Година в стихове

Това бе едно от първите неща, които сложих в блога, така започва и книжката „Меко слънце“. 
Малко го поднових – 7 от 12. Може би има и други нови, не се сещам в момента.
Може някога да си направим календар, а? Красив? 🙂 

 

ЯНУАРИ

Януари е подъл. Той изхвърли елхата.
Той изяде дори на врабчето трохата.

И макар че празнува – просто празник до празник –
януари целува със целувки заразни.

Вае снежни пейзажи, а ме блъсва в леглото –
не любов да покаже, а съм болна защото.

И снежинките гледам как бинтоват квартала,
и съм жална и бледа, и съм лоша и бяла.

Други ходят на гости, аз сънувам кошмари.
Сечивата си остри върху мен януари.

Вее в празния джоб, проветрен до стотинка.
Стене белият дроб, изтерзан от настинка.

Охка черният – зъл махмурлук пак го стяга.
Всяка птица с акъл се спаси и избяга.

А пък аз – на студено. И съм права, когато
десет зими разменям за един месец лято!

ФЕВРУАРИ

Постоянно си казвам –
февруари е къс.
Под снега се показва
мокра, рохкава пръст.

От студения въздух
освежен, изтрезнял,
понеделник се хлъзва
в мека весела кал.

Посивял и измачкан
заскрежен акварел.
Даже аз да съм мрачна –
февруари е смел.

Ето, дните порастват –
с по една капка чай.
И тъгите зарастват.
И студът има край.

МАРТ

Без звук, без глас
щом влезеш у вас
за миг, във покой,
светът става твой –

като капка вода,
като шал във студа
като час, като ден,
като остров зелен.

Два реда от стих
в тетрадка с поле,
тананикане тихо
и листо от лале.

Малко вятър от юг,
малко страх, малко смях,
пролетта идва тук
със единствен замах

и водите текат,
и светът се върти,
и владееш света
точно ти, точно ти…

Има още

Подготовка за есен

.
От този вид тъмнозелено,
което намеква „все още”.
Замръкне ли, става студено.
Притварям прозорците нощем.

Заключвам вратата. Със дрехи
от хладния свят се отделям.
Започвам да търся утехи.
Да правя сладкиши в неделя.

Припомням си колко отдавна
не сме се целували с чая.
Приготвям се меко и плавно
за студ. И защото не зная

дали ще намеря прегръдки,
в които насън да се скрия,
отпивам луната на глътки
и се упражнявам да вия.

 

Старият крал и неговото изгнание

Прочетох много хубава книга, тъжна, красива.
Книга, написана с благост.
„Старият крал и неговото изгнание” на Арно Гайгер. Издадена е през 2013 година от „Колибри” в поредицата „Съвременна европейска проза”. Спомена ми я Жанина Драгостинова – тя я е превела от немски.
Очарована съм.

stkrinizgn3

Книга за деменцията.
Един син разказва за своя баща, болен от алцхаймер.

Темата ме вълнува, защото имам познати, засегнати от тази болест. Също и защото бях много впечатлена от „Творците на памет”, и най-вече от дневника на майката там, от чувството за объркване и загуба… За мен лично, макар че е написана много по-сдържано и скромно, много по-непретенциозно, „Старият крал…” е по-дълбоко и по-силно въздействаща. Радвам се, че я купих и че ще я имам в библиотеката си.

Когато някой възрастен човек започне да забравя, да недочува, да стеснява хоризонта си все повече, да повтаря едно и също безброй пъти, това най-често буди пренебрежение и присмех у околните – кога с добродушие, кога злобно. Веднага се сещам за Чудомир, „Розо, розо овехтяла…”

Арно Гайгер разказва за болестта на баща си и за това, как тя се развива, с всичките нюанси, обрати и лъкатушения на хода й, и с цялата тъга, защото макар и бавно, макар и с проблясъци, има само едно сигурно нещо, и то е, че дните на баща му са преброени и няма още много време да бъдат заедно.
Корицата е великолепна (оформлението е на Стефан Касъров). Точно така си представям Аугуст – изправен, хубав, как върви с неловко препъване към объркващата и все по-плътна неизвестност.

Има една книга, „Малкият крал Декември”. Двете книги си приличат по красотата на разказването и по тъгата, в която въвличат своя читател. Чудно, че и този крал има име на месец, Аугуст … И в двете се говори за крале, които се смаляват и изчезват, и никой не може да ги задържи тук, в сегашното, в това, което сме свикнали да наричаме реалност.

„Старият крал…” е написана от добър човек. Не само заради търпението и обичта, с която се отнася към все по-безпомощния си баща. Аз мисля, че той се отнася с доброта и милост и към читателите. Благодарна съм, че историята приключва, докато бащата е още жив. Че той му подарява този отворен финал. Че, за разлика от болестта и от съдбата, ни спестява гледката на човешкото същество, което накрая се превръща само в същество, без съзнание и може би буквално без личност.

Има още

Решително стихотворение

.

Щом си тръгваш – вземи ме със себе си.
Много пъти от тук те изпращах
и сама си отгледах последици,
за които ще трябва да плащам.

Ето, имам една независимост,
във която съм вкопчена здраво.
И съм станала толкова хрисима,
че избухна ли – цирк ще направя.

Имам също легло, мое цялото.
Имам питомна мека пижама,
да ми милва душата и тялото
вековете, в които те няма.

Имам време, но то е загубено.
Свобода, но напълно излишна.
Имам навик във теб да съм влюбена
и порок – че не искам да дишам.

Стана време след тръгване, връщане,
да ти кажа – в очите, на глас –
напусни ми живота и къщата.
Но да знаеш, че идвам и аз.

.

Край стадо къщи…

Край стадо къщи – стадо крави.
Нощта е близо, но се бави.
Под хлътналите керемиди
какво прозорчето ще види –
немито, старо, запердено?
Полето диша уморено.
Преживят къщите тъгата.
Стените ги боли снагата.
Пристъпват. Скланят се. Приклякат.
Щурците сънено тиктакат.
Минават цигански каруци.
Кривят се снимките на внуци
до пукнатото огледало.
Отдавна времето е спряло.
Звездите необрани капят
и страхове ръмжат и хапят.
Растат дърветата. Тревата.
Във паметта расте мъглата.
Смъртта е близо, но се бави.
Край стадо къщи – стадо крави.

Баба ми вари сладко от спомени…

 
Баба ми вари сладко от спомени.
Огнището е между две тухли на двора.
Лошите спомени хвърля в огъня.
Кадят! Лютят!
Сладките спомени –
в голямата бяла тава,
калайдисана,
бяла като монета от царско време,
лъскава като луната.
Баба ми вари сладко от спомени.
По бялата й коса полепват сажди,
полата й мирише на пушек.
Аз съм й любимата внучка.
Аз й нося името,
тя ми носи чинийка с розова пяна.
Бръмча край баба си като
кафява пчела.
Сладкото се избистря.
Капва една сълза
върху розовия ми нокът,
мигът е гъст течен кристал.
Баба ми си отиде,
аз мириша на циганка,
сладко.

DSC08000