„Вълшебен и страховит разказ
за тайни и оцеляване, за спомени и магия.
Невъзможното се превръща в реалност…“

Така пише на корицата и макар че думите са доста общи, те са верни на романа, защото в него еднакво важни са както образите и сюжетът, така и настроението, което обгръща читателя и не го напуска до последната страница.
„Океанът в края на пътя“ (превод – Валерий Русинов) е поетичен и красив роман на ужасите.
Аз съм страхлива – хората с будно въображение имат много повече поводи за страх, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено. Спрях да чета Стивън Кинг. Изпитвам остра завист към героя на Рей Бредбъри от „Смъртта е занимание самотно“, „Гробище за лунатици“ и „Хайде всички да убием Констанс“ – той описва така привлекателно и уютно насладата от книгите и филмите на ужаса. Аз съм лишена от тези удоволствия, мен си ме е страх и толкова. Стига ми да слушам новините, даже и те ми идват в повече.

Но Нийл Геймън разказва приказка. Приказка-сън-спомен-фантазия… Всичко започва с безцелна разходка в деня на едно погребение, връщане към старите места на детството. И после става една…
През унеса на спомените, които се завръщат неусетно, героят се потапя в океана на детството и преживява отново един цял живот. Не, всъщност са само няколко дни и нощи.
През цялото време историята пулсира между чувството за нереалност и съмнението в реалността. Но границите са толкова тънки и едно и също нещо може да има безброй лица. Например не е ли невероятно, че седемгодишното момче със старовремска нощница и 47-годишният мъж с официален черен костюм са един и същ човек… Защо пък, нормално си е. Също колкото океанът да е голям колкото патешка локва, но при нужда да можем да го пренесем в кофа на километър по-надолу по пътя.
През дупчица от ужилване в ходилото на дете може да се отвори портал през световете. Малките сестрички могат да бъдат непоносимо досадни. Бащите могат да бъдат едновременно и страшни, и безсилни… но ние имаме нужда да обичаме своите бащи, нали?
Книгата се чете бързо, наистина неусетно, направо лакомо – за да разберем по-скоро как детето от историята ще се спаси… Защото би било непоносимо едно толкова умно и смело дете да загине. И макар че то е толкова самотно и безсилно, тежи на своето място за трудното равновесие на света.
Емоциите са чисти и ярки, колкото могат да бъдат единствено в детството.
И аз бях истински признателна да усетя,четейки, и страха, и тъгата, и самотата, и облекчението… Но най-силно и щастливо – чувството за доверие и приятелство.
Лети Хемпсток и нейното вълшебно семейство, Лети, която не успява да опази своя нов приятел, но после се жертва за него и всъщност никога, никога не го забравя и не го изоставя. Благодарение на книгата, и аз за малко държах ръката й и твърдо реших никога да не я пускам.
Помислих си с обич за тези, които са важни за мен.
Да си помислиш така, то е нещо като хубава молитва, отправена към вселената.
Категорично и завинаги, Нийл Геймън ми е любим писател. Колко хубаво, че има цял куп негови книги, които още не съм чела!
„Океанът на края на пътя“ не е роман на ужасите.
Приказка за приятелството, детството и обичта е.
А хората с будно въображение имат много повече поводи за мечти, отколкото хората, на които въображението им е по-умерено.

Добре, че книгите са трайни и дълготърпеливи.
Чак сега и за мен дойде моментът да прочета книга на Елиф Шафак. Препоръча ми я Веселина Седларска и макар че едни мили приятели в предишния ми живот ми подариха „Любов”, реших да се съобразя с препоръката и първо да взема „Копелето на Истанбул”. Веднага погледнах и видях, че преводът е на Емилия Масларова, добре, добре, чудесно. И започнах да чета.
Любимо чувство: историята ме хвана за ръката, придърпа ме към себе си и ме поведе. Вървеше бързо, аз подтичвах след нея по улиците, валеше, разместените плочки ми плисваха кална вода, после беше неловко и тревожно, започна молитва, случи се чудо, някой хвърли една голяма лъжа на масата, а от всякъде се усещаха сладки и солени аромати. Какво направи тази книга с мене, че за два дни я прочетох, снощи стигнах до последната страница и после много дълго не можах да заспя, защото си мислех – как се заплитат историите ни, колко сме различни, колко си приличаме, как има толкова много омраза с тежки причини и страшни последствия, а без смисъл…

Мислих си за баба Катерина, светла й памет, и че нищо не знаем за миналото дори на собствените си близки, и няма значение дали се борим с това незнание или го игнорираме – историята определя и характерите, и постъпките, и съдбата ни.
Преди няколко дни бях на среща с Тасула Зисаки-Хили, представяше книгата си за гражданската война в Гърция. На тази среща пак се присетих за баба Катерина.

Тя не е била баба, когато са ги преследвали – защото са били комунисти? Защото са говорели български, местен славянски говор, не гръцки?… Тя била момиче на 16-17 години, бягали през планината, преследвачите им – редовна войска? Какви военни сили? – стреляли, тя паднала, близките й продължили. Те избягали в Скопие, там се установили, и години наред не знаели, че тя е жива, в затвор в Гърция.
Моята живописна баба Катерина, едра, кривогледа, куца, шумна, с писклив глас и със сърце – гюл бахче. Сетих се, че я имам на снимка, на сватбата ми поиска да се снимаме заедно – като е с булката, нямало да й изхвърлим снимката. Пък сега я няма вече, и от всичко, преживяно през бурния й живот, помним все по-малко, ежедневни неща, нищо историческо – слагаше кадаиф в баклавата, правеше един десерт, криа паста, през лятото… на една Нова година какини й подариха кантар и тя толкова се възмути, че кантарът я изкарвал дебела, че се съблече по комбинезон, дано да излезе по-слабичка. Сърце – гюл бахче, баба Катерина.

В „Копелето на Истанбул” се разказва за две момичета, за техните семейства – три или четири поколения в рамките на близо век, в Турция и в САЩ. За арменците и турците. Заради историята за геноцида над арменците Елиф Шафак е била съдена за обида на турската държава. Тя показва как променят историята пред очите на хората, дори пред очите на тези, които лично са преживели събитията – чрез дезинформация, цензура, или просто чрез невежество и забрава. В 20 век, в държава, която е и в Европа, политиката може да моделира истината, докато тя престане изобщо да прилича на себе си. Ние знаем, че е така, че това се случва. Ето така става. И само там да беше…

Елиф Шафак разказва историята и като лична и семейна история, и като част от ежедневието на Истанбул (копнежът по Истанбул е съвсем отделно и специално човешко чувство, копнежът по Истанбул е непосилен, докато четеш книгата, прилича на влюбване, което никога на никого не му е минало, няма да ти мине и на тебе).
Многообразието на този град, който всъщност е свят, е проектирано в семейството на Ася – а също и в семейството на Армануш, те са огледални образи. Цялата книга е като пъзел, в който всяко парченце се стреми към мястото си, но е трудно да го намери – най-трудни са пъзелите, в които пейзажите се отразяват във вода и образите са двойни, с незабележими нюанси. И о, какво удоволствие е, когато поредното парченце намери мястото си с нечуто, но осезаемо щрак.
Наистина съдбите на хората са като зрънцата на нара, разпръснат ли се веднъж, не можеш да ги събереш и да ги върнеш на същото място… Но все пак ние сме били в един и същи нар – колко различни можем да бъдем?

Такова топло, уютно, женско разказване! Книга като прегръдка, от която не ти се иска да излезеш. Очарователно, вкусно, задълбочено, изпълнено с милост към всеки.
Точно защото книгата е пленителна, няма да премълча негодуванието си от многото грешки, които редакторът и коректорът са пропуснали.
И пак щях да премълча! Ако не бях видяла, че специално екземплярът, който съм си купила, е част от шеста допечатка, с която тиражът е достигнал 21770 броя. Станалото-станало с първия тираж. Но щом книгата е търсена и желана, защо не са поправили грешките при допечатките? Бабата свири на пиЯно, за думата чьорек има две бележки под линия през няколко страници, които си противоречат, баба Шушан „яде най-много по една чаена чашка на ден” (как ли ги храносмила?). Мерва се някакъв внушителен рус певец травестит, който си прави татуировка на „кокалчетата на дланите” (явно трябва да си рус певец травестит, за да имаш кокалчета там, аз например нямам). Ей такива дребни тъпотии, които… да.

А аз вече обичам Елиф Шафак.
Сега не знам, веднага ли да започна „Любов”, или да изчакам, или да взема някоя друга от книгите й – според уикипедия на български има вече 11 преведени.
Много ми е добре на душата. Все едно съм се нахранила вкусно и сега ми е уютно и топло.
”Копелето на Истанбул”, Елиф Шафак.