Иронична ода за руската котешката душа

„Дните на Савелий“, Григорий Служител, превод от руски Ася Григорова, изд. „Гнездото“

Савелий е московчанин, роден на една от централните улички, недалеч от три православни храма. От най-ранното детство той опознава архитектурата на града, реката, историческите събития, които са се разигравали на техния фон, изучава обитателите на Москва. Културата, музиката, класическата философия текат във вените му. Той проглежда и има спомени още от времето, преди да се е родил. Надарен с изключителна интелигентност, Савелий проговаря на руски от първия си ден, свободно ползва и френски, разпознава фрази от италиански. И мисли, мисли, мисли. Обича семейството си с нежна и надменна обич, но останалите са му любопитни най-вече заради вродената му любознателност, а не защото са кой знае колко интересни сами по себе си. Савелий е чувствителен скиталец, свободолюбив философ, меланхоличен нехранимайко.
Освен всичко това, Савелий е котарак.
Котешката гледна точка – от долу нагоре – разкрива необичаен ракурс към ежедневието на многомилионния град. „Очудняването“ прави повествованието свежо и комично. „В битов план положението на леля Мадлен беше от добро по-добро… Но личният й живот не вървеше. Пазачът решил да кастрира леля.“ При цялата си ерудиция и дълбочина на разсъжденията, често пъти Савелий реагира с детска чистота, невинност и наивност. Той често не разбира мотивите на хората, но безпогрешно разпознава добротата и благородството. Като чистокръвен московски котарак, няма проблем с руския език, но кой знае защо не разбира нито дума на киргизки. Едни от спасителите и временните му… (Савелий не би приел думата „собственици“) осиновители са от Киргизстан. Той не разбира думите им, макар че съвестно ги предава, записани фонетично на кирилица, затова пък оценява и великодушно приема помощта им.
Котаракът среща и добри, и зли хора, и умни, и глупави. Истината е, че среща и точно такива котки. Разсъжденията му са фойерверк от остроумие и изискани изрази. „Животът на котките не е дълъг. Съдбата винаги ни гали срещу козината.“ „От къде, от какви шумерии и месопотамии е тръгнал този глупав навик хората да затъкват с котките душевните си пукнатини?“ „Отдавна бях забелязал, че колкото по-лош е почеркът на Господ, толкова по-твърда е ръката на изпълнителите на волята Му.“
В крайна сметка, всички пътища и перипетии водят Савелий към върховния смисъл на живота – любовта. Написано е толкова хубаво, че не искам нито да преразказвам, нито да оценявам тази любовна поема. Дори само заради тази част си струва да прочетете книгата, защото е прекрасна.
Авторът, Григорий Служител, е известен театрален актьор, а „Дните на Савелий“ е дебютът му в литературата. Книгата е бестселър и е отличена с наградите „Большая книга“ и „Ясная Поляна“.

Статията е публикувана на 07.01.22 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.

Мечтаното тяло не идва с диети,
ръцете му са от прегръдки заети,
така е родено – напълно безплатно,
уютно, приятно, и плажно, и лятно,
чувствително, нежно, тук-там го боли,
в пуловер се сгушва, развява поли,
то има дефекти и с тях е прекрасно,
със своите слабости то е наясно,
то има стремежи, то вдишва копнежи,
готово е всеки миг да се разнежи,
то носи на страх, то тупти от въпроси,
то гордо минава през погледи коси,
но аз пък го виждам във розови краски –
оформено е от милувки и ласки,
гальовно, усмихнато, лакомо, щедро,
то може да бъде и дребно, и едро,
то може да бъде каквото си ще,
дали се смалява или пък расте,
дали боледува или оздравява,
дали тържествува или се спасява,
докато е живо, докато е цяло,
мечтаното тяло е твоето тяло.

„Христо Белчев. Писма, публицистика, поезия“, съставител Румяна Пенчева, издателство Кибеа

Представете си поет, който захвърля лирата, за да се отдаде на счетоводството, и му се посвещава с цялата сила на пламенното си сърце. Финансист, който е душата на всяка компания. Министър, който работи по 12-14 часа всеки ден, вместо да си назначи секретар, за да спести излишни разходи на канцеларията. Администратор, в когото се влюбва най-красивата дама в държавата. Сатирик, който се отнася с дълбока сериозност към брака. Новобрачен, който поема дипломатическа мисия в чужбина и в продължение на дълги месеци всеки ден пише писма на съпругата си.
Представете си български политик, обичан от всички партии и от народа.
Ако се роди такъв човек, той със сигурност ще бъде убит.
Точно такива са личността и съдбата на един от най-светлите строители на съвременна България, Христо Белчев.
„Уважаеми читатели, все още сме длъжници на паметта на обещаващия поет, остроумния сатирик, на пламенния патриот, превъзходния финансист и невинен политик Христо Белчев.“ – казва Румяна Пенчева в предговора на документалната книга, в която са публикувани части от личната кореспонденция на Христо Белчев, извадки от дневника му, стихотворения, публицистика, и фотографии.
От този добросъвестно написан предговор читателят се запознава с факти от живота на Белчев от детството до трагичната му кончина – убит е по грешка при покушение срещу тогавашния министър председател Стефан Стамболов.
Житейският му път е неотделимо свързан с Мара Белчева. Запознават се, когато тя е дете на 10 години, а той работи като писар при баща й. Няколко години по-късно се срещат отново и след сватбата се превръщат в една от най-блестящите двойки в софийския хайлайф. След смъртта му вдовицата прави всичко възможно паметта за него да остане, като се погрижва архивът му да бъде изучен и съхранен, а произведенията му – издадени.
В частта „Всяка моя мисъл теб обгръща“ се докосваме до писмата на Белчев, писани в  Белград, където е изпратен с дипломатическа мисия. Това са бисери на епистоларния жанр. Когато ги четем, ние надникваме в интимните отношения на двама души, на две души, които са нежно привързани, предани и всеотдайни. Споделеното е толкова лично, че за пореден път възниква въпросът дали е етично такива частни архиви да бъдат предоставяни на широката публика.
Но Христо Белчев е убит преди 130 години, само на 34, и писмата му са исторически извор, от който можем да научим за бита, модата, медицината, дома и градината, нравите в тогавашното общество, общоприетите отношения в семейството. Няма маловажни теми, няма и теми, по които двамата съпрузи да не могат да говорят и размишляват. Те търсят и споделят мнения, разсъждават по прочетени книги, разменят си новини. Чарът на писмото е в целия процес на обмисляне, писане, изпращане и очакване, в неговата удовлетворяваща материалност, в това, че можеш да го държиш в ръка, да го целунеш, да се радваш на „тумбестата купчинка“ пликове. Христо Белчев обожава младата си съпруга, обгрижва я, насърчава я да развива талантите си. „Същественото за мене е, че аз съм придобил съзнанието за твоето добро сърце, за дарбите ти, за твоя превъзходен характер…“
Допълнителна стойност и красота на изданието придават фотокопията на оригиналните писма. Почеркът, понякога забързан, почти задъхан, друг път церемониално краснописен, зачеркванията и петната, видимата текстура на хартията позволяват да усетим още от атмосферата на онова време.
Снимковият материал и цялостното оформление са изключително стилни и верни на епохата.
Книгата се превръща в един може би позакъснял, но красив паметник на Христо Белчев – талантлив човек, любящ съпруг и достоен българин.
Томът е част от серията „Личности“ на издателство Кибеа.

_________________________________________________________________________

Статията е публикувана на 10.12.21 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.

Ето някои от изреченията в „Победителите“, които ме разсмяха, разплакаха, или и двете заедно.

„(Бурята) Изтръгва дърветата с корените, изгася небето, напада къщите и градовете ни като възрастен човек, който бие дете.“
„Моли се на Бог като атеист в окоп…“
„Цялата гора ечи, все едно се намират в консервна кутия, подритвана от великани.“
„Наричат го Глигана, защото така играеше хокей преди години, като полудяла дива свиня, но когато поправя нещо, ръцете му с големината на капаци за шахта са неочаквано нежни и прецизни.“
„Накрая историята ще е толкова преплетена, че ако човек дръпне и най-малката нишка в единия край, ще разшие раните на всички нас в другия край.“
„- НА ТРИНАЙСЕТ? С какво го храните? С ротвайлери? Голям е като къща!“
„Помагаме на тези, на които можем“, винаги прошепва тя в ухото му след най-тежките дни, когато той е изгубил някого на своята работа или тя е изгубила някого на нейната.“
„Не се притеснявай.“ Ама че безсмислен съвет. Широтата на любовта разкъсва гърдите ти, когато чуеш първите писъци на детето си.“
„Копелето може да намери заобиколен път, ако ще да върви по въже.“
„Фрак може и да е тържество на идиотията, но без такива идиоти места като това не оцеляват.“
„Най-трудното на това да си добър родител е, че никога не можеш да се почувстваш като такъв. Ако отсъстваш, правиш една голяма грешка, но ако присъстваш през цялото време, допускаш милион малки, а тийнейджърите броят. Ой, ой, ой, как само броят.“
„Децата ни никога не ни предупреждават, че смятат да пораснат, един ден вече просто са твърде големи, за да ни държат за ръка, и по-добре, че не знаем кога ще е последният път, иначе никога не бихме ги пуснали.“
„… хокеят беше мания, а животът без мания му се струва като да седи в чакалня без врати. Никой няма да извика името ти. Не те очаква нищо.“
„… разбитите ни мечти могат да наранят повече тези, които ни обичат, отколкото нас самите.“
„Ако човек е алергичен към прах, ще си изпати, направи ли ти лоботомия!“
„… някаква измислена справедливост, заради която трябва да назначаваме еднакъв брой компетентни и безполезни пожарникари, та да могат всевъзможните обществени групички да се чувстват представени.“
„Повечето от тях са приятели още от деца, а ако имаш такива другари, не е нужно да порастваш.“
„Времето не чака никого, момчетата стават мъже, талантите овехтяват, а демоните настигат всички.“
„Това бе единственото му оръжие, защитаваше всички членове на семейството едни от други, ползвайки собственото си сърце като щит.“
(Майка му) „После го прегръща така, че гръбнакът му изпуква, и прошепва, че умира без ударите на сърцето му и не смее да диша, откакто е заминал, защото я е страх да не издиша последните глътки от дъха му, останали в дробовете й.“
„Ако искаш да постигнеш това, което никой друг не може, трябва да правиш това, което никой друг не иска.“
„Любовта не е ли това? Да обичаш някого, е едно на ръка, но кой може да издържи двайсет години да бъде ОБИЧАН?“
„Ето защо боли толкова много да си различен. Ако си детето от училищната снимка, чието име никой не си спомня, защото то никога не е било част от друго детство освен от своето. Извън другите хора е толкова студено, че човек измръзва до смърт вътре в себе си.“

Миналата седмица имахме голям книговалеж. В кашона с „Азбука с животни професионалисти“ беше и новата книга на Джулия Доналдсън и Лидия Монкс за калинката.

Обичам тази книга, защото в нея има една розовопера гушка, която снася гигантски яйца и мърка като котка и това ми е много смешно.

Освен това много ми харесва как звучат самите стихове. Когато Иво беше малък, имаше едни гърмящи бонбони, имаше ги и на прах в пакетчета. Като ги сложиш в устата си, имаха хубав вкус, но освен това се чуваше едно такова пукане, и гъделичкаха езика. Точно това чувствам, когато чета нивата книга за калинката.

И също, смешно е като я четеш и имитираш всички животни, и то ту весело, ту тревожно, ту радостно. Направо се виждам в бъдещето как я чета пред седем-осем внучета. Или пък в детската градина, като сте такива реалисти.

И още – от тази поредица има още две книги, за калинката в Лондон и за калинката на море. Обичам да има какво да очаквам.