Огромен прилив на щастие,
внезапно и без причина.
Приижда толкова властно,
че трябва да си почина.
Засмяно, зашеметено,
отстъпвам няколко стъпки.
Наистина ли за мене
са тези весели тръпки?
Усещам как обиколки
навърта храбро планетата,
и как е светло, и колко
ми е по мярка взетото,
и колко имам за даване,
и колко е лесно всичко!
Земята ми се спасява
и хора ми се обичат!
Предпролетно, живо, жадно,
на мен точно да се случи…
Ще падне голямо страдане,
когато всичко приключи.
Аз толкова те харесвам…
И толкова ти се моля…
Ще дойда да те калесам –
ела във моята пролет.
Светът се върти – пиян е,
заплашва и обещава.
Каквото има да стане –
за двама нека да става.
Ямбол!
Обичам в Ямбол!
Знаете ли какво е да си галеник на съдбата?
Да си Мария Донева и за теб Николай Табаков да направи лампа със зайче!
На първото старозагорско правене на лампи ви казах колко страхотно беше. Николай прави нещо прекрасно – освен че е измислил как да прави лампи и светлина за хората, с цялата си ведрост и щедрост ходи като Левски по градове и села и показва как се става това.
И времето минава неусетно, научаваш как се прави това хубаво нещо, а накрая си развълнуван и щастлив, а си имаш и лампа.
И ако си галеник на съдбата, на лампата ти има зайче с неустоими шорти…
Паяк, седнал по турски
във дюкянче на ъгъл.
Който иска, го търси.
Никого не е лъгал.
Кой от тука ще мине? –
гледа над очилата.
Не с памук, със коприна
им изважда душата.
И ги черпи с локумче,
и локуми разтяга.
И си има на ум, че
те не бързат да бягат.
Те са толкова тъпи,
те са толкова боси…
И животът им скъп е,
а е виснал на косъм.
А отминат ли тежко
със шестте болни крака,
ги изпраща с насмешка.
Той умее да чака.
В такива моменти се чувстваш мека – не с топлата пухкава мекота на жив бозайник, а с лигавата мекота на плод, който гние. Тънка полупрозрачна ципа прикрива слабото място като кората на зимна круша – крушата все още има формата на круша, но не би издържала дори лек допир. Щом се разкъса, всичко ще излезе наяве.
Гузно, сладко-кисело усещане под езика. Първи тръпки на ферментацията, вкусът намеква за опиянение, а докарва само от онези режещи и разкъсващи спазми в корема, които те карат да мислиш за бог и да му се молиш, а в моментите на успокоение да лежиш без никакви сили, със заглъхнали уши, обезводнена, празна като рохко яйце, изгребано с лъжица от разглезен людоед (оставил е костите, да тежат и да болят).
Несигурност. Колко дълго може да продължи, без да се съсири и да засъхне, без да прелее, без да се вкамени в нещо друго?
🙂
То за мене си беше звезден миг!
Снимките не са на фокус, ама карай.
На 18.02 от 18,02 часа – в РБ „Захарий Княжески“. Старозагорската публика ще бъде облагодетелствана, защото всички актьори са здрави и налични. 🙂
Каква седмица, плътна и цъфтяща!
В петък ще бъда в Пловдив – в ранния следобед ще чета с Младия Пловдив в СОУ „Св. Св. Кирил и Методий“.
В 6 вечерта в галерия „Резонанс“ ще бъде пловдивското представяне на „Чисти стихотворения“ (повече за събитието: тук).
А в събота сутринта ще бъда гост… но няма да кажа от сега къде, защото ще е изненада 🙂
This gallery contains 6 photos.
Чувството
Влезе тук, като заспивах.
Във ума ми се засели.
После стана по-игриво,
а мечтите му – по-смели.
Цялото – в една усмивка.
Цялото – във топли краски.
Гушна се. Доби обвивка,
мека, хубава за ласки.
Дръпна с нокът тайна струна
и събуди я случайно.
Смигна ми. И ме целуна.
И престана да е тайно.
История
Имаше ни. Бяхме.
Първо се открихме.
Дишахме. Живяхме.
Ядохме и пихме.
Винаги любими.
Никога омразни.
Милион години
във мечти напразни.
Милион минути
във любов искряща.
Щастие нечуто
тъжно ни изпраща.
Начала, финали,
дадено и взето.
Тишината галим.
Помниш ли небето?
Помниш ли земята?
В дланите ти плува
ласката, с която
ти си ме сънувал.
Тайно. Всеотдайно.
Дишахме. Живяхме.
Кратко. И безкрайно.
Имаше ни. Бяхме.
***
Всичко, което имахме…
Кой ще го притежава?
Ние живяхме скрити
в тайната си държава.
Бяхме си всичко. Двамата.
Имахме политика –
граници нека нямаме,
да не граничим с никого.
Колко пътеки минати.
Колко целувки взети.
Аз ли ти бях родината?
Ти ли ми бе морето?
Вече сме си история.
Вечност от ден до пладне.
Нашата територия
просто ще се разпадне.
***
Смокинята прибра във портмонето си
безброй зрънца от захар на кристали.
Дали ти е добре, сега където си?
Дали си имаш кой да те погали?
Кристали розов лед искрят във динята,
а семките са диаманти черни.
Дали успявате да си починете?
Дали си вярвате, че ще сте верни?
Най-после хлад. Звездите капят в тъмното.
Луната свети в клоните зелени.
Когато тя заспи, а ти осъмнеш,
дали си мислиш малко и за мене?
*
Има едно кученце.
То е малко, но не е дребно, дебеличко едно такова, енергично и весело. Сигурно ще порасне още. По-скоро късокрако, с хубава издължена муцуна, бистри кафяви очи, черно носле. Козината му е с цвят на мляко с малко нес кафе.
Кученцето живее в един двор на улицата, по която минавам на път за работа. Във всички дворове има кучета, но само това ми се радва. Тича със силни ситни стъпки от единия до другия край на мрежата, пъха нос и лапички през дупките, когато се спра, за да му кажа някоя и друга дума. През цялото време скимти и подджавква, все едно ми обяснява някакви обстоятелства.
Първо му давах по някое бадемче или лешник, които все се намират в джобовете на палтото ми. Кучетата ядат ли ядки? Не вярвам да му навредят.
Къщата е ниска и широка, точно такава искам. Дворът е подреден, но изглежда необитаем. С кого живее това хубаво кученце? Като подвие опашка, козинката му леко се къдри и се ветрее като пух, като пухеното на птиче перце.
Един път видях от къщата бавно да се измъква една баба. Ниска и широка като къщата. И превита на две. Явно моето кученце е нейно.
Започнах да го храня тайно. Коричка от пица, половин филийка хляб.
Започнах да му давам храничката така, че да не се вижда от къщата – или зад смокиновото дърво, или в другия край на оградата, зад ъгъла на една барака.
С дрезгаво, смътно чувство за нещо нередно.
Разказвам на колежките си и усещам неодобрението им.
– Като го храниш, кучето няма да лае по чужди хора. – То мене ме познава! Аз не съм му чужда. То по другите пак ще си лае. – Едва ли го държат гладно. – Ама то винаги иска храна. Мисля, че иска. Знаеш ли колко се радва! – Бабата сигурно си го гледа добре, особено пък ако живее сама, само с него. – Ама то ми се радва. И ме познава, дори ако минавам от другата страна на улицата…
И с всяка следваща дума си звуча все по-неубедително и глупаво, и жалко.
До това кученце ли допрях да ме обича.
Следващия път ще му купя нещо специално.
Терапевтичен театър при ДПБ „Д-р Георги Кисьов“ – Раднево
ще гостува в Стара Загора на 18.02 от 18,02 часа
в залата на Регионална библиотека „Захарий Княжески“
с комедията на Рей Куни
в която се разказва за един труп, един убиец,
две куфарчета, двама полицаи,
едно кенгуру, много овце,
чиновници, нудисти, овчари, мафиоти,
един шофьор на такси,
трима братя, които не са братя,
две приятелки, от които само едната е сестра на другата,
двама приятели, които за малко стават роднини,
една лимонада, една торта
и един милион лири в употребявани банкноти.
ВХОД СВОБОДЕН!
Терапевтичният театър
при ДПБ „Доктор Георги Кисьов” – Раднево
представя
FUNNY MONEY
от Рей Куни
с участието на Мария Янчева, Атанас Витларов, Катя Колева, Мариана Буденова, Михаил Виходцевски, Страхил Драганов, Мариана Заркова, Антон Радков и Недка Маргаритова
Културтерапевти: Роса Динчева и Евгения Иванова
Режисьор: Мария Донева
Едва ли има някой, който не си е представял какво ще стане, ако от някъде му падне един милион. От тотото, от наследство, или просто ей така… О, шантави пари, защо никога не отивате там, където сте толкова желани!
Милият Хенри Пъркинс никога не е мечтал за богатство, а ето че съдбата му подхвърля куфарче с ЕДИН МИЛИОН БРИТАНСКИ ЛИРИ! Жена му Лора го кара да ги върне, полицията го дебне, убиец от мафията е по петите му, всички налитат на куфарчето с пари като мухи на мед.
Какво ще се случи накрая, ще разберете от представленията на Терапевтичния театър при ДПБ – гр. Раднево
на 11 и 12 февруари от 10.00
в салона за Културтерапия в болницата.
Предстои и турне в Стара Загора!
Мария Донева 