Мария:

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

Доктор Толев:

Ако не говоря за пейзажа,
слънчице и разни животинки,
иде ми понявга да размажа
доста от наличните гадинки.

Казват ми – било недопустимо,
знак било за калпави маниери,
за естети – чак непоносимо
някой донкихотчо да се пери.

При това количество задачи
и нещата, дето ми се правят,
чини ми се – глупаво е, значи,
с опуси батални да се бавя.

За да мога още да се трудя,
римички ще вадя от вързопа –
за тревички, мравки, пеперуди,
та спокойно да си хвърля топа.

Мария:

Мъчително влюбване. Чак те боли.
Мъглата оставя по всички игли

на тъмните борове капчици влага.
Сърцето те стяга. Сърцето те стяга.

Потапя те прилив от чувството остро,
и всеки предмет се превръща във остров.

Не си се надявал от страсти да страдаш.
Държиш се за всичко, и падаш, и падаш.

Мъглата ли хващаш в ръцете си груби?
Откъснеш ли щастие – ще го погубиш.

Не го ли откъснеш – с какво ще живееш?
Сърцето ти пее. Сърцето ти пее.

След няколко мига, красиво ужасни,
мъглата се вдига. Какво не е ясно?

Доктор Толев:

…

Мъчително влюбване. Ала защо ли
двамата с тебе – безлисти тополи

тръпнем от вятъра, който ни свежда,
слушаме лошото – то ни нарежда

вече да спираме още да искаме,
да се научим плача да потискаме,

да се страхуваме в дългите нощи,
да премълчаваме – трябва ли още

да се задават горчиви въпроси,
взор да отваряме, който да проси

топло да дойде – а кой е отсреща?
И затова ли внезапно ни среща

мъчително влюбване – за да изпита
как сме със чашата… вече изпита…

…

(романтично-демоничен диалог, подправен с готически фатализъм)

Мария:

Синята мравка се готви за бала.
Четири часа откак не е яла.
Има си рокля, естествено – синя,
но от тревоги похапва за трима
и тази рокля – лазурно-небесна –
само за три дни й станала тесна.
То е трагедия, даже е драма –
свършва училище, вече е дама,
има три чифта лазурни обувки,
виж й антенките – целите в джувки,
а пък коланът я стяга през кръста,
златният пръстен не влиза на пръста.
И като връх в нейните патила –
май че й никнат прозрачни крила.
Точно сега ли? Защо все на мене?
Майка ми мисли как да ме жени!
Аз имам планове, гледам напред –
мен ми се ходи в университет.
Мравката щъка и нокти гризе,
шават антенките й фантазе.
Гризва си поничка, хрусва си сладки
и пак антенките стават й гладки.
Тя си разхлабва с въздишка корсета
и се запътва пеша към банкета.

Доктор Толев:

А пък насреща й иде мравок,
в погледа силен, с тембър дълбок,
гащите лъскави, ясно е – сини,
мърдат му ноздрите – също комини
и прохриптява със властно: ела!
Олеле, мравчице, имаш крила –
бързо политай, спасявай се, бягай –
този мравок насериозно се спряга,
виж го какъв е опасен, зловещ –
в страшното ловък, в лошото – вещ,
той те изгаря, поваля, оплита,
той те омайва и даже не пита –
той е разбойник, направо е враг,
ти да не вярваш на профила драг,
той е разплакал поредица мравки,
ако е нужно – прилагам и справки,
ти го разкарай – сега е момента,
щото мравоци по принцип са мента
и на невинни кат тебе създания
носят бели и големи страдания,
правят живота им грозен и чер,
той е за тебе на рана – пипер!

Тъй и наричаше дребна калинка,
мигаше честно – лоялна дружинка,
даваше укази, даваше зор –
мравката слисана литна без спор
и се загуби нанейде в небото.
Туй бе достатъчно – тъкмо защото
бързо калинката грабна мравока –
тумбеста, лъскава и пъстроока,
взе го под мишница, бръмна с крилце,
даде му своето кръгло телце,
та му антенките сгъна и скърши,
и със това епизодът привърши…

Мария:

Висок и кльощав, килнат настрани,
кръстът е затънал във трева до кръста.
Не помни за какво е сложен да напомня.
И на кого?
Мълчат си двамата със стареца под него
и с времето все повече си заприличват.

Доктор Толев:

Че било кръст…
а сетне – храсти, троскот…
Какво пък странно има във това?
Трева,
и мекото ухание на пръст,
и всичко се нарежда адски просто…

Мария:

И лягаш да поспиш сред аромат
на чай, и да протегнеш гладки кости.
Какъв разкош – да нямаш път назад,
да си у вас, да не очакваш гости.

Да си пристигнал. Много отдалеч
да идва само приглушено ехо
от тъжна или неспокойна реч,
а ти да нямаш нужда от утеха.

Доктор Толев:

И не е важно времето навън
а в случая отгоре падат листи –
безшумно, акуратно – като сън,
защото тъй природата се чисти.

И няма вече тръгване и път,
редът напред е повече от скромен –
изчистен от тревоги и от плът,
оставаш само с името си: спомен…

Мария:

През ноември – топло време:
старец, който в парка дреме,

жълти дюли във градините
под небе – от яркосините,

сутрин – тънко заскрежено,
късо, обезоръжено,

без успехи, без доспехи,
потно под дебели дрехи,

жалко като стих неказан,
сочно като плод прерязан,

гузно и половинчато –
нито зима, нито лято.
 

Доктор Толев:

Пак ноември. Този път
случи се на кръстопът.

Уж е слънчево, пък хладно.
Есенно, но някак гладно.

Вече няма сладък плод,
вече всичкият народ

се скатава в кафенета,
а по улиците кретат

тук-там дядовци и бабки.
Знаят, дните им са кратки,

та разбързано ги срещат.
То… същото и аз усещам…

Мария:

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

Т.Т.:

Ако не говоря за пейзажа,
слънчице и разни животинки,
иде ми понявга да размажа
доста от наличните гадинки.

Казват ми – било недопустимо,
знак било за калпави маниери,
за естети – чак непоносимо
някой донкихотчо да се пери.

При това количество задачи
и нещата, дето ми се правят,
чини ми се – глупаво е, значи,
с опуси батални да се бавя.

За да мога още да се трудя,
римички ще вадя от вързопа –
за тревички, мравки, пеперуди,
та спокойно да си хвърля топа.
Ами да! 🙂

Мария:

Даже и размазани обаче,
някои гадинки хапят лошо.
Други, без да си ги пипнал, плачат.
Трети мигат с погледи кокоши.

И сърцето обезоръжено,
всеки миг заето да съчувства,
изведнъж се вижда обкръжено
от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти,
и не иска никой да засегне.
И държи надеждите си скръстени.
И тупти, готово да побегне.

И само от всичко се откъсва,
по-прозрачно и от сянка става.
Някой ден съвсем само се пръсва,
и от деликатност се предава.

08.09.2011

Мария

Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?

Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?

Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?

Тошко 

А тиквичката скрива се във тор.
Тя мястото си знае – край стобора.
Присъствува почти във всеки двор
със мисия да храни доста хора.

За тиквичката няма празен ден.
Заета е с растеж, да дебелее.
Защото знае – чака я леген,
във който ще я режат щом узрее.

За тиквичката няма капка шанс
да чуе думи, пълнени със нежност.
Един банален, делничен каданс,
със скромен епилог, по принадлежност.
🙂

13.07.2013

 Мария

Подстригано поле
със щъркел зад ухото.
Деца със колелета –
забързани, защото

дъждът се е засилил
и всеки миг ще скочи.
Две мравки мерят сили
на каменните плочи.

Два облака се сбутват,
разплискват се небрежно.
Вали – като наужким,
разсеяно и нежно.

Обира прахоляка.
Лозниците изпира.
Развява си байрака,
разкършва се и спира.

ТТ

…

Разрошено поле
със клечки и със драки,
един раздърпан орех
и две-три вехти свраки,

събрани клюн до клюн
да си обменят клюки,
стърнища в цвят тютюн
и прахоляк от скуки.

А облачният свод
изцапан е във сиво
и мравчият народ
бере храна, топливо,

че лято – пък вали
и чуй – ветрецът свири.
Надежда ли? Или…
Дано не се съсири!

🙂

Мария

Тя е нож, изваден от канията.
Верен. И способен да разрязва.
Тя потраква тихо със чиниите.
На детето приказки разказва.

Тя замазва. Чисти и подрежда.
И гневът й бавно се изостря.
Сготви ли последната надежда,
все едно кога, дори пред гостите,

ще пререже ласкавите нишки,
те от самота са изтънели,
брака от представите от книжките,
мрака на тревожните недели.

В нея любовта се свечерява.
Ножът свети. И минава време.
На котлона бавно се сгъстява
страх. И нежност, колкото поеме.

Доктор Толев

Той е нож, изваден от канията.
Хладен и с нагласата да реже.
Фаса си остави във саксията.
И добре е да се забележи.

Някак не услажда му се вестника.
Може би защото е от вчера.
Вчера запозна се със заместника.
Който пък го кани на вечеря.

Гледа я. Не ще и дума, хубава!
Как усърдно мие две чинии!
Загорчава. И му става глупаво
да използва думичката ние.

И понеже иде реч за рязане,
в този пункт идеята е слаба.
След това завършекът доказан е.
С този нож не би нарязал хляба.

.

Мария

Усетих всичко. Аз бях там,
когато то се случи.
Един човек стоеше сам,
самичък като куче.

И куче след това дойде,
самотно по човешки.
Човекът беше пременен
с прилични чисти дрешки.

А кучето – дръгливо псе,
с разръфани ушета.
Но той във скута си го взе.
Почти замърка псето.

Изядоха един геврек
на равни половини.
И кучето като човек
полегна да почине.

И умореният човек
отиде да работи.
Но вече беше странно лек,
по-мек дори от коте.

Каква минута – като плод
в дланта му кротко капна.
Най-сладкото в един живот –
с приятел да похапнеш.

Доктор Толев

И аз бях там. И ето на –
в отсрещната градинка
човек един, на хладина,
със свойта половинка.

А половинката е псе –
бездомно старо куче.,
което откъде се взе
човекът не научи.

Човекът – ми, и той без дом,
и той е стар и болен.
Не мяза да е гастроном,
но гледам, че доволен.

Доволен от какво е той?
Че скита като псето?
Че има глад, че носи бой
и плаче след което.

Досетих се! Държи геврек
и виж какво ще става!
На кученцето залък мек
доволен е, че дава!

*

Мария

Хайде някой да ме вземе
и да ме поглези!
Час поне безгрижно време.
Просто да излезем.

Въздух, сняг, небе и вятър.
Да ми върже шала.
Да походим по земята.
Ябълка узряла

да ми купи. Да я лъсне
малко със ръкава.
Тя ще бъде много вкусна.
Като мен такава.

Весела. Доволна. Сладка.
Цяла зачервена.
Глезене! Поне за кратко!
Хубаво студено.

Хубав януари. Леден.
Поносима зима.
Да се смеем. Да се гледаме.
Да сме си любими.

Доктор Толев

…

Знам че тя е, ще ме вземе,
просто да ме стопли.
Аз не искам много време,
две-три думи топли.

Вятърът небето шиба,
облаците плаши.
Ние пък редим колиба
с думичките наши.

Ябълки ще има вътре,
взех ги от пазара.
И чорбичката ще къкре,
и ще вдига пара.

Парата ухае вкусно.
А денят преваля.
Много важно е изкусно,
нежно да я галя.

И какво от тази бледа,
неуютна зима.
Тя е тук и мене гледа,
ябълки си взима.

…

Мария:
Със трепереща брадичка,
сякаш че ще се разплаче,
охлюв зад листо наднича
и през сенките прекрачва.

Посивял от жега, потен,
разкопчал непрана риза,
той е толкова самотен,
че от къщи не излиза.

Той от нищо няма нужда.
Той почти не пазарува.
Още в тъмно се събужда,
и до вечерта кротува.

Със пердета на очите,
с вейка от метла в ръката.
той едва праха помита,
и посяда на земята.

Пази си едно забравено
копче от палто на мравка.
Той е домакин по навик.
Той е охлюв във оставка.

ТТ:

Както и да го осукваш –
охлюв бавен, сив и скучен.
Часове ще дреме тука,
иначе не е научен.

Тънки жички бистра лига
в ъгълчето на устата.
Гледа дълго без да мига
някъде отвъд нещата.

Тялото му – прекроено,
в кръста с характерна чупка.
Стихнал, свил се примирено
в костената си черупка.

А прозорците му – прашни.
Посивели са стъклата.
Прави нощите си страшни –
насаме със самотата.

Нито радост, нито болка.
Само копчето забравено.
Мравката… отдавна… колко?
Нейно копче… изоставено…

Мария

Единственият дом е тялото.
И всичко друго е измама.
Във кожата си от началото
до края. Нищо друго няма.

Черупката от кал и камъни
от костите е по-нетрайна.
Прииждат имане и нямане –
и си отиват. И случайно

животни, хора, птици, дяволи
съдбата срещу теб запраща.
Единственият дом е тялото.
И ти с душата си го плащаш.

И само то я приютява,
тя само там приляга плътно.
Дори когато я предава,
е неин неотменен спътник.

И само то е само твое.
И твърдо ти принадлежи,
дoкато, свършен и спокоен,
го пуснеш пусто да лежи.

Тошко казва:

Ихх, Мария!

Единственият дом е тялото.
Глава, коремче. Пух и слама.
Частици, търсещи се в цялото
с душица като тънка пяна.

А най-отгоре е украсата –
бои, маниста и привички.
Броим си произхода, расата
и дарове, но не за всички.

Добри и лоши – идват дните ни
и всеки нещичко си взима.
Надежди ни оставят китени –
за тялото, легло да има.

Насипва се – да отминава
живот в наличните количества.
И само пепелта остава
от думи, сенки и величества.

Най-трайно се оказва бялото
в палитрата ни – уж голяма,
за този дом единствен, тялото.
А сетне… ами, сетне няма…

.