Ако някой ме обича

Ако някой ме обича,
лятото ще се забави.
Дълго пролетта ще кити
разцъфтелите дъбрави.

Дълго ще долитат птици.
Бистрото небе ще пее.
Ще полюшват стан черниците.
Тайно вишните ще зреят.

Ако някой ме обича,
ще е празник всеки цвят.
Всеки корен, всяка рима
ще го правят с мен богат.

Ще се пукат водни капки.
Лудо ще шумят реки.
Ще е звездно, ще е лятно,
ще ухае на липи

и ще бъде всяко цвете
разбираем послеслов.
Нежносинята планета
ще светлее от любов.

Отрязаха жирафа

Сигурно ще сложат някакви нови, съвременни играчки на това място, нещо с реклама на данон, на някоя партия или друга боза.
Ще ми липсват играчките, които бяха като излезли от „Сънчо“.

Не се справям

Не го казвам, за да ме погали някой по плоската главица и да ми каже – о, о, о, справяш се, справяш се, виж само колко хубаво се справяш.
Казвам го заради лепкавото чувство на дезориентация.
От време на време, но все по-често и на все по-продължителни периоди
губя представа къде съм, кое е добро и кое е правилно, защо правя това, което правя.
Едно безформено, меко усещане, жилаво и еластично, че накъдето и да тръгна, тъпча на едно място.
Тъпча на едно място, това е във въздуха. Не мога да дишам добре, дишам шумно, вдигам гюрултия около дишането си, хората ме питат – тъжно ли ти е, скучно ли ти е.
Виждам протегнати ръце, а не мога да се хвана за никоя от тях.
Абе хора, каква е тази гадост?!
Ако пия витамин С, дали ще ми мине?
В рамките на общото голямо Нищо има всякакви хубави неща, тропат кестени, блещукат пръстени, нямате си представа каква хубава книга чета (ще ви кажа скоро, имам още сто страници до края й!) („Възвишение“ на Милен Русков), слънцето е топло, приятелите ми са около мен, родителите ми са живи и здрави,
Не се справям.
Дишам, щом съм жива, а имам чувство, че се задушавам.
Правя сто хубави неща, а виждам, че нищо не е до край добре и всичко не ми стига.

Какво означава това?

Въздухът се смени

Слава богу, не ме въртят ставите и не ми се обажда ишиас, и ревматизъм нямам.
Затова познавам, че времето се сменя, по особения гъдел в дланите, когато започне да ми се плете – може би един лесен, дълъг шарен шал.
Пече ми се сладкиш с карамел и ябълки.
Ходилата ми стават студени, и така ще бъде чак до юни 2012.
За пръв път написах 2012… ето и за втори.
Ето какво още си спомних.
Но с това май стигнах прекалено далеч прекалено бързо.

Обяснение

През очите ми е лесно
да се видиш очарован –
как си кротък и чудесен,
как си силен и поробен.

Лесно е да ме загубиш,
а ме искаш – да ме имаш.
Аз съм благодарна публика.
И съм ти необходима.

🙂

Разкази от бъчвата

Тази вечер гледах  прекрасен спектакъл, от онези, след които сърцето ти е пълно с радост.

„Разкази от бъчвата“!

Това е моноспектакъл на Димитър Иванов.

Режисьор е Димитър Стефанов, сценографията е на Йордан Иванов, Димитър Димитров и Полина Христова.
Да знаете само колко хубаво беше! Това е куклено представление, и артистът така хубаво си водеше куклите, че те наистина го милваха и целуваха, и той се криеше от тях, и ги преследваше, а после…
И още, той отиграваше всяко нещо, което се случи, и беше толкова живо всичко!
И смешно, и открито, и за любовта, без нито грам лиготия.
Такова младо, талантливо, красиво, храбро пиратско представление никога преди не съм гледала.
Ако знаех, че ще е такъв празник за душата, щях да кажа на всичките си приятели непременно да го гледат…
Но то нали пак ще се играе? Поне в София, нали ще се случи пак?
Сто на сто!

Идете да го гледате в Ателие 313, гледайте го непременно! 🙂



ПП Мога да разказвам за представлението, но то още ми е отвътре и не искам да го вадя от там… а и както казва Снусмумрик, „Не разбират ли, че ако почна да разказвам, всичко ще се натроши на думи? А после ще изчезне и като искам да си спомня какво е било, ще помня само как съм го разказвал.“
Ако имате възможност, гледайте, моля, „Разкази от бъчвата“. Благодаря.