто късмет?
Един без усилие крачи напред,
във всичко успява, с успехи се пъчи.
А друг изостава и само се мъчи.

Ти грешки си правил, но пак си велик –
на мястото правилно, в точния миг!

Любимо Русе!

❤

Летящото прасе си пада по загадки.
Когато разтресе сланините си гладки,

усеща рязък прилив на свежи хипотези.
– Ако си хапна сливи, дали ще забележат?

Дали да се промъкна в хладилника безшумно?
Картоф ако измъкна, ще стана ли по-умно?

Прасето разсъждава. Ухото си почесва.
Загадки да решава ужасно му харесва.

Издигна се духовно. Не му се кисне в блато.
В мечтание любовно почувства се крилато.

Оранжевата тиква дълбоко го привлече.
Към нея то надниква – и я обича вече!

Тя просто е огромна. И любовта му също.
Ах, тиквата е скромна. А любовта – могъща!

Прищя му се да литне над къщи и дървета.
Грухтят прелюбопитно нормалните прасета.

– Кога пък се научи из въздуха да плаваш?
Позор! Какво се случи? Ти пример лош ни даваш!

Летящото прасе за тиквата мечтае.
То облаци пасе. На тиква му ухае.

Оранжевият залез изпълва го с копнежи.
Плам погледа му пали, когато се разнежи.

Лъчи златисти тичат по телесата свински.
Те с тиквата приличат на ангели същински.

Прасето е крилато. А тиквата е гладка.
Реалността е блато. Илюзията – сладка.

Ала съвсем я втаса, побърка се прасето.
Изяде любовта си. Пропадна във небето.

Прасе или пък тиква – тя, любовта, не пита.
Съдбата предизвиква. И след това отлита.

❤

Снощи си легнах рано като добро дете, за да се наспя и да съм красива и свежа за концерта. Но обаче! се събудих в три през нощта и повече не успях да заспя.
И днес, сутринта, отидох в ТВ Загора при Велизара Цонева, за да поканя публика за концерта. Ето я поканата, а аз сега ще поспя 🙂

На 9 май от 18 часа в РБ „Захарий Княжески“ ще има един концерт, на който ви каня от все сърце.

То ще бъде празничен оперен концерт с най-любимата Гергана Русекова и още двама млади оперни певци, Милена Гюрова и Стефан Петков. Имам биографиите им на едни файлове тук и съм много впечатлена, респектирано-зарадвана и развълнувана. Биографиите им са поредица от сцени, и срещи, и работа със знаменити певци и диригенти, а другия понеделник те ще пеят за нас. На рояла ще бъде Стоян Мартинов, ще чуете!

Програмата включва арии от опери и други мелодии, свързани с повечето европейски страни.

Аз ще се държа като повредена навигация, ще ви казвам от къде ще минем и когато не успея да се въздържа, ще рецитирам стихотворения.

Девети май! Искам да дойде, искам да е минал вече, искам да слушаме музика и красиви гласове и да ни бъде празнично още много дни след това.

На всичкото отгоре – вход свободен.

И изобщо, Нева!!!!!!!!!!!!!
Не ме закачайте, малко се главозамаях.
И утре в 10,45 ПАК съм на зъболекар, но това е справедливо и няма да отроня нито звук по въпроса. 
Защото Нева!!!!!!!!

Ае.

„Мария е портвайн: сладка е, зашеметителна и те кара да се смееш щастливо на неща, които друг път може и да те плашат. Тя знае какво прави (на с. 79 е обяснила кратко и ясно защо пише нещата, които пише) и умее да го прави великолепно. Няма такова нещо като „съвременна българска поезия“ без Мария на първи ред. Хайде да се разберем най-сетне – да си по избор фрустриран не е артистично, а лузърско. Да си унил и втренчен в трансформациите на пъпа си не е интересно дори за пъпа ти. Да изчопляш черното на бялото и блудкавото на вкусното не те прави задълбочен, а досаден. Защо на човек в нашите характерни културни и поетически условия му трябва някаква индулгенция, за да обича Мария Донева и да иска още? Защото тя се наслаждава на нещата и римува като богиня, и звучи гладко и галено, и ликуващо? Не помните ли, че всъщност всичко останало изисква оправдание, не и това? Тя дори като търпи поражение го изнася като триумф.

Обожавам стихотворенията й за таткото („като голямо оригами от стари вестници сглобено“!), за възрастните жени, за възможното в невъзможната любов („да бъдем два съседни реда в книга“) и бомбардировката на сетивата: „пръстта се рони като хляб“, „сок от праскова към лакътя“, „разтопените релси са подути и парят“, „звездите капят в тъмното“, „напуканият топъл мрамор издишва мръсни аромати“, „сенките тропат, пукат техните стари стави“, „свети слънце, но зло и дребнаво“, „във чая свети ранен залез“, „остра троха изостанало щастие“, „сечивата си остри върху мен януари“…

Я още малко за любовта:

Във шепата ти като в топла чаша
се е събрала малка глътка време.
Каква наслада е да помълчим.
Да се допреш до мен. Да си почина.
От толкова облизо не личи,
че сме дефект във общата картина.

[Одисей]
Явно е от онзи вид мъже,
дето спят с изпаднали богини.
Само с хитрост е въоръжен
и е тежко наранен със минало.

Колко смътно познати лица
в този град, в който нямам познати.
Колко хубави чужди деца.
Колко весели чужди приятели.
Аз ги мярвам, докато вървя
и за кратко, но остро ревнувам.
И внезапно обиквам това,
дето тайно от мен съществува.

Мария е прилепчивата авторска самба, която искате да изтанцувате на сватбата си – в поезията й има секс от радостния („ела да си опитаме целувките!“), любов от вълнуващата („щом можеш да ме натъжиш, то значи станали сме близки“… „аз се давя във трепет“), влага от животворната, надежди от сбъдваемите (и от другите, спокойно, ако обичате да не сте в настроение, няма да ви го оправи завинаги), лято, ухания, лица, птици, хоризонти („цветето. вазата. сянката. шепотът. точно ей тази светулка във шепата“ :). Аха, аха, като Águas de Março , за която тя е написала дивашки добър български текст в самото начало на тази стихосбирка (направете си услуга, както казват американците, и изпейте с тази мелодия текста от страница 5).

„Тя цялата е панаир с гледачки, песни и животни…“, „място за живот, където красотата нещо значи“, „нещо с дантела на слънцето проснато, нещо невинно, добро, недокоснато“! Иначе Мария е колкото блага и обичаща, толкова остра и засичаща и може всичко. „И отдалече си личи, че е заета да живее.“ Ако на някого не му е достатъчно философска и екзистенциална, значи философията му е дървена, а екзистенцията – досадна. Ае.“

От тук: https://www.goodreads.com/book/show/28009487?from_new_nav=true&ac=1&from_search=true#other_reviews