Сутринта валяло дъжд
и ръцете ми са хладни.
Мигна ли дори веднъж,
лятото ще се разпадне.

Сол и пясък и ръжда
палят в гърлото ми суша.
Лятото ще задържа,
само ако в теб се сгуша.

Разтопените релси
са подути и парят.
Потъмнели, унесени
слънчогледи догарят.

Нерешителен, тежък,
гази релсите влакът.
А едно конче нежно
между сенките чака.

Аз случайно минавам.
Мен вагонът ме крие.
Аз съм потен удавник
с пълен куфар на шия.

На седалката сгушена
препрочитам билета.
Това конче под крушата
е от друга планета.

Морето е вече голямо!
Със рибка във плиткото джобче,
със бяла пижамка от пяна,
със бяло пластмасово копче.

На бриз и на слънце ухае.
Спокойно и мило, добро,
със всички деца си играе.
Играе си даже само.

Морето прилъгва се лесно,
то чака за приказка – виж,
как всичко му е интересно.
Морето е просто сладкиш!

Сънливо, прилежно измито,
във края на дългия ден
заспива, със вятър завито,
с луна и със цвят от бадем.

В публик-републик нещо се запече, а не обичам нещата да остават недовършени, затова – елате ми на гости в моята събота и в моята неделя, ето тук и все надолу:

Има още →

Един работен ден. Сладко и горчиво.

Може би не трябва да четете това.

Заглавието е с родни, български букви, понеже вече се прибрах.

Любовта ти бърше с длан обувките
и споделя тайни през целувките.
Любовта ме кара да те хапя
и да ти подавам всички лапи.

Тя оставя стъпки по чаршафа.
Крие си съкровища във шкафа.
И те очарова със писмата си.
И те прелъстява с аромата си.

Тя звъни през час по телефона
и те чака гола на балкона.
Гали, мяука, плаче и се бие,
и ни прави ние да сме ние.

Продължава поредицата.

Кеф ти сряда, кеф ти четвъртък.

Голяма шарения стана, от раждания (евентуални), до гробища (неизбежни).

Това с дневника, ако човек го прави както трябва, е доста разголващо.

Имам нужда от окуражаване, защото остават още 3 дни.