Момиче

 

Какви са ти ситни стъпките
по този неравен лед!
Листата настръхват в пъпките,
във чая въздъхва мед,

стрехите със бели шалове
започват да се топят,
и котките се търкалят
в любов на самия път.

А ти си вървиш с потропване
за щастие на леда,
и шиите си изопват
и с погледи те следят

дърветата, светофарите,
прозорците с нежен скреж,
и твоите стъпки парят,
когато прелиташ пеш.

Разсънен, градът наднича
и чуди ти се, какво,
какво си дете, момиче,
сънувано същество…

Самотата е място за ангел

 

Безразсъдно и безотговорно
самотата си всеки раздава,
суети се, без смисъл говори…
Тя изглежда човешка направа,

като съд, който пълним с умора,
със трептене, сладкиши и вещи.
А докато шумим и се борим,
самотата подсказва ни нещо.

Тя е сън и вода, и лекарство,
и дори да не ни е любима,
дава знак, че във земното царство
още съвестни ангели има.

 

Ритуал

 

Дълбока снежна тишина.
Дървета с клони натежали.
И не ухае на храна.
И никой никого не гали.

Над къщите трепти воал.
Не се отронва нито нотка.
В нощта назрява ритуал,
любовен ритуал на котки.

Край лампите – рояк звезди.
Светът – оранжев, бял и черен.
Снегът – нашарен със следи,
и котките ще се намерят.

Църковна тишина. Почти.
Звезди и сняг. А кой се моли?
И град. И глад. И кой крещи?
Вън котките зачеват пролет.

 

Седмица преди премиерата

Само след седмица, нямам търпение вече!, ще имаме премиера.
Ето няколко снимки от репетиция, за да направим сравнение със следващите снимки с костюми, злато и диаманти.

Времето

 

И да ме загубиш –
времето не спира.
Бързо се разлюбва,
бавно се умира.

Ще се сещаш смътно,
че те е боляло.
Времето ще глътне
щастието цяло –

с гънките небрежни,
с крехката черупка.
Във захапка нежна
ядката ще тупка.

Във доволство нямо
ще въздъхнеш вещо.
И ще помниш само,
че забравяш нещо.