Напоследък животът ми се ускори, чак се препълни. Вече имам нова работа – в ДЦВМХПП (който разгъне таз звучна абревиатура по най-приятен начин, печели подарък от мен). И започна курсът по рисуване, и шия зайчета, за да ги превърна в такса за курса, и излезе една друга работа с кукли, и съм намислила да направя драматизация на „Бабата-бандит”, и други още неща за правене възникват, и в този момент какво мислите?
Наспори Бог прекрасни книги, и прати ангели да ми ги сложат в ръката и да ми кажат – чети.
Оставям едно чорапено човече на средата, то ще е циганче, така като го гледам,
защото пък ме тегли и да напиша няколко изречения за „Добрият късмет на момента” (автор Матю Куик, преводач – Евелина Пенева).
Корицата ми се видя неустоима, легна ми на сърце веднага. Котките винаги избират най-доброто място, за да се излегнат там и да го обявят за свое. И тази котка от корицата така направи.
Да ви кажа сега нещо за морето. Спомняте ли си как, като влезете във водата, след малко започвате да забелязвате по-топлите и по-хладните течения. Също и ятата микроскопични рибки. И светлите шарки, които светлината рисува по пясъка. Може също да стъпите на хлъзгави водорасли или на остър камък, може с пръстите на крака си да се опитате да хванете ей тази интересна мида и да я извадите, за да я разгледате отблизо.
И „Добрият късмет на момента” се усеща така. Навлизаш в нея, потапяш се и около теб си играят топли вълнички, а понякога остро ги прерязва студената вода на тъгата и мътната вода на объркването, и черният прилив на скръбта, а вълничките не спират да трепкат и да си играят със слънцето и да блещукат като огледалца, и нищо чудно в дълбоко да има акули, или пък вие сами да си ги водите от някъде и да не знаете как да се отървете от тях (пък и те – от вас). И един е щастлив и се държи за ръка с любимия си, а само на метър от тях друг нечуто потъва и се дави.
Ей такава книга е. Приветливата котка от корицата измамно обещава развлечения, и не че ги няма, но всъщност май…
Абе като морето. Като живота. Като всички протяжни и пълноценни неща, които познаваме.
На няколко пъти аха да я зарежа… но после реших да си махна очакванията, да не преценявам и да не съдя, само да чета докато стигна до последната страница. А след това се вслушах в себе си: харесва ми.
Много хубаво са описани някои състояния. Например ето:
„Ако отец Макнамий беше къща, един от прозорците щеше да бъде строшен, а вратата да зее. Изглеждаше, сякаш някой е влязъл с взлом в него и го е обрал.”
„Важно е да отбележа, че напоследък сякаш всичко се разнищва. Или изглежда аз съм цвете и за пръв път се отварям към света. Не знам защо е така и също така не мога да го контролирам. Цветята не си казват: „Хубаво, вече е май, ще се протегна към слънцето и ще разперя събраните си в юмрук венчелистчета”. Изобщо не мислят. Цветята просто растат, а дойде ли му времето, изстрелват цветовете от стъбълцата си и стават красиви. Сега не съм по-красив от времето, когато мама беше жива, но се чувствам като юмрук, който се разтваря: цвете, което разцъфва, запалила се клечка, красива буйна коса, освободена от кока – толкова много неща, невъзможни до сега, вече не са такива…”
„Отец Макнамий сведе глава и изрече:
– Отче, благослови тази жена, твоята дъщеря, и я дари с обещания покой в сърцето. Бъди с нас и днес, Исусе. Преведи ни през загадките на съдбите ни и ни помогни да видим красотата в нашата… постоянно объркана природа. Амин.”
Каква хубава молитва!
Не искам да ви казвам какви са героите, за да не си съставяте предварително мнение и за тях, и за цялата книга. Има съвсем точни думи за такива хора, и съвсем определени места, където затварят такива като тях.
Специално тези са между кориците на романа.
Аз бях там и се радвам затова. Радвам се, и че спосле се прибрах пак в себе си.
Беше хубаво.
Не, оказва че, че ще попиша още малко. За красотата!
Може да е чак в Канада, може да е по най-шантавия, неочакван, безполезен и болезнен начин, нищо, нека. Да.
„Елизабет спря, затова и аз спрях до нея, на около двайсетина стъпки зад Макс. Позволихме му този момент да си остане само негов.
Не след дълго се приближихме, бузите му бяха на бразди, а сълзите – замръзнали по лицето му като ледена брада.
Устните му трепереха.
Не спираше да подсмърча, и да подсмърча.
– Добре ли си? – Елизабет попита Макс.
– Толкова е красиво, мамка му.
– Котките ли? – попитах аз.
– Да, мамка му! Но и шибаният факт, че хората се грижат за безпризорните котки. Котки! През всичките тези шибани години. Хранят ги. Дават им шибан подслон. Не са забравили за котките, които днес не са им полезни. Тези котки вече са абсолютно безполезни за обществото, но хората ги хранят просто така. Това не е ли шибана красота? Не е ли толкова шибано-човечно? Изобщо разбираш ли какво говоря сега, мамка му, ей? Шибания Котешки парламент е най-красивото място на света, ей! Виждате го, нали, шибана красота?… Погледни ги! Само ги погледни, мамка му. Красота! Шибана красота! Това нещо съществува!”
А сега ще продължа да шия човечета.