Сутринта валяло дъжд
и ръцете ми са хладни.
Мигна ли дори веднъж,
лятото ще се разпадне.

Сол и пясък и ръжда
палят в гърлото ми суша.
Лятото ще задържа,
само ако в теб се сгуша.

Разтопените релси
са подути и парят.
Потъмнели, унесени
слънчогледи догарят.

Нерешителен, тежък,
гази релсите влакът.
А едно конче нежно
между сенките чака.

Аз случайно минавам.
Мен вагонът ме крие.
Аз съм потен удавник
с пълен куфар на шия.

На седалката сгушена
препрочитам билета.
Това конче под крушата
е от друга планета.

Морето е вече голямо!
Със рибка във плиткото джобче,
със бяла пижамка от пяна,
със бяло пластмасово копче.

На бриз и на слънце ухае.
Спокойно и мило, добро,
със всички деца си играе.
Играе си даже само.

Морето прилъгва се лесно,
то чака за приказка – виж,
как всичко му е интересно.
Морето е просто сладкиш!

Сънливо, прилежно измито,
във края на дългия ден
заспива, със вятър завито,
с луна и със цвят от бадем.

В публик-републик нещо се запече, а не обичам нещата да остават недовършени, затова – елате ми на гости в моята събота и в моята неделя, ето тук и все надолу:

Има още →

Един работен ден. Сладко и горчиво.

Може би не трябва да четете това.

Заглавието е с родни, български букви, понеже вече се прибрах.

Любовта ти бърше с длан обувките
и споделя тайни през целувките.
Любовта ме кара да те хапя
и да ти подавам всички лапи.

Тя оставя стъпки по чаршафа.
Крие си съкровища във шкафа.
И те очарова със писмата си.
И те прелъстява с аромата си.

Тя звъни през час по телефона
и те чака гола на балкона.
Гали, мяука, плаче и се бие,
и ни прави ние да сме ние.

Продължава поредицата.

Кеф ти сряда, кеф ти четвъртък.

Голяма шарения стана, от раждания (евентуални), до гробища (неизбежни).

Това с дневника, ако човек го прави както трябва, е доста разголващо.

Имам нужда от окуражаване, защото остават още 3 дни.

ето я втората част (2/7)

още съзерцания, жега, думи, букви и духови музикални инструменти

Вярването на жените
е приложно и домашно.
Те опитомяват дните
и така не им е страшно.

Вярват, че ако ги няма,
към децата им наднича
друга майка, по-голяма,
и ги пази и обича.

Мария, 15.08.2007 (15:49)

Тихо се прибира есента,
тихо, уморена и щастлива,
няма да ми каже от къде се връща тя,
пъха се в леглото и заспива.

Аз я гледам как потъва в някакъв далечен сън.
Тя дори не ме целува, аз оставен съм отвън.
Тя е толкова въздушна, че се стапя от дъжда,
и не мога да я гушна, нито да я задържа.

Тихо се прибира есента,
тихо, уморена и щастлива,
няма да ми каже от къде се връща тя,
пъха се в леглото и заспива.

Ако сутрин се усмихне, имам празничен ден;
ако в скута ми притихне и шегува се със мен,
аз веднага й прощавам и тъгата, и студа,
и на нея се оставям да ме води през града.

Тихо тръгвам аз след есента,
тихо, и от щастие съм лек,
всичко се променя, ако ме обикне тя,
ставам светъл есенен човек.

Това е текст, написан за по-лесно тананикане на песента на Жоао Жилберто „Diga“ – с български думички.
http://www.vbox7.com/play:165a0c23&al=1&vid=
Това е любимата ми песничка.
🙂

Като голямо оригами,
от стари вестници сглобено,
е този щъркел – сив и сам, и
в тревата взрян задълбочено.

Във жегата на август, тих,
избягал от семейство шумно,
той се отдава на мечти,
или си мисли как по-умно,

дали по стария маршрут,
или по нов маршрут да минат.
Перата му са с цвят на студ
и сняг от минали години,

и от април – позахабен,
до август – с пътнически грижи…
За размисъл е този ден –
той мисли, и едва се движи.

Сега не му е до храна,
а облаци са му в главата,
и клюнестата му жена,
подхвърчането край децата,

и цялото това поле,
пресъхнало и пожълтяло
лежат на старите криле,
на щръклестото старо тяло.

Той има много да лети,
и да изпие много жега.
Но този миг е мек. И тих.
И дълъг. И прекрасно негов.

Изучаваме новата си придобивка – цифрова телевизия. Откриваме, че има десет канала за възрастни.
– Че с какво толкова разнообразно могат да ни изненадат… цели десет порно канала?! – наивно се чудя аз.
Иво изказва предположение:
– Може би са снимали различни хора?