Рибка на скара – нивга веч!

Опитах се да направя някакви неща с фимо, но явно полимерната глина няма да се превърне в моя стихия.
Първото нещице го загубих,
а вчера си направих няколко глинени курабийки…

обаче вместо да ги изпека бавно във фурната,
взех, че ги метнах да се пекат на скара, и те след пет минути кипнаха,
топлото ги преграбна,
втвърдиха се, обаче… Абе нищо не направих:

Като ми мине разочарованието, ще опитам пак!
🙂

Стихове от осми клас :)

***
А този град е толкова студен,
че котките пресипнали се викат.
Как от дома, във който съм дете,
излизам – и внезапно ставам никой.

И често стъпвам в тънка тишина
и гледам с погледа на зимно куче.
А всички постоянства се рушат,
преди пътеките им да науча.
_______________________________________

***
Радостта и тревогата,
нежните дрехи,
дишат във стария сак.
А толкова често
си губя багажа по гарите.
_______________________________________

***
Качете Добротата на мотор,
сложете й една червена каска.
И нека въобще да не говори
следобед сънищата ви да стряска.

И нека да не е като принцеса,
да не е задължително красива.
Да има за другари едри песове
и да пищи от ябълки червиви.

Тя нека да е весела и тънка,
със кожен панталон и със сафари.
И ще я заобичат всички пънкове,
ще я целуват нежните хипари,

девойките на нея ще приличат.
Да си добър ще стане много модно.
Открийте Добротата във момиче
и го пуснете да греши свободно.

🙂

________________________________________________

Честит първи учебен ден, сладки деца и любими колеги! 

Нямам заглавиеееееееее!!!!!!!

Когато книгата е написана,
ако нямаш заглавие, дошло от само себе си,
Бог да ти е на помощ.

То трябва да е точно, но не илюстративно,
да загатва, без да преразказва,
да дава изпълними обещания,
да е привлекателно за новите ти читатели,
а верните стари читатели да кимнат разбиращо, когато го зърнат,
да се свързва с името ти по приятен начин,
да е музикално,
да има образ, най-добре да ангажира няколко сетива,
да е кратко,
да изразява,
да привлича,
да не напомня на друга книга, освен ако не е важно именно да напомня,
да има закачка в него,
да може да се разбира по няколко подходящи начина,
да подсказва вечния първи въпрос на журналистите,
да не ти е неудобно да го кажеш на майка си,
да ти подхожда,
да подхожда и на книгата, все пак…

И ако заглавието не е дошло от само себе си,
ти ровиш и оглеждаш думите в текста,
после започваш да чуваш заглавия в новините, във всеки разговор с приятели, по надписите в магазините, по всички надписи, включително и по вратите на обществени места, питаш всички, врънкаш всички, досаждаш на всички, сънуваш идеалното заглавие, събуждаш се и го забравяш, пробваш всяко нещо как ще изглежда в кавички, отхвърляш всичко, вкопчваш се в някоя дума, захвърляш я с отвращение, отчаяно избираш нещо, после го пускаш да падне лекичко, уж случайно, имаш тъмни кръгове под очите, напиваш се, имаш махмурлук, завиждаш на другите автори, че всички хубави имена вече са заели, ето, дори „Бдение над Финеган” е заето, и „Война и мир”, и „Три сестри”, проклинаш факта, че си се родил твърде късно, не, сериозно, дай да измислим едно заглавие, не, няма да дойде само, няма го, времето минава, помощ бе, хора, загивам бе, не, не мога, сядам и

Хора, ужасна история е това, ви казвам.

В живота и в изкуството

В живота и в изкуството
най-важното е чувството.
От всички чувства на света
най-сладкото е любовта.

С парите и с имотите,
с монетите, с банкнотите,
без обич се живее в мрак,
без обич си бедняк.

Но откраднеш ли крак,
щастлив ще бъдеш в любовта.
Откраднеш ли крак,
щастлив ще бъдеш ти.

Затварят я поетите
във римите, в куплетите,
ценят я познавачите,
подправят я готвачите,

изследват я, преследват я,
а има тайна лесничка –
записвайте си, следва тя
във тази малка песничка:

Откраднеш ли крак,
щастлив ще бъдеш в любовта,
откраднеш ли крак,
щастлив ще бъдеш ти.

Това е песничката за началото на спектакъла, който репетираме в момента.

За съжаление, краката не са откраднати,
а са любезно закупени и изпратени тук от Ваня Могилска.

🙂

Репетиция

Ние си репетираме,
към средата на октомври ще ви каним на премиера
в Раднево. 🙂

щом сърцето

Щом сърцето обезоръжено
се стреми на всички да съчувства,
изведнъж се вижда обкръжено
от безвредни някакви изкуства.

И сърцето ходи все на пръсти –
никого не иска да засегне.
И държи надеждите си скръстени.
И тупти, готово да побегне.

Скрива се. От всичко се откъсва.
По-прозрачно и от сянка става.
Някой ден съвсем само се пръсва,
и от деликатност се предава.

Знам какво правя.

Ако не говоря за пейзажа
и за всяко срещнато животно,
ще ми се наложи да разкажа
колко ми е тъжно и сиротно.

А това е загуба на време,
щом не смогвам даже да опиша
радостта, която ме обзема –
всичко гледа, свети, шава, диша.

Аз, докато мога да избирам,
ще говоря за цветя и котки.
А наложи ли се да умирам,
ще си тръгна – като на разходка.

 🙂

За въздържанието

Някои неща човек ги разказва с лакомия.

Просто няма търпение да изговори думите. Бърза за следващите, иска и тях да подържи за малко в устата си.

И разказва на големи хапки, и пропуска важни моменти, и ръси трохи от истории.

С пет думи – нищо не му се разбира.

Извод – и в разказването на истории е важно въздържанието!


Снимчицата е от тук.

Колко е живот

kameliaНие сме съвременници на жив класик.
Така се е случило, че живият класик е от дамски пол, има любопитни сини очи и може да бъде забелязан с коса, вързана на кукуригу, може да бъде чут да реве с цяло гърло народна песен, или друга песен някаква. Нека.
Камелия Кондова е класик, и ние това много добре го знаем.
Стиховете й са бистри до прерязване, като вода в планина.
Думите й са толкова категорични, че чак ти става едно… не знаеш огнено или ледено. Ако си спокоен, те разтърсват; ако си развълнуван и страдаш за нещо – целуват те и всичко ти минава.
Твърденията й са толкова хирургически точни, че на моменти ми е чак малко прекалено; обаче кой може да съди скалпела за това, че е остър?
А чувствата… решителни, понякога – отчаяно решителни. Така силни, че от тях лъха усещане за мъжество, каквото не се среща често даже сред мъжете.
А пък Камелия си е момиче, с крака, ръце, дупе, цици, поглежда те и те обезоръжава, а после ти светва такъв стих между очите, че не знаеш къде си, а всъщност много добре знаеш.
Защо ги говоря тези очевидни неща ли?
Ами чак сега си купих „Колко е живот да му се сърдя“.

Мама

Тя стои на последния ред.
Тя на първия вече е била.
Пази снимка,сълза и букет.
И печат на челото:”Родила”.

Слуша как рецитирам на глас.
Чува как се страхувам безгласно.
Тя е виждала Оня Пегас –
ту е кранта, ту някакъв расов.

Тя разбира, че няма юзда.
И прехапва угрижени устни.
Тя сама се държи за ръка,
откогато ръката й пуснах.

Притеснена – поет до поет –
да потърси човека не смее.
И напуска последния ред –
миг преди да заплача за нея.

Вчера си намерих кестен

Вчера си намерих кестен
и прогнозата е ясна:
непременно ще е есен.
Бавно слънцето загасва,

сменя си цвета морето,
в шал от пяна се загръща.
Прибери се там, където
има кой да те прегръща.

Пиши ми!

Понякога  се случва хора, които се обичат, да не живеят заедно.
Ако те си пишат и се чуват често, появяват им се всякакви общи теми и текущи проблеми, които да си обсъждат. Всякакви дребни и незначителни неща от изминалите часове, с които не толкова си разменят конкретна информация, колкото си казват, само че с други думи – аз съм тук, добре съм и съм щастлив, че си говоря с теб.
Те си говорят за глупави неща без значение, но разговорът е приятен – дори и най-малкото нещице, свързано с теб, е важно за мен.
А като си пишем рядко, писмата добиват една глобалност и мащабност, защото трябва да покрият големи периоди от време. Големите периоди се запълват от големи неща – ходя / не ходя на работа, здрав съм / не съм здрав, децата са / не са на училище…
А пък колкото по-големи и обемисти са нещата, толкова по-рехави откъм смисъл стават.
И така хората, които си пишат рядко, разменят все по-малко информация и все по-малко смисъл, докато накрая писмата им станат съвсем безсмислени и те загубват интерес и прекъсват контактите си.