Дете

 

По-крехък даже от преди.
По-тъничък и от тревичка.
От тялото ми се роди.
А днес е по-голям от всичко.

И моето сърце кънти.
На ум детето си прегръщам.
Сърце, не се страхувай ти.
На този свят сме си във къщи.

Фея за 5 минути

Нищо не й се шие, става само с лепене и връзване на възелчета. Необходими материали: едно по-едро мънисто за глава, конци или вата за коса, тънко въженце или шнурче, или парченце бяла връзка за обувки за ръцете и краката, хартийка за роклята и лепило.
Видях как се прави ТУК, но аз опростих нещата още повече, като направих роклята от тишу, а косата – от филц.
Много е ефирна и крехка тази фея, така че едва ли ще понесе по-интензивни ласки и игри, но е чудно сладурче за декорация, сонм шарени феички да висят над бебешка люлка и вятърът да ги люлее лекичко, също и за забавляване на мънички гостенчета. И, разбира се, понеже е лека, е идеална за коледна украса, хеле пък ако й се лепне един чифт ангелски крила.

Всичко, което имахме…

 

Всичко, което имахме…
Кой ще го притежава?
Ние живяхме скрити
в тайната си държава.

Бяхме си всичко. Двамата.
Имахме политика –
граници нека нямаме,
да не граничим с никого.

Колко пътеки минати.
Колко целувки взети.
Аз ли ти бях родината?
Ти ли ми бе морето?

Вече сме си история.
Вечност от ден до пладне.
Нашата територия
просто ще се разпадне.

 

Елена от Спарта, Елена от Троя

Сигурно съм единственият човек, който отива в мола, за да чете книга.
Има една пейка на първия етаж, четири пейки в каре, между тях расте някаква палма. Не съм разглеждала палмата, защото е зад гърба ми. Гледам една шарена пластмасова лодка, в която се качват и слизат деца; майки и баби пускат в процепа монети, лодката се разлюлява. Тя издава механични пластмасови звуци, които се смесват цвърченето на децата, гълченето на бабите, с музиката и рекламите, отекващи под стъкления таван, висок два етажа над главата ми.

Гледам семействата – толкова млади хора, а дъщерите вече са високи до раменете на майките си. Има и мънички момиченца и момченца с хубави дрешки и изписан на муцунките характер.
Купих си една книга от книжарницата и повече от час седях на тази пейка да чета. А после не исках да я чета другаде и ходих още два пъти специално за това.

Книгата има нелепо заглавие и корица, която е красивичка, но с нищо не подсказва какъв страхотен роман се крие под нея. Може би някой ще си я купи точно заради това заглавие, аз по чуден късмет я купих въпреки него. С извинение, говоря ви за „Мемоарите на една кучка” от Франческа Петрицо, превод на български – Велемира Костова–Върлакова, издадена от Сиела.

memoariНаправи ми впечатление, че авторката е родена през 1990 година, съвсем младо момиче. Мернах, че е за Елена от Троя, а гръцката античност винаги ми е харесвала. И така. Не знам защо точно нея купих.
И ме погълна.
Историята на Елена в тази книга е история за един живот, който се състои от раздели.
Разказът тече просто и вглъбено. Езикът е хубав и естествен, красив. Само на едно място ме подразни някакво сравнение, да, ето тук: „Звездите се търсеха по небето и намираха пътеките на безкрайния си кадрил.” Къде пък Елена от Спарта е видяла кадрил? И името на дъщеря й – Ермион, не знам защо са избрали точно тази форма. Ако й казваха Хермиона, както е прието, нямаше в една от най-вълнуващите сцени Елена да каже, че дъщеря й е неин син. И тук-таме още по някоя грешчица има… Но който хареса заглавието и корицата, няма да ги забележи, така че не е болка за умиране. По-важно е другото:
Това е дебел, успокояващ любовен роман. За всичките любови в живота на Елена – един безименен войник, Диомед, Ахил, Парис, Хектор. Героите, които маршируват в умовете ни, облечени в клишета като в бойни доспехи, в тази история са плътни и интересни. Те трептят в красива амплитуда около струната на това, което вече сме чели, и в повечето случаи вече познатото се допълва и обогатява, съществените отклонения са съвсем малко (например смъртта на Ахил).
Струва ми се невероятно как толкова млад човек може да описва преживявания и вълнения с такава заразителна дълбочина и яснота, толкова овладяно и умело. Не знам на кое се възхищавам повече – на ерудицията на авторката, на въображението й или на способността да трогва и да предава силни емоции.
Любов. Скръб.
Неотделими.
Четох книгата внимателно и вглъбено. Не зная дали бих имала сили да я прочета наведнъж, но ми се искаше. Музиката на мола ми кънтеше неангажиращо в далечината и беше много светло, беше ми много студено заради климатиците, а когато станех да си вървя, коленете ми бяха омекнали и ми беше красиво-тъжно.
Много се плаче на тази книга, ей!
Сигурно ако някой мъж я чете, няма да плаче, но за мен беше страхотно, не мислиш за нищо друго и се успокояваш… Става ти чисто в ума.
Забравяш се. Точно това ми трябваше.
Елена от Спарта, Елена от Троя, Елена.

Почакай

 

Любовта се лута към адреса.
Ти къде си? Кой ли ще й каже?
Дините са розови принцеси,
стегнати в зелени камуфлажи.

Лятото се смее и създава
всякакви удобства за целувка.
Любовта навярно закъснява
заради нетрайните обувки,

заради прозрачните презрамки
и заради вкусното червило.
Търси се адрес: онази ямка
точно на брадичката ти, мило,

малко в север – топлата ти шия
и наляво – сладкото ти рамо.
Тя си знае. Скоро ще открие
мястото. Ти я дочакай само.

 

Хоп!

 

Ах, то е толкова малко –
потъва цяло в тревата.
Крачета като писалки
и гръбче с фина позлата.

Уши, които внимават,
опашка като ветрило.
Такова конче минава,
премигнеш – хоп! – и се скрило.

Тревата ври и ухае,
погледнеш – хоп! – лайка бликне.
И само майка му знае
къде е, как да го викне.

Такова конче изящно,
в сърцето – хоп! – ще ти влезне.
И е красиво, и страшно –
че може – хоп! – да изчезне.