Кое е важно и значимо,
зависи само от момента.
Каквото топлим – ще изстине,
ще секне, ще се скъса лента.

И във земята ще попият
сълзите, със които плачем.
Небрежен вятър ще изтрие
гнева, без нищо той да значи.

Усърдието е безсилно,
и вдъхновението – късо.
Не сме способни да закриляме
децата крехки на ума си.

И ако всичко отминава
и всеки порив е осъден,
мигът, усетен да изгрява,
най-скъпоценното ще бъде.

И благодарен, и обсипан
на миговете с благодата,
от чашата си ще отсипе
човекът, стъпил на земята.

Ще сподели троха и вино
с безименните богаташи,
които вече са отминали
с напразен труд и с празни чаши.

Човекът диша. И му стига
от вечността едничък резен,
богат единствено със мигове,
които грейват и изчезват.

Иво ме буди към два през нощта.
– Мамо… Разкажи ми за модернизма.
– Защо?
– Не мога да заспя.
– И?
– Като ми говориш скучни работи, може да ми се приспи…

На Аязмото, с Жу, по места, на които човешкият ми крак не е стъпвал.
То било хубаво 🙂

Любовта е като череша –
цъфти, зрее, окапва.
А после,
не че другите сезони
са лоши,
но ти
цяла година чакаш
да дойде пролетта
и всичко да започне отначало.

Сутрин се събуждам, но не ставам веднага, а си оставям временце за протягане и мислене. После кафе. Нещо за четене, в нета или на хартия.
Излизам и вървя по една стръмна улица надолу, от едната ми страна има стадион и борова гора, от другата – обширна поляна, тук-таме по някоя смокиня, слива, два-три тънки кестена, една голяма липа.
Всичко ми е хубаво, особено сутрин! Гледам, малко гладна, и търся първото нещо, което ще ми се види най-чудесно този път. Веднага го коронясвам в стихотворение, и щрак! – то се сглобява. И така.
Как може да си толкова повърхностна! Нямаш ли мисия в тоя живот, ами се лепваш за първото, което ти се изпречи пред погледа? Докъде мислиш, че ще стигнеш така, квакайки и кудкудякайки? Напиши нещо бавно и значимо.
Кой, аз ли? (така си разговарям)
То е малко като приказката за онази принцеса, която се подигравала на всички кандидати за ръката й, и кралят се ядосал и я наказал да се омъжи за първия, който прекрачи през градските порти.
Не съм чувала по-тъпо нещо – мислех аз, когато бях още начинаеща принцеса. Ами ако дойде някой женен мъж? Или някой много стар? Или някой, който не се къпе?
Има още →

Има ли нещо по-хубаво от това, както си вървиш през града, внезапно да срещнеш приятел, когото не си виждал от години и дори не ти е минавало през ума, че може да е тук?
Под „тук“ да се разбира в този град, в тази държава, на този континент и на твоя език.

Аз така срещнах днес Стивън Уингейт, когото познавам от Семинара по творческо писане на Елизабет Костова.
Е, не лично него, но видях в книжарницата неговата книга „На пазар за съпруга“!

Сборник с разкази, издаден от Сиела и преведен от Златка Паскалева (тя е превела „Живият хаос“ на Патрик Нес, и не само).

Ето тук едно интервю със Стивън.

Честита книга на български, Стивън!

А сега чао, отивам да чета 🙂 

Това ще бъде на 4 май – следващия петък!
Ще отида до Варна с влак, после – някак с автобус, а? – до Добрич.
И представете си, от 18:00 във фоайето на Голямата концертна зала в читалище „Йордан Йовков – 1870“ ще имам среща!
Аз вече съм била в Добрич и зная колко е топло там, макар че миналия път беше през януари и имаше сняг и лед.
Приготвила съм се да пътувам и да се срещам, и да рецитирам, и да мяукам, и да пия вино, и обещавам да не пея, но не обещавам да си сдържа обещанието, и…
Хайде да идва следващият петък, че много се заседях в Стара Загора.

аха, снимката е направена от Татяна Жилкова

Книгите са за нас, за да се разпознаваме.
Елате по-близо, не искам да викам и не искам да ме слушат чужди хора.
Книгите са за нас, за да се разпознаваме.
Защото има родство и по книги.
Има такива буквени общности.
Общността на българите, които първо са сричали по български буквар.
Общността на професионалистите, които са изучили знанията за занаята си по едни и същи учебници.
Общността на онези, които имат в библиотеките си по някоя книжка от поредицата „Галактика”. Или „Световна класика за деца и юноши”. Или „Хрониките на Амбър”.
Един човек може да принадлежи на много общности.
Всеки си носи прочетеното в ума. Даже и забравените книги са там и се месят в решенията и реакциите ни, те просто са си вътре в нас необратимо.
Едва ли съществуват двама четящи човеци, които имат напълно идентичен списък от книги. Ако съществуват и се срещнат, те сигурно ще открият още много съвпадения. Може би те ще са онова, което се нарича „сродни души”.
Има родство по Библия, има родство по Коран и по Тора, има родство по Веди.
Има родство по Аз, Буки, Веди.
Мисълта да нямам нищо общо с вас по буквена линия ми е страшна. Не искам да съм самотна и безбуквена и безродна.
Книгите са за нас, за нас си.
Ние.

На снимките – Иво на младини, с книга. 

ТТ
Тъга … Тъгата не тъгува.
Което е съвсем логично.
Тя само търси да общува.
Отблизо и отвътре… Лично.

Мария
Живее вътре. Саможива,
и без съседи, без познати.
Самичка водката изпива.
Писма? Ако сама си прати.

Сама стените боядисва,
и мебели сама премества.
Понякога не й ли писва?
Ами навярно й харесва…

 
ТТ
Но може и да закопнее
с тъга насрещна да се срещне.
Макар едва ли ще посмее –
та, божичко, това е смешно!

И две тъги така събрани
какво ли толкова ще правят?
Не зная. Ала – сладурани –
бих искал в смях да се задавят…

Мария
От смях по пода ще се валят
и ще подскачат от вълнение,
и заедно ще си развалят
нацупеното настроение.

05/09/2010