🙂

Вие не знаете какво означава Па де Кре.
Аз знам, защото търсих, четох и накрая взех, че попитах.
Па де Кре значи Стъпката на Креми.
Кремена Костова е прекрасна балерина. Дечицата от нейната школа много я слушат и тя никога не повишава тон, а при нея се учат на балет стотици дечица. Представете си сто малки патета (пух, шум и сладост). Сега си представете сто дечица с балетни пачки.
Да, тя не повишава тон. Смятай!
И ето, на 7 декември ще бъде големият спектакъл Коледни вълнения. Много се гордея, че написах стихчетата за него.
Ще го гледам и ще се вълнувам.

❤

Когато хората се разделят, те трябва да си разделят и думите.

Дадената дума на кого принадлежи?

Можеш ли да казваш „Обичам те” на друг човек, докато твоето „Обичам те” още е заето? То може да е затиснато под купчина книги или да се е овъртолило в паяжини под нощното шкафче. Може и да е излъскано като чук, ако си удрял с него. Или да е избеляло във витринката между кристалните чаши. Все едно, заето е. Може ли да го казваш?

Как си разделяте вашите думи?
Гласът трепва, трябва да ги научи наново. Езикът малко тежи, а устните не артикулират правилно (вече няма да се целуваме, отдавна не сме се целували, трябваше, когато още можехме).

И да си взема думите назад, те вече не са същите думи.

Какво ще правя.
Как може да се мисли без насъщните думи. Мисълта ще върви по тъмни дъждовни тротоари с липсващи плочки от счупени думи и накъдето и да тръгне, ще й бъде студено и страшно дълго време.

Жив да си. Цял да си.
Думата ти на две да не става.

*

Тя дойде малко преди края на едно чудно пътуване, което никога няма да забравя.
Първо беше петък тринайсти и аз скачах от рейс на рейс и с такова облекчение пристигнах в Карлово, че нямаше как вечерта да не мине хем вълнуващо, хем успокоено, като нещо, което най-после е дошло на мястото си и се случва в точния момент.
След дълга сутрин с мъгла зад стъклото, малка разходка и пътуване с леки прекачвания (Гери славно ни вози в червената кола, пловдивско-трудово-старозагорска дамска група последните километри), пристигнахме в Житница.
Аз така, непринудено нали, подпитвам, още по пътя – случайно нещо, новата книга дали не е излязла – не бе, другата седмица, най-рано другата седмица.
Там улиците са широки и цялото село е приветливо… Всяко нещо беше изненадващо и хубаво, а следващото го надминаваше. Стана и късно и аз някак съм объркана, и искам да разкажа всицчко едновременно, а не мога. В Културния дом – мъничка сцена като от приказките, красиво. Отвориха ни църквата, за да я разгледаме, слънцето залязваше от лявата страна точно зад витражите, а таванът беше светлосин и изпъстрен със звезди. И в ръката на свещеника беше новата ми книга 🙂
Ах, ти, Гери! ❤
Поканиха ни и в къщата на сестрите, после беше рециталът, през цялото време на заден план ми течеше мисълта „От кого беше книгата „Рецитал пред мама“?
Стихотворения, букети и прегръдки. И после отидохме на гости на леля Ани, сестра Митова, и знаете ли, това беше по-голяма радост и от новата книга.
И Пловдив – Чирпан – Стара Загора – след 12 през нощта.
И какво стана после? Научих новините, какво се е случило в Париж, и исках веднага да се похваля и да благодаря, но нямах сърце да се смея.
И така.
Имаме си нова книга, мили ми.

Мария:

През ноември – топло време:
старец, който в парка дреме,

жълти дюли във градините
под небе – от яркосините,

сутрин – тънко заскрежено,
късо, обезоръжено,

без успехи, без доспехи,
потно под дебели дрехи,

жалко като стих неказан,
сочно като плод прерязан,

гузно и половинчато –
нито зима, нито лято.
 

Доктор Толев:

Пак ноември. Този път
случи се на кръстопът.

Уж е слънчево, пък хладно.
Есенно, но някак гладно.

Вече няма сладък плод,
вече всичкият народ

се скатава в кафенета,
а по улиците кретат

тук-там дядовци и бабки.
Знаят, дните им са кратки,

та разбързано ги срещат.
То… същото и аз усещам…

Всичко, което стана. Имало е причина.
Можеше да останеш, само че ти замина.

Толкова е нелепо. Толкова е неясно.
Имаше смях и трепет. После защо угасна?

Толкова е наивно. Значи това е краят?
Пий една чаша вино с мен, да му се не знае.

Тръгвай и се пръждосвай. Чакай да те погаля.
Пак ми ела на гости, но като те прежаля.

Всичко се преобръща. Нищо не разпознавам.
Аз ще си бъда вкъщи и ще се съжалявам.

Или пък… кой ме знае? Чувствата кой планира?
Но да си обещаем скоро да не умираме.