Когато хората се разделят, те трябва да си разделят и думите.
Дадената дума на кого принадлежи?
Можеш ли да казваш „Обичам те” на друг човек, докато твоето „Обичам те” още е заето? То може да е затиснато под купчина книги или да се е овъртолило в паяжини под нощното шкафче. Може и да е излъскано като чук, ако си удрял с него. Или да е избеляло във витринката между кристалните чаши. Все едно, заето е. Може ли да го казваш?
Как си разделяте вашите думи?
Гласът трепва, трябва да ги научи наново. Езикът малко тежи, а устните не артикулират правилно (вече няма да се целуваме, отдавна не сме се целували, трябваше, когато още можехме).
И да си взема думите назад, те вече не са същите думи.
Какво ще правя.
Как може да се мисли без насъщните думи. Мисълта ще върви по тъмни дъждовни тротоари с липсващи плочки от счупени думи и накъдето и да тръгне, ще й бъде студено и страшно дълго време.
Жив да си. Цял да си.
Думата ти на две да не става.
*
Мария Донева 
Думите, вече казани, са принадлежали на онзи миг, когато са изречени. И там са останали, отпътували са във вечността. Не че не са били истина тогава, сигурно са били… Но са си отишли, няма ги вече – щом се разделяме… А може и още да са тук, нищо, че се разделяме…Искам да кажа, че няма какво да делим думите “ Обичам те“… Те са останали там,вече ги няма, не са пречка за раздялата, като сме я докарали дотам… Но да…. На мисълта дълго ще ѝ бъде студено и страшно…
Хубаво казано – по-горе, Мария….
…
…
За думите си мисля така.
Те са дадени да помагат, а не да пречат.
Да свързват, а не да делят, а ако делене все пак има –
не заради думи да е.
Думите са измислени за конкретните неща.
Само поетите и, представете си, най-шугавите от шугавите,
пишман политиците наши днешни,
те правят от думи голеееми шарени балони с
претенция за красивост.
Красиви или не до там, балоните – думи едреят,
надуват се и литват.
Публиката ги гледа, радва се или диви,
но то е нейната гледна точка само.
А поетите (другите не споменавам от хигиенни съображения),
та поетите – доскоро тръпнещи от гордост и апломб,
жалеят изпуснатите думи.
Как, викат си те, току-що мои бяха, подвластни до съвсем,
а сега – ми, няма ги!
А кой ги направи такива летливи, питам ги аз,
а те почват да ми говорят за свобода, общочовешки ценности,
право на информираност и какво ли още не.
Не че такива неща няма, но преди тях
на думите за тях се натъквам и ми става някак криво –
за свободата ли да мисля или за думата за нея…
Ще рече – колкото по-малко думи за големи неща,
толкова по-големи нещата стават.
И оттам – казваш или не казваш „обичам те” –
не е значима разликата.
Ако е така – защо да го казваш пак, и пак,
и много пъти пак?
За двоен дикиш – ми отговарят, а двойният дикиш
е вид възел, а всеки възел стяга…
Ако не е така – пак защо да го казваш,
та нима думата ще замести всичката хладина и празност,
толкова празност, че даже за болене субстрат няма…
Затова, ползвай думите по предназначение –
а такива предназначения – охоо, бол и повече даже!
Например,
кажи и – студено е, облечи си нещо, пак ще изстинеш…
Или –
виж тук какви портокалчета ти взех,
не че си нямаш, ама само двечки – закъде са…
Или –
ще бързам да се прибера довечера…
И се надявай, че каквото е останало неказано –
ще се сетят за него и без думи.
А ако не се сетят – значи конят е изцяло в реката отишъл,
но поне счупени думи наоколо няма, че много дразнят
и горчи от тях доста дълго време… или докрай…
…
. 🙂
❤
Да! ❤
можеш. казвай. на Небето само тая дума ще казваме…