Получих прозрение оня ден в София, на премиерата.
Когато дойде ред за подписване на книги, дойде едно момиче и докато аз се канех да пиша, тя ми каза много мили думи!
И аз й казах:
– Ето, сега ще си вирна носа!
И си вирнах носа.
Понечих да напиша пожелание, усетих, видях, разбрах и открих:
С вирнат нос не може да се пише.
Колко смело трябва да се бори
стръкчето, щом иска да пробие.
Пипнешком да лази като корен.
Със пръстта с юмруци да се бие.
Да избегне камъните. Мрака
да преброди. Въздух да нагълта.
Червей към небето да го води.
Сляпо, в светлината да нахълта.
Стръкчето изприда се самичко
от зърно, без пръсти, без да знае.
А когато се пребори с всичко –
диша и старателно ухае.
This gallery contains 1 photo.
Книгата се казва „Чисти стихотворения“, защото в нея има точно това – ни повече, ни по-малко, само стихове.
Очаквам на представянето в книжарница Гринуич в София на 27 януари от 18,30 часа да има много повече – приятели, познати, непознати, новини, прегръдки, смях, нови книги…
Ще бъда много щастлива и горда, ако дойдете!
Макар че не разбирам нито от политика, нито от икономика.
От години крещя, или мълча обидено и си представям, че това е начин да си спася достойнството, или гласувам, или не гласувам.
Има толкова далавери и тайни, които аз не знам, и човешки съдби, и история, и технология, и традиции, и пари, събрани в темата БДЖ, че не би трябвало да отронвам нито сричка.
Но толкова много съм пътувала с влакове. И съм се разболявала от студа, и съм била на ръба на топлинен удар от жегата. Чакала съм с часове заради закъснения. Била съм благодарна за човещината на кондукторите, или пък съм отклонявала неприлични предложения. Стигала съм до най-топли и любими приятели. Прибирала съм се у дома. Плакала съм си тихичко в купето след тежка раздяла. Яла съм и са ме черпили, и съм черпила. Шила съм играчки и съм ги продавала, и съм ги подарявала във влака. Заспивала съм с чувството за пълна безопасност и съм се събуждала със скок от паника, че съм си пропуснала гарата.
Железниците са български и държавни, а аз съм българка и съм български поданик.
Искам да кажа, тия влакове са моите влакове.
Гледам как една гаричка като тази в Пазарджик с месеци и месеци не можем да ремонтираме. Не да построим, да ремонтираме. През 21 век, с всичките технологии, машини, нови материали и в рамките на Европейския съюз.
Едни пикливи няколко десетки километра между Нова Загора и Ямбол ги ремонтираме с години.
Цялата железопътна мрежа, цялата железопътна система е построена след Освобождението, нали така? И след Девети септември – една голяма част от нея?
Нашите майки и татковци, специалистите, трудоваците, затворниците, бригадирите, войниците, бомбаджиите в планината, инженерите, майсторите на релси и траверси са положили този път през цяла България.
БДЖ ми е наследство.
Безразсъдно съсипваме нещо, което не ни е по силите да създадем, нито дори да поправим частичка от него.
Ако започна да давам примери колко е зле тази фирма, ще разкажа половин абсурден роман. Аз, със скромния си личен опит. Еми няма начин случайно да има толкова абсурди, глупости и простотии в рамките на една фирма.
Мисля, че нарочно зли хора съсипват моето БДЖ, за да спечелят много пари. Нямам дори идея кои хора и колко пари. Само виждам и казвам.
Не че думите ми имат значение.
Но не е правилно и не е справедливо. България има нужда от своите влакове и тези, които нарочно, злоумишлено съсипват БДЖ, са престъпници и вредят на всеки от нас лично.
Пред очите ни.
Пред нашите виждащи, безпомощни очи.
В моя сухоземен град
вихри се един пират.
Едноок, накуцва с крак –
страшен черен котарак.
Без стопанин и настойник,
скандалджия и побойник,
търси жертва да нападне,
нещо вкусно да открадне.
Чак до третия етаж
качва се на абордаж.
Сред море от аромати
на кюфтета и салати
Мърко плюе на закона,
Мърко дебне от балкона.
Похищава без да чака
риба-тон, салам и мляко.
А когато спи на припек
и потрепват му ушите,
то това е ясен знак –
скоро ще нападне пак.
Точно тази книга ми трябваше.
Тези дни са ми за почивка. Както каза кака, паднах на меко – изпратих Иво, но веднага след това за утеха дойдох на гости в Гърция.
Слънчево и меко време, прекрасна гледка от всички прозорци (обаче фотоапаратът ми издъхна). Кротувам. В крайна сметка, домът е там, където имаме интернет, така че мога да ви видя, да си пишем, да ви поканя на премиерата в София (за нея ще кажа специално и отделно).
Няколко дни прекарах в плетене – ръцете пълни, мислите хвърчащи.
Оплетох един шал, втория – почти, ще го довърша в Стара Загора, защото там имам още от същата червено-жълта грифиндорска прежда за ресните. Уших това-онова.
Изчаках да ми се дочете, ама много, да поогладнея така малко.
Не знам нищо по-хедонистично от въздържанието!
И при тези условия и обстоятелства най-после отворих „Щастието е чаша чай с теб”, написана от Мамен Санчес и преведена от испански от Ивинела Самуилова. Препоръчана ми от момичетата от Хеликон – Стара Загора, и най-вече от Таня.
А, да. За книгата.
Много ми хареса. Нали с това започнах – точно тази книга ми трябваше. С пестеливо четене – с бавене, спиране и почивки – я прочетох за един ден. Аз не съм читател-спринтьор. Честно казано, когато някой вземе да се хвали, че за два дни е прочел осем книги, представям си, че главата му е кофа за боклук, в която тия книги падат и пропадат, и изпитвам лека погнуса при мисълта, че такъв човек може да прочете и някоя от моите книги.
Но „Щастието” е 1. много увлекателна и приятна за четене и 2. отпечатана с доста едри букви и рехавичко. Номер 2 е за хубаво, защото може да се случи да четете книгата на плажа или във влак, ако БДЖ не се спомине, да не дава Господ, и ще виждате буквите и в полусън, с премрежени очи, през тъмните очила или обляни в блясъка на слънчицето топло и искрите, които прехвърчат от всяка мъничка вълничка, която се гали в краката ви.
Таня точно така ми каза – че героините са много добре описани, всяка с характера си и всичките са много симпатични. Аз ще добавя – и героите. Типични, мили, уютни, създаващи настроение, будещи съчувствие и да, желание да ги познавам, да работя с тях, в смешната редакция…
Испания е описана по такъв начин, че не може да не ти се прииска да я видиш наживо. Светлината, ароматите, хората. Приятелствата. Положена до британския стил, студенина и сдържаност, цялата жизненост, огън и да, цигания на Испания избухва с радостен трясък и звън на китари, о, чиста радост, о, тапас и ледено студена бира!
Приятелство и любов, това е общото усещане, което ме обгръщаше на всяка страница. Като добавим и факта, че става дума за книги, неизвестни ръкописи от велики писатели, издателски бизнес и редки порнографски издания… Кой би могъл да устои на тази книга? Може и да има такива хора, но аз с такива хора не дружа.
В този роман всички са красиви, има няколко по-едрички дами и господа, но и те са мили и привлекателни, дори лошият Барбоса и красив по своя своднически начин.
Не си мислете, че става дума за някаква безпроблемна лиготия. Образите затова са толкова жизнени и живи, защото битките, които водят, са истински и дълбоки, често безнадеждни – самота, липса на перспективи, неразбирателства, насилие, безработица… Точно така става в живота – например един копнее за детенце, друг има три деца и едва смогва да ги отгледа, трети дори се е отказал да мечтае, и всичко това едновременно, и трябва да се живее заедно и всеки да се справи. А когато имаш приятели да те подкрепят, как животът става не просто поносим, а радостен и сладък…
Много се забавлявах и се смях, точно от такова изобилие от хубости имах нужда.
Корицата е много подходяща – малко леко въз-ярка, и този чайник ми се струва несъразмерно голям (или прозорчето е малко и стаята тъне във вечен мрак? – ама пък сигурно и стените са дебели и в тази стаичка е хладно лете и топло зиме – и чайникът е лъскав и приятен на пипане – и ако щастието е чаша чай, НЕКА ИМА МНОГО ЧАЙ!)
На финала има няколко сватби и няколко възродени брака, справедливост, бъдеще, пари, щастие, близнаци и любов. Честно казано, книгата нямаше да загуби, ако някоя и друга страница бяха съкратени, защото по едно време ми писна от описания на обувки със средно висок ток и кристални подноси. Минах ги по диагонал и не можах добре да разбера как се стигна до разтърсващия оргазъм на свекървата при вида на призрака на Толкин, от който на другия ден гостите на сватбата… Няма да ви кажа какво, прочетете си сами! 🙂
Чудна книга. За зима, за лято и за някой път, когато човек е уморен и иска да му просветне на сърцето.
Тъгата кротко си стоеше
в един заглъхнал ъгъл.
Безкраен пухкав шал плетеше.
Кой беше я излъгал,
че ако чака и мълчи,
ако е търпелива,
ако по нищо не личи,
че диша и е жива,
ще стане Най-добра тъга,
ще е от мед по-сладка…
Тъгата чакаше – кога.
Дали ще е за кратко?
Ще я обикнат ли? Дали
ще я прегръщат често?
Дали ще спре да я боли?
Ще стане ли по-лесно?
Във ъгъла й захладня.
Тя шала си наметна.
А после някой я видя
и въздухът просветна.
И този някой я прие.
С гласа си я изрече.
Тя не усети от кое,
но не тъжеше вече.
Уж беше същата тъга,
а с нова, зряла сладост,
по-леко дишаше сега,
приличаше на радост,
разсея се, подскочи чак,
парче сладкиш си резна,
издиша всичкия си мрак,
засмя се и изчезна.
А когато вятърът затихне, се чува как потропват еднорозите.
Мария Донева 