В публик-републик нещо се запече, а не обичам нещата да остават недовършени, затова – елате ми на гости в моята събота и в моята неделя, ето тук и все надолу:

Събота, 21.08, Dolce far niente

Аз мълчаливо подреждам своите женски ризи, своите женски надежди, своите женски капризи…

Харесвам реда.

Има една теория, според която бръмбарите в главата от време на време се преуморяват от ажиотажа там вътре, и тогава имат нужда от класическа живопис, хармония и тишина.

Когато ме споходи подреждащата муза, мога да разпределя дрехите в гардероба по цветове, а книгите – по жанрове и теми, да отделя пръстените от обиците, и средно големи планини мога да местя. Но за музата днес също е събота и тя сигурно си почива, стои до прозореца и наблюдава минувачите със зелените си мокри очи.

В Гърция прекарах най-умиротворяващия час, когато заедно с дядо Нико, без да говорим за нищо, изчистихме и навързахме на китки една маса пресен магданоз.

А на пазара в събота под сергиите се търкаляха прозрачни круши, яркоцветни чушки, сливи, домати, и аз като един Монк посягах да ги вдигам, упорито, докато не видях, че те са навсякъде, просто така. Има! Ако се очаква да кажа нещо за кризата в Гърция – не съм аз човекът, тези неща не ги разбирам.

И ето, днес е събота като по учебник, нямам нищо за правене.

Преди да замина, бях купила лавандула от пазара, три букетчета за лев, шест за два. Една мила продавачка в магазина за пердета се съгласи да ми отреже 30 сантиметра от най-розово-лилавото перде. Днес им дойде редът – нарязах плата на квадрати, обгорих ги по краищата над пламъка на една свещ, за да не се мъча с подгъви, и във всеки квадрат сложих по малко лавандула. Вързах ги с панделка и станаха чудни бонбонени пакетчета за гардеробите и за под възглавницата. Лавандулата прави съня хубав, ще сънувам лилави сънища. Поне ще опитам.

Ей такъв ден е. Лавандулов. Топъл, сладък, разтопен, летен ден, един от тия, чувстваш го предназначен да се маже на филия, бавничко да се яде, да остане вътре в тебе, топлинка да ти даде, меден, восъчен и хлебен.

Ден, в който се възстановявам, приглаждам си перушината, подреждам си мислите. Мога да почета. Вече ми се събраха няколко книги, които съм купила, а още не съм ги разгръщала дори – ово е стандарт.

Мога да ям праскова.
Мога да си лежа и да гледам как в далечината пръстите на краката ми шават.

Мога даже да не допиша това.

Лека…

Неделя, 22 август, Благодаря на майка си и прочие.

Как се забърках в това с дневника?

Съблазни ме великолепната компания на другите автори, ето я истината.

Иначе да ти пиша дълги редове, ден след ден, публично…

Ама не, нямаше да съм аз, да ме уважат с покана, а пък аз да викам – не, не!

Исках да разказвам смешки и да забавлявам хората, но май не ми се случи, както го бях намислила.

Отиде ми по дяволите ухиленият имидж.

Добре, че седмицата има седем дни, а не повече. Ако бяха повече, думата „седмица” нямаше да е подходяща.

Някъде може и да пресолих манджата, другаде със сигурност има повече лъжички захар, отколкото е разумно. Няма действие, разсъжденията са повече, отколкото бих прочела, и съответно – отколкото бих си позволила да напиша другаде, освен в дневник.

Да го кажа за пети път: повече.

Лятно време – как да се движиш, за къде да бързаш.

Денят започва с дълбокомислени разсъждения в леглото. После чаша вода, чаша кафе –пред компютъра, разбира се – обикалям си нивките, надниквам на любимите си места. Решавам какво ще сготвя. Не можах да спя и тази нощ, май съм купила лавандула, която не работи. Може би следобед ще поспя.

Има изгледи утре да отида до морето, и да остана там до сряда. Докато не се потопя във водата, ще го смятам само за възможност.

Когато говорим за нещо много желано, дали го предизвикваме да се случи, или го изхабяваме с думите си и то ни заобикаля?

Говоренето за нещата не изземва ли част от живеенето им?

Искам да съм дума. И никой да не ме знае.