Понякога се случва хора, които се обичат, да не живеят заедно.
Ако те си пишат и се чуват често, появяват им се всякакви общи теми и текущи проблеми, които да си обсъждат. Всякакви дребни и незначителни неща от изминалите часове, с които не толкова си разменят конкретна информация, колкото си казват, само че с други думи – аз съм тук, добре съм и съм щастлив, че си говоря с теб.
Те си говорят за глупави неща без значение, но разговорът е приятен – дори и най-малкото нещице, свързано с теб, е важно за мен.
А като си пишем рядко, писмата добиват една глобалност и мащабност, защото трябва да покрият големи периоди от време. Големите периоди се запълват от големи неща – ходя / не ходя на работа, здрав съм / не съм здрав, децата са / не са на училище…
А пък колкото по-големи и обемисти са нещата, толкова по-рехави откъм смисъл стават.
И така хората, които си пишат рядко, разменят все по-малко информация и все по-малко смисъл, докато накрая писмата им станат съвсем безсмислени и те загубват интерес и прекъсват контактите си.
Мария Донева
Мария Донева 
Колко добро обяснение на този феномен, така често преживяван от всеки от нас….
да, познато е и се повтаря
тъжната истина
такова е
Понякога дори само едно 🙂 е достатъчно ….
то казва толкова много
🙂
може би защото живеем всеки ден, всяка дреболия го определя и и прави живота ни различен, а не живеем на периоди или по празниците… наслушах се на обещания от типа „ще ти пиша“ / „ще ти се обадя“ – хе-хе (иронично)
знаем ги ние тези 🙂
И все пак можем да бъдем истински близки в непостоянството си, ако не сме истински далечни
правим, каквото можем 🙂
Pingback: Skype | yovko in a nutshell