Ако някой ме обича,
лятото ще се забави.
Дълго пролетта ще кити
разцъфтелите дъбрави.

Дълго ще долитат птици.
Бистрото небе ще пее.
Ще полюшват стан черниците.
Тайно вишните ще зреят.

Ако някой ме обича,
ще е празник всеки цвят.
Всеки корен, всяка рима
ще го правят с мен богат.

Ще се пукат водни капки.
Лудо ще шумят реки.
Ще е звездно, ще е лятно,
ще ухае на липи

и ще бъде всяко цвете
разбираем послеслов.
Нежносинята планета
ще светлее от любов.

Не го казвам, за да ме погали някой по плоската главица и да ми каже – о, о, о, справяш се, справяш се, виж само колко хубаво се справяш.
Казвам го заради лепкавото чувство на дезориентация.
От време на време, но все по-често и на все по-продължителни периоди
губя представа къде съм, кое е добро и кое е правилно, защо правя това, което правя.
Едно безформено, меко усещане, жилаво и еластично, че накъдето и да тръгна, тъпча на едно място.
Тъпча на едно място, това е във въздуха. Не мога да дишам добре, дишам шумно, вдигам гюрултия около дишането си, хората ме питат – тъжно ли ти е, скучно ли ти е.
Виждам протегнати ръце, а не мога да се хвана за никоя от тях.
Абе хора, каква е тази гадост?!
Ако пия витамин С, дали ще ми мине?
В рамките на общото голямо Нищо има всякакви хубави неща, тропат кестени, блещукат пръстени, нямате си представа каква хубава книга чета (ще ви кажа скоро, имам още сто страници до края й!) („Възвишение“ на Милен Русков), слънцето е топло, приятелите ми са около мен, родителите ми са живи и здрави,
Не се справям.
Дишам, щом съм жива, а имам чувство, че се задушавам.
Правя сто хубави неща, а виждам, че нищо не е до край добре и всичко не ми стига.

Какво означава това?

Слава богу, не ме въртят ставите и не ми се обажда ишиас, и ревматизъм нямам.
Затова познавам, че времето се сменя, по особения гъдел в дланите, когато започне да ми се плете – може би един лесен, дълъг шарен шал.
Пече ми се сладкиш с карамел и ябълки.
Ходилата ми стават студени, и така ще бъде чак до юни 2012.
За пръв път написах 2012… ето и за втори.
Ето какво още си спомних.
Но с това май стигнах прекалено далеч прекалено бързо.

През очите ми е лесно
да се видиш очарован –
как си кротък и чудесен,
как си силен и поробен.

Лесно е да ме загубиш,
а ме искаш – да ме имаш.
Аз съм благодарна публика.
И съм ти необходима.

🙂

Тази вечер гледах  прекрасен спектакъл, от онези, след които сърцето ти е пълно с радост.

„Разкази от бъчвата“!

Това е моноспектакъл на Димитър Иванов.

Режисьор е Димитър Стефанов, сценографията е на Йордан Иванов, Димитър Димитров и Полина Христова.
Да знаете само колко хубаво беше! Това е куклено представление, и артистът така хубаво си водеше куклите, че те наистина го милваха и целуваха, и той се криеше от тях, и ги преследваше, а после…
И още, той отиграваше всяко нещо, което се случи, и беше толкова живо всичко!
И смешно, и открито, и за любовта, без нито грам лиготия.
Такова младо, талантливо, красиво, храбро пиратско представление никога преди не съм гледала.
Ако знаех, че ще е такъв празник за душата, щях да кажа на всичките си приятели непременно да го гледат…
Но то нали пак ще се играе? Поне в София, нали ще се случи пак?
Сто на сто!

Идете да го гледате в Ателие 313, гледайте го непременно! 🙂

ПП Мога да разказвам за представлението, но то още ми е отвътре и не искам да го вадя от там… а и както казва Снусмумрик, „Не разбират ли, че ако почна да разказвам, всичко ще се натроши на думи? А после ще изчезне и като искам да си спомня какво е било, ще помня само как съм го разказвал.“
Ако имате възможност, гледайте, моля, „Разкази от бъчвата“. Благодаря.

Иде време за супа,
иде време за чай.
Под обувките хрупа
остро чувство за край.

Иде време за хрема,
иде време за кал,
мръсно есенно време,
с ръкавици и шал.

И мъглите си влачи,
и гласа ще ми вземе.
Иде време. Обаче
рано и не навреме.

ТТ:
Кротък, топъл, слънчев ден
на сбогуващо се лято.
Може би съм натъжен
от отлитащото ято…

Мария:
Топъл, сладък, разтопен,
есенен, един от тия,
чувстваш го предназначен
да се маже на филия,
бавничко да се яде,
да остане вътре в тебе,
топлинка да ти даде,
меден, восъчен и хлебен.

ТТ:
Чудно е! Благодаря ти!

Мария:
Чуден повод ти ми прати!

🙂

събота, 22 септември 2007

Вече съм пораснала, вече си играя
с дребните чудовища в детската ми стая.

Щом се скупчат сенките, в тайните си ъгли
малките чудовища с погледите кръгли

с острите си лапички почват да пристъпват,
чакат ме да дойда, мъркат и потръпват.

Аз така съм свикнала малко да се плаша,
с мъничките ужаси във играта наша,

разни нервни ангели, мили таласъми,
с призраците галени, бродещи в ума ми,

че не бих помисляла да си сменям къщата.
Щом ще са чудовища – нека да са същите.

Аз харесвам страшното, щом ми е познато то,
любовта отчаяна, на тъгите блатото,

вечното объркване в лабиринт човешки,
грешките, затрупани със по-нови грешки,

тъмното във стаята, сгушена и тясна,
чувството, че няма как още да порасна,

че съм омагьосана в сигурно леговище
с моите си собствени тайни и чудовища.

София е в Пловдив.
Добре й е там.
Защото София града си обича.
И тази любов споделена е, знам.
Те даже са почнали да си приличат.

Във нейния ум – векове, векове
натрупана мъдрост от срещи и книги.
И топла. Уютна. И без снегове.
Мъгла и да падне – веднага се вдига.

А Пловдив е шантав, разхвърлян поет.
Усмихнат и хубав. Културен. Радушен.
И той като нея е вечно зает.
И двамата бързат. И двамата пушат.

Не знам от къде взимат толкова сили
и с кеф да живеят, и служба да гонят.
Какви са ми чудни, какви са ми мили,
и как си обичам и Пловдив, и Соня!

Есенната тишина.
Да не я смутиш с гласа си!
Кротко помълчи. Една
мигла падна. И се скъса
паяжина. И златист
прах контурите запали.
Приеми, смирен и чист,
залезът да те погали.