Ако сте останали без светлина, тази книга е за вас.

Купих книгата заради тези думи на задната й корица.

Преди малко я дочетох и още не мога да спра да плача, и ми е толкова хубаво и светло, че нямам търпение да споделя.
Мили ми… „Три ябълки паднаха от небето”. Написана е от Нарине Абгарян.

Аз започнах да я чета и от първото изречение разбрах, че това ще е книга за напоително, благодатно, умиротворяващо потапяне. Ето така започва:

„Анатолия Севоянц легна да мре в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината.”

Напевно, широко разказване, с природни описания, които са част от тъканта на историята, не декоративни, а дишащи и светещи, част от живота, от външния вид и от съдбата на самите герои. Такава бавна, дълбока радост…

„Беше сряда, слънцето бе станало от сън преди петлите, а сутринта бе паднала такава роса, че човек можеше да я загребва с шепи. Най-после беше лято.”

Така.
Започнах да чета наум, после и на глас. Думите й се леят така мелодично и удобно, сякаш са били намислени и избирани нарочно, да е лесно да ги произнасяш и да слушаш музиката им. Чета и мисля, как се е получило? Не е стихотворение, да изпипаш 8 къси реда. Роман е. Мисля, че отговорът е във вдъхновението. Вярвам, че книгата е написана вдъхновено и пак така е преведена. Преводът е от руски и е на Емилия Л. Масларова. Чест и почитания, и искрено, възхитено Благодаря!
Аз още съм в книгата, сред ангели и хора, сред сини стълбове и цъфнали овошки. Така ми се иска да ви подам ръка и да ви доведа в Маран…
Селото Маран прилича на Макондо по магията, но е високо сред острите планини и свлачищата на Армения. И тук има пророчески сънища, чудеса, цигани, родове с потомство, което пренася легендите. Чудеса.

Богат, благороден, пълноценен живот.
Мили ми, не мога, не зная какво да кажа точно в момента. Нека не ви убеждавам. Просто ми повярвайте. Много е хубава тази книга. Много искам да я прочетете. Всички имаме нужда от онова, което тя така щедро дава. Надежда. Утеха. Достойнство. Красота.

Има там, на края, едно дълго изречение, дълго като световната история от Адам и Ева до сега, малко напомня и на спиращото дъха последно изречение в „По пътя” (…а знаете ли, че бог е плюшено мече?…)
Не ми се говори, плаче ми се и обичам тая книга.

„Воске я слушаше със затаен дъх, до нея лежеше Василий, който бе заровил нос в меките й къдрици – тя не можеше да заспи по друг начин, майка й на всяка цена трябваше да пее приспивна песен, а баща й просто да е до нея, и така беше правилно, Воске не знаеше нищо за широкия свят, тя си имаше свой си свят, съвсем мъничък, имаше иззидан от камък дом, изсъхнала ябълка, трийсетина старци и един параклис, където на празник свещеникът идваше отдалеч да отслужва служби, плътна стена, която защитаваше от лавини и свлачища източния край на селото, докато западният бе хлътнал безвъзвратно в пропастта, един-единствен път за долината, който от година на година ставаше все по-непроходим от тревите и плевелите и не буренясваше съвсем само заради следите от каруцата на Макуч Германцанц, който ходеше за продукти и оставяше две тесни белезникави бразди от билото на Маниш Кар чак до широкия свят, на верандата в дома на Анатолия стоеше, скръстила ръце върху гърдите си, невидимата за всички Магтахине, ангелът-пазител на Воске, в дома на Валинка Ейбоганц пукнатината върху стената дишаше и до ден-днешен – ту се разширяваше, ту пак се стесняваше, но не зарастваше като разбито на две от скърби сърце, което боли, но продължава да живее, в скрина с дрехите лежаха рисунките на Настася, старателно увити в басмена калъфка за възглавница – да не излинеят, всички вече бяха забравили за буквите, които тя бе различила върху оградата около гроба на белия паун, но Маран отдавна бе съгледал в тях инициалите на единствените си потомци, на момчето и момичето, на които бе съдено или да прекъснат историята на селото, или да измислят нова страница в нея, но кой ли би могъл да знае как ще се обърнат нещата, кой би могъл да знае, в дървената колибка, положил глава с големи уши върху лапите си, спеше Патро, вярното куче, което бе намерило в корените на изсъхналата ябълка пръстен, скрит там в деня на раждането на Анатолия от циганката Патрина, а над мъничкия свят на невръстната Воске се бе разпростряла бездънната лятна нощ, която разказваше историята за силата на човешкия дух, за предаността, за благородството, за това, че животът – това са кръговете, които капките дъжд оставят по водата, и каквото и да се случи, то е отражение на онова, което е било преди, само че на никого не му е дадено да ги разчете, могат го само шепа избрани, които, дойдат ли веднъж на този свят, не се връщат никога повече, понеже още от първия път изпиват чашата си до дъно, но разказът сега е за друго, за това как точно преди година и един месец, в петък, малко след пладне, когато слънцето вече бе прехвърлило високия зенит и се бе търкулнало важно-важно към западния край на долината, Анатолия Севоянц легна да мре, без да знае колко много прекрасни неща я чакат в бъдещето, и ето, те, тези прекрасни неща, бяха дошли и носеха със себе си лекота и ласка, и нека бъде така дълго, нека бъде така винаги, нека нощта прави магии и бди над щастието й, нека прехвърля в прохладните си длани три ябълки, а после, както открай време в маранските сказания, ги пусне от небето на земята: една за онзи, който е видял, втора за онзи, който е разказал, трета за онзи, който е слушал и е вярвал в доброто.”