Старият крал и неговото изгнание

Прочетох много хубава книга, тъжна, красива.
Книга, написана с благост.
„Старият крал и неговото изгнание” на Арно Гайгер. Издадена е през 2013 година от „Колибри” в поредицата „Съвременна европейска проза”. Спомена ми я Жанина Драгостинова – тя я е превела от немски.
Очарована съм.

stkrinizgn3

Книга за деменцията.
Един син разказва за своя баща, болен от алцхаймер.

Темата ме вълнува, защото имам познати, засегнати от тази болест. Също и защото бях много впечатлена от „Творците на памет”, и най-вече от дневника на майката там, от чувството за объркване и загуба… За мен лично, макар че е написана много по-сдържано и скромно, много по-непретенциозно, „Старият крал…” е по-дълбоко и по-силно въздействаща. Радвам се, че я купих и че ще я имам в библиотеката си.

Когато някой възрастен човек започне да забравя, да недочува, да стеснява хоризонта си все повече, да повтаря едно и също безброй пъти, това най-често буди пренебрежение и присмех у околните – кога с добродушие, кога злобно. Веднага се сещам за Чудомир, „Розо, розо овехтяла…”

Арно Гайгер разказва за болестта на баща си и за това, как тя се развива, с всичките нюанси, обрати и лъкатушения на хода й, и с цялата тъга, защото макар и бавно, макар и с проблясъци, има само едно сигурно нещо, и то е, че дните на баща му са преброени и няма още много време да бъдат заедно.
Корицата е великолепна (оформлението е на Стефан Касъров). Точно така си представям Аугуст – изправен, хубав, как върви с неловко препъване към объркващата и все по-плътна неизвестност.

Има една книга, „Малкият крал Декември”. Двете книги си приличат по красотата на разказването и по тъгата, в която въвличат своя читател. Чудно, че и този крал има име на месец, Аугуст … И в двете се говори за крале, които се смаляват и изчезват, и никой не може да ги задържи тук, в сегашното, в това, което сме свикнали да наричаме реалност.

„Старият крал…” е написана от добър човек. Не само заради търпението и обичта, с която се отнася към все по-безпомощния си баща. Аз мисля, че той се отнася с доброта и милост и към читателите. Благодарна съм, че историята приключва, докато бащата е още жив. Че той му подарява този отворен финал. Че, за разлика от болестта и от съдбата, ни спестява гледката на човешкото същество, което накрая се превръща само в същество, без съзнание и може би буквално без личност.

Толкова скръбно и толкова достойно, сдържано, дори с усмивка…
Добрите страни на болестта. Това, как тя сближава бащата и сина, защото ако човек забрави всичко, той забравя и поводите за конфликт, и разминаванията. Изненадата и очарованието от необичайния език и проблясъците на мисълта, до които той, езикът, довежда хората неочаквано, може би дори случайно. Толкова горчива сладост има в „бисерите”, които синът записва, както често родителите записват смешните прозрения на децата си.

Толкова много обич.
Болестта – и пропадането навътре в нея – карат сина да бъде по-настойчив в опитите да се доближи до своя баща, да потърси в спомените си, в старите папки, в снимките, в миналото историята и истината и така да постигне нова, по-дълбока, осъзната и значима близост.

Питам се какво точно е човек. Човек. Кое го прави да е точно този, който е. Нали всичко се променя, и името, и възрастта, и външният вид, и предпочитанията. А после идва ред и човекът умира, и това е една доста решителна промяна, как да не е. Ако паметта за миналото е ядката на личността, какво става, когато човек загуби всичките си спомени?
А ако го изпуснат и спасителните мрежи на чуждата памет?
Ако няма любящи близки, общност, създаваща нужното социално сцепление, ако няма стройна система за взаимопомощ? В това село, където живее Аугуст, освен многобройното семейство, за него се грижат различни помощници – първо по няколко часа на ден, после по цял ден, после денонощно, после го преместват в местния старчески дом, където всички се познават и човек може да се прибере в дома си и да погостува на роднините си (дори и ако не може да познае лицата им, или родната си къща, или собственото си легло).
Тук ние не можем да разчитаме, нито дори да се надяваме на такава подкрепа.
Ние можем да се надяваме да умрем бързо и дой боже, безболезнено, всеки иска това, но на малцина им се дава. Да пази Господ.

Но аз ви говорех за книгата.
Тя прелива от поезия. Книгата е красива. Книгата е светла, откровена и кристална.
Аз мислех, че това е книга за болестта алцхаймер. Но разбрах, че това е разказ за обичта в семейството. Книга за един баща, който е живял достойно, и за неговия син, който го обича.
На какво повече може да се надява човек?

От книгата:
В такива мигове сякаш напускаше къщата на болестта и се наслаждаваше на чистия въздух. На моменти беше съвсем на себе си. Изживявахме щастливи часове, чиято особеност се състоеше в това, че се случваха напук на болестта.
– Чувствам се много добре – каза той. – Вече съм стар човек, вече трябва да правя само това, което ми харесва, и да видя какво ще се получи.
– И какво искаш да правиш, тате?
– Ами, нищо. Това му е най-хубавото, знаеш ли. Това човек трябва да го умее.

*
Всекидневното общуване с него все по-често почна да прилича на живот във фиктивна реалност. Опитвахме да се ориентираме във всичките парчета спомени, безумни представи и помощни конструкции, с които, защитавайки се от неразбираемото и халюцинациите, се въоръжаваше разумът му. Единственото останало място за съвместно съществуване, което си заслужаваше, беше светът, такъв, какъвто баща ми го възприемаше. Възможно най-често казвахме неща, които потвърждаваха мнението му и го правеха щастлив. … Обективната истина често бе сгазвана, но това не ме тревожеше, тъй като тя нямаше никакво значение. В същото време плъзгането към фикцията ми доставяше все по-голямо удоволствие. За всичко това имаше само една мерна единица: колкото по-успокоително действие имаха измислиците ми върху татко, толкова по-добре.

*
За настаняването в старческия дом: Вкъщи грижите на такова ниво, въпреки активната подкрепа на семейството, взеха да стават невъзможни. Признаването на поражението също може да се смята за успех.

*

За баща ми заболяването му от алцхаймер със сигурност не е никаква печалба, но за децата и внуците му в ситуацията има и нещо много положително.
Старостта, като последен етап от живота на човека, е културна форма, която постоянно се променя и непрекъснато трябва да бъде отново изучавана. А когато веднъж се стигне до там, че бащата няма на какво повече да научи децата си. Тогава остава поне да ги научи какво означава да си стар и болен. Това също може да бъде форма на бащинство и синовност, ако е поставено в правилните условия. Тъй като разплатата със смъртта се извършва само приживе.

*
За преживяното през войната: Тези мъртъвци трябва години наред да са продължавали да шепнат в тъмното; мъртъвците, които шепнат, го правят натрапчиво и твърдоглаво. Ако се проведе гласуване кое е по-хубаво – да си жив или да си мъртъв, мъртъвците, които са мнозинство, ще дадат гласа си за смъртта.

*

Дните на човека са като тревата.
Няколко орхидеи между тях.”

*

– А какво е това?!
– Това са дървета, татко.
Вдигна високо вежди:
– Обаче не правят впечатление на дървета.

*
Когато се провали това, което очаквахме, едва тогава почнахме да живеем.

*

Копнежът по изживяването и копнежът по хора, които са ни изоставили.

*

Винаги ще си го спомням. Винаги. Винаги! Или поне докато съм в състояние.

One thought on “Старият крал и неговото изгнание

  1. Настръхнах докато четях откъсите от книгата! Едва ли ще имам смелостта да я прочета, но ти благодаря за прекрасното ревю! Има за какво са хомисли човек след тези редове.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s