Обича всичко в него.
Обича…
Откъде да започне?
От събуждането? От кое събуждане?
Онова, още по тъмно, когато се обръща насън и несъзнателно намира къде е, прилепя се отново към него с гръб, с ребра, с ходила, и без да си казват нищо, тялото му отговаря на нейното.
Или другото събуждане, на дневна светлина, когато се усмихват по друг начин, защото той вече може да види усмивката й, а тя знае, че неговата е съвсем близо и понякога я оставя да се крие, друг път прави смешки, за да я извика.
Обича колко е сериозен, когато бърза.
Обича, когато не е страшен.

Понякога той е страшен. Тогава изглежда, че си тръгва завинаги. Събира делово всички любовни подаръци, с които е била отрупана. Всички възможни целувки една по една от лицето и тялото й – както се свалят украшенията от коледна елха. На елхата й остава само да рони съжаления и извинения по целия път до коша. И на света няма достатъчно голям кош, който да побере самотата й, когато е страшен.

Обича, когато по очите му познае, че може да изтича при него. Готова е да се хвърли като в басейн с топла вода, като върху горска поляна, покрита с дебел дюшек от мека трева и борови иглички. Безопасно и плътно, леко, с въздух за дишане, звезди за гледане, вода за пиене.

Страшно е, когато го няма. Понякога не се разбира от пръв поглед. Изглежда тук, но на прегръщане се оказва, че горската поляна се е превърнала в подземие, в гарнизонно стрелбище, басейнът е пълен с мокър цимент. Понякога тя потъва в цимента и го оставя да се втвърди над лицето й.

Обича всичко в него. Най-малко обича в него себе си, когато остава безпомощно циментирана някъде там вътре.

Но обича и това, защото няма никакво значение, че той все някога ще реши да се разделят.