„Когато животът ти изпрати хипопотам“, Анете Биерфелт, превод Росица Цветанова, изд. „Колибри“

Запознайте се с най-шантавото датско-руско семейство, което живее наполовина в отвъдното и знае от първа ръка, че „магията е илюзия, която човек се опитва да съхранява всеки божи ден с цената на нечовешки усилия“.
Романът е класическа, реалистично разказана фамилна история за четири поколения, които живеят по такъв начин, че увивните растения в градината им избуяват под звуците на оперна музика, къщата се рее с блеснали прозорци, в супата къкрят лебеди, а еталонът за любов е „Песен на песните“ и нищо по-малко.
Бабата, Варинка Совалска, е родена през 1900 г. в семеен цирк в Санкт Петербург. Когато пораства, тя става красавица с пламтящи черни очи и коронният й номер е в ролята на дама, която фокусникът разрязва на две. Циркът се крепи на ръба на фалита и надеждата за неговото спасение се явява в образа на слон, който ще привлече обратно тълпите под грейналото шапито. Само че вместо слон с главно С, животът им изпраща малък и извънредно смрадлив хипопотам. За хипопотамите знаем, че когато искат да покажат дружелюбност, с бързи движения на малката си опашчица изпръскват всички наоколо с изпражнения. Това е най-доброто, което могат да направят. Най-лошото се случва по време на едно представление, след салто-морталето на джуджето Вадим… Ето такива случки се редят една след друга с невъзмутим и ведър тон, все едно е най-нормалното нещо да срещнеш любовта в небето, да облизваш лицата на хората вместо „Здрасти“, да виждаш духовете на починалите си близки или пък да заспиваш пред стълбите на салона за булчински рокли просто от копнеж по Любовта на столетието. Лудите жени от това семейство имат такава гравитация, че просто е невъзможно да прочетеш романа и да не се влюбиш в някоя от тях, а нищо чудно и във всичките, с цялата им непоносимост, съмнения и експлозивни таланти. Разбитите им сърца звучат като рухнали кристални полилеи, а любовният им зов кара корабите да се разбиват в плитчините на мразовитото скандинавско ежедневие.
Човек чете страница след страница и умът му се изпълва с гълъби, звучат оперни арии, пламтят цветове, а думите танцуват („- Съгласните са обувките за фламенко на езика – изкрещява Олга и излиза на силния вятър.“)
В този роман открих едни от най-красивите и проникновени страници, посветени на любовта. Започваща, тържествуваща, приключваща с фиаско, цинична, романтична, похотлива, всякаква любов, но най-вече – жизнено необходима, крайна и безкрайна.
Цялото това смайващо тържество на четенето не би могло да се състои за нас, ако не беше изключителният превод на Росица Цветанова. Тя е открила толкова чаровни думи на български, уловила е толкова прозрачни и деликатни нюанси, че текстът се рее точно като мечтания дом на Ханибал – пълен с деца и с цветове.
„Животът е пълен с хипопотами… Те идват като утешителна награда вместо изначалните мечти за слон. Големи, щури мечти, свили се при прането. Хипопотами, от които човек се опитва да изкопчи максимума, като поразкраси сценария и набие малко надежда в онова, с което разполага.“
И докато се ветреем с героите, покоряваме Париж, оттегляме се на остров в Балтийско море, препускаме с хрътката Игор и разгадаваме песента на цветовете, никак не е трудно да повярваме, че времето на чудесата още не е отминало.

Статията е публикувана на 15.07.22 г. във вестник „Сега“. Страницата, която водя там, излиза само на хартия, затова реших да кача някои от текстовете в блога.