Сигурно съм единственият човек, който отива в мола, за да чете книга.
Има една пейка на първия етаж, четири пейки в каре, между тях расте някаква палма. Не съм разглеждала палмата, защото е зад гърба ми. Гледам една шарена пластмасова лодка, в която се качват и слизат деца; майки и баби пускат в процепа монети, лодката се разлюлява. Тя издава механични пластмасови звуци, които се смесват цвърченето на децата, гълченето на бабите, с музиката и рекламите, отекващи под стъкления таван, висок два етажа над главата ми.

Гледам семействата – толкова млади хора, а дъщерите вече са високи до раменете на майките си. Има и мънички момиченца и момченца с хубави дрешки и изписан на муцунките характер.
Купих си една книга от книжарницата и повече от час седях на тази пейка да чета. А после не исках да я чета другаде и ходих още два пъти специално за това.

Книгата има нелепо заглавие и корица, която е красивичка, но с нищо не подсказва какъв страхотен роман се крие под нея. Може би някой ще си я купи точно заради това заглавие, аз по чуден късмет я купих въпреки него. С извинение, говоря ви за „Мемоарите на една кучка” от Франческа Петрицо, превод на български – Велемира Костова–Върлакова, издадена от Сиела.

Направи ми впечатление, че авторката е родена през 1990 година, съвсем младо момиче. Мернах, че е за Елена от Троя, а гръцката античност винаги ми е харесвала. И така. Не знам защо точно нея купих.
И ме погълна.
Историята на Елена в тази книга е история за един живот, който се състои от раздели.
Разказът тече просто и вглъбено. Езикът е хубав и естествен, красив. Само на едно място ме подразни някакво сравнение, да, ето тук: „Звездите се търсеха по небето и намираха пътеките на безкрайния си кадрил.” Къде пък Елена от Спарта е видяла кадрил? И името на дъщеря й – Ермион, не знам защо са избрали точно тази форма. Ако й казваха Хермиона, както е прието, нямаше в една от най-вълнуващите сцени Елена да каже, че дъщеря й е неин син. И тук-таме още по някоя грешчица има… Но който хареса заглавието и корицата, няма да ги забележи, така че не е болка за умиране. По-важно е другото:
Това е дебел, успокояващ любовен роман. За всичките любови в живота на Елена – един безименен войник, Диомед, Ахил, Парис, Хектор. Героите, които маршируват в умовете ни, облечени в клишета като в бойни доспехи, в тази история са плътни и интересни. Те трептят в красива амплитуда около струната на това, което вече сме чели, и в повечето случаи вече познатото се допълва и обогатява, съществените отклонения са съвсем малко (например смъртта на Ахил).
Струва ми се невероятно как толкова млад човек може да описва преживявания и вълнения с такава заразителна дълбочина и яснота, толкова овладяно и умело. Не знам на кое се възхищавам повече – на ерудицията на авторката, на въображението й или на способността да трогва и да предава силни емоции.
Любов. Скръб.
Неотделими.
Четох книгата внимателно и вглъбено. Не зная дали бих имала сили да я прочета наведнъж, но ми се искаше. Музиката на мола ми кънтеше неангажиращо в далечината и беше много светло, беше ми много студено заради климатиците, а когато станех да си вървя, коленете ми бяха омекнали и ми беше красиво-тъжно.
Много се плаче на тази книга, ей!
Сигурно ако някой мъж я чете, няма да плаче, но за мен беше страхотно, не мислиш за нищо друго и се успокояваш… Става ти чисто в ума.
Забравяш се. Точно това ми трябваше.
Елена от Спарта, Елена от Троя, Елена.