Безразсъдно и безотговорно
самотата си всеки раздава,
суети се, без смисъл говори…
Тя изглежда човешка направа,

като съд, който пълним с умора,
със трептене, сладкиши и вещи.
А докато шумим и се борим,
самотата подсказва ни нещо.

Тя е сън и вода, и лекарство,
и дори да не ни е любима,
дава знак, че във земното царство
още съвестни ангели има.

Дълбока снежна тишина.
Дървета с клони натежали.
И не ухае на храна.
И никой никого не гали.

Над къщите трепти воал.
Не се отронва нито нотка.
В нощта назрява ритуал,
любовен ритуал на котки.

Край лампите – рояк звезди.
Светът – оранжев, бял и черен.
Снегът – нашарен със следи,
и котките ще се намерят.

Църковна тишина. Почти.
Звезди и сняг. А кой се моли?
И град. И глад. И кой крещи?
Вън котките зачеват пролет.

Само след седмица, нямам търпение вече!, ще имаме премиера.
Ето няколко снимки от репетиция, за да направим сравнение със следващите снимки с костюми, злато и диаманти.
❤

И да ме загубиш –
времето не спира.
Бързо се разлюбва,
бавно се умира.

Ще се сещаш смътно,
че те е боляло.
Времето ще глътне
щастието цяло –

с гънките небрежни,
с крехката черупка.
Във захапка нежна
ядката ще тупка.

Във доволство нямо
ще въздъхнеш вещо.
И ще помниш само,
че забравяш нещо.

Небето осиромаша,
потисна се и спря да свети.
Не мога да го утеша.
Продаде роклите с пайети,

изгуби – или подари? –
лазурните прозрачни дрешки.
Богатствата си изгори,
и безразлично, по човешки,

се сгуши в някакъв балтон,
огромен, груб, като харизан.
Небето натежа цял тон
и все по-ниско взе да слиза.

И взе да пада. Причерня,
на моите ръце увисна.
Подаде ми една луна,
и тя – нахапана и кисела.

Небето зъзне в страх и в прах.
и чака нещо да направя.
Не смея да го прибера.
Не мога да го изоставя.

В театъра в болницата репетираме с увлечение и много скоро, вероятно на 4.02, ще имаме премиера!
Скоро – снимки!

Плакат – Мирослав Моновски

Пролет – по косвени белези.
Топло и гузно. Безлистно.
Раждат сезоните мелези,
смесват се, без да му мислят.

Втора ръка стари щъркели
ходят из локвите скромно –
сигурно са се объркали.
Сигурно нищо не помнят.

Облаци кални довличат се,
бършат праха от небето.
И малолетни кокичета
с кърпички във деколтето.

По разкопчаните улици –
радост една нескопосана.
Пролет – по косвени улики,
мърлява и недоносена.

Аз съм галеник на съдбата.
Хората са добри и мили с мен. Дори хора, които не познавам. Дори хора, които не съм виждала и може би никога няма да срещна реално.
Заради стихотворенията.
Удивително е – това са просто една шепа букви, сложени в определен ред.

Сега по-конкретно.
Влизам в Хеликон – Стара Загора, и що да видя – рафта с книжките ми украсен с череши.
Книжарницата винаги е пълна с хора и работата никога не свършва.
А някой – и това е моята адашка Мария! – някой е отделил време, намерил червено и зелено, а червеното – на точки, и изрязал той черешки, и предизвикал този някой прилив на щастие и благодарност в моето сърце.

Ако някой те накара да вървиш с него една миля, ти извърви две. Ако служебното ти задължение е да продаваш книги, ти изрежи черешки.

Благодаря!

Аз съм била вече в Пазарджик!
В Детския отдел на библиотека „Никола Фурнаджиев“. Спомням си, че беше много хубаво, беше един от най-хубавите ми дни за 2012 година.

Очертава се един от най-хубавите ми дни за 2014 да бъде следващата седмица – 21 януари, вторник, защото пак ще бъда в Пазарджик.

Първо ще бъда на среща в едно училище, а вечерта от 17,30 – в Общината, в зала „Маестро Георги Атанасов“.

Ами… добре! 🙂

2012

2014

Лятото отива на гурбет.
Скрива под езика две-три ноти,
взима куфар, смелост и билет
и навън отива да работи.

Изкатерва делничния ден,
вечерта звъни с усмивка бледа.
И гласът му май е променен –
от водата и от сладоледа.

Или от обичания звук,
който хуква в кабела проточен.
Лятото сънува, че е тук.
Че е шумка в ледено поточе.

Щъркелът на него му е брат,
само той езика му разбира.
Те една квартира там делят
и пари за пътя си събират.

Върнат ли се – пак като преди.
Ех, какъв живот ни чака, братко…
Лятото багажа си реди.
У дома! За лятото…
За кратко.