40-ти Майски фестивал в ДБП – Раднево

От 1972 година до сега, без прекъсване, в Държавна психиатрична болница „Доктор Георги Кисьов“ – Раднево, се провежда Майски фестивал на изкуствата.
Тази година фестивалът ще бъде на първи юни.
От 10 часа сутринта в Залата за културтерапия ще бъде представен спектакълът „Има ли смисъл да утепваме мечка“ от Панчо Панчев, режисиран от Ивелин Керанов.
Снимките са от днешното предпремиерно представление.

Аз заспивам в ума си

*

Аз заспивам в ума си
като в бункер бетонен.
Мисли сиви и къси
безполезно се ронят,

рамене вкаменени
се повдигат сънливо,
и се чувствам сменена
с нещо тежко, неживо,

нещо бавно, което
в мен се е настанило,
то расте от кафето,
то е нервно, немило…

И кого обвинявам?
То е влязло, докато
мрънкам и съжалявам
за дъждовното лято,

неудобния климат
и природата цяла…
Недоволството има
тихо, ситно начало,

но не спре ли навреме,
радостта се задъхва,
и дъждът ще задреме,
и липа не полъхва,

и защо още мрънкам…
Слагам новата рокля,
и излизам навънка
за да се поизмокря!

*

Думата „Стихотворение“

Хубава дума е „стихотворение“.
В среден род, непретенциозно, а пък дългичко, така че най-естествено да получи дължимото внимание, докато човек го изговаря.
Прилича на животинче от приказка на Туве Янсон – две кръгли любопитни очи под рошав бретон.
Зъбите ми изтръпват и получавам пристъп на гадене, когато чуя думата „стихо“.
Моето животинче-стихотворение – остригано и наранено, или пък, в по-добрия случай, едва се мерва профилът му, докато бяга от онзи, който така му е смачкал думата.

Уморено думите

 

Уморено думите отмяташ
и се рони пепел от цигара.
Гласове издигат в тишината
сиви необмислени пожари.

Сънища, от думи похабени,
ябълки – обелки и окраски.
Може би тревата е червена
миг преди с език да я задраскаш.

 

Към Бела речка!!!

ВЕЧЕРНИ ЧЕТЕНИЯ в изоставена къща

Поезия на глас от Мария Донева

Весела поезия с незабавен положителен ефект върху целия организъм. Къси стихотворения,  подходящи за запълване на малките пролуки във времето. Радост, тишина и очарование – само в няколко реда. Лично от авторката на “Прикоткване на смисъла”, “Меко слънце” и “Магазин за обли камъчета”.

На 26 май в Бела речка от 18 часа.
Цялата програма на фестивала – тук

Нетърпението е сладко като бонбон

Нетърпението е сладко като бонбон
и солено като сълза под езика.
Нетърпението е леко един тон
и мълчи със усмивка, която вика.

Във корема на влака, железен, ръждив корем,
чака моето тяло, и всеки тунел ме ражда.
Влакът тръгва и спира, и всеки път, като спре,
вдишвам нов и различен въздух и чувствам различна жажда.

Аз очаквам и бързам, не знам дори как стоя,
всяка бавна минута разтегля се карамелено,
и стъклата треперят, звънтят и туптят
от сърцето ми, с радост и страх населено.

За младостта

Нахално здраве. Кожа вкусна, нежна.
Желания естествени и чисти.
Благословено глупаво невежество.
Невинност на неопитните истини.

Не тегне разум и не скърцат ставите.
Спохождат ви любовите огромните.
Сега дори и глупости да правите,
ще ви се иска вечно да ги помните.

Целият есемесен диалог – тук.

Русе

Прибрах се от Русе в блаженство.
Чувствам се уютно, топло, вкусно и равномерно добре навсякъде в себе си. Чувствам се като добре сварено картофче.
И цялата съм в благодарност. Това е едно от най-страхотните пътувания, които съм имала, без нито грам притеснение или неудобство. Разбира се, благодаря на Ваня Хинкова и на нейното семейство и приятели и колеги и на целия град, който за мене е Градът на Ваня.
Но също така благодаря за стихотворенията.
Ако правех банички или фаянсови плочки, или карах тролей… Никоя друга работа или професия не би ми дала възможност да пътувам така, за да виждам хората и да им казвам думи тихо, и да разбирам, че това са техни думи и говорят за техни неща. Такова близко и топло общуване нищо друго не може да ни даде, само стихотворенията.

Добавям няколко случайни снимки, човечета, които уших във влака, река, лодка. Нямам снимки от града Русе във фотоапарата си, нито от улиците, нито от събитията от Нощта на музеите. Абе това не е град за една снимка, нито за една вечер.

Чувствам се в омая.
Искам пак в Русе…

 

Знам добре какво беше

Знам добре какво беше.
И че вече го няма.
Любовта не е вечна.
Даже да е голяма.

Тя е камъче в шепа.
Даже да е безкрайна.
Тя е смях. Тя е шепот.
Тя е чудо и тайна.

А пък нашето чудо
си се скри във ръкава.
И лежим нощем будни,
и какво ни остава –

самотата си галим
като в траур безшумен –
краят става реален,
назовем ли го с думи.

Ние

Част от моето семейство; Иво;   кака и Маргарита.

Рима

Римата е ябълка на клона.
Римата е коледна играчка.
Тя на редовете е поклона.
Тя е и награда, и закачка.

Римата е празник. Гланц и блясък.
Ясен тон в тълпа на мисли шумни.
Синьо водно конче върху пясък.
Жило на пчела в меда от думи.

Може и без рима – пия смисъл,
ритъм ям, метафори обядвам.
Но десерта с рими си записвам,
тъй като обичам да се радвам.

Джаз на кирилица

На 5 ноември от 20 часа

в Чайната на „Бенковски” 11

Антони Дончев, Венцислав Благоев, Марина Господинова и Мария Донева
ви канят на концерт:
световната джаз-класика – с оригинални текстове на български език.

Прочее славяните и преди имаха джаз, но бидейки българи, го изпълняваха на чужди езици.
Но как може всеки да те разбере, ако кажеш на португалски „Бог”, на френски „Очакване”, на английски „Широта”, или „Любов”, или „Младост”, или „Отрова”? И така беше много години.
След това човеколюбецът бог, който урежда всичко и който не оставя човешкия род без разум, ни изпрати идея.

Мария Донева, жена умерено праведна и сравнително истинолюбива, устрои български текстове на много песни. Изпърво написа думи за песента на Жобим „Desafinado” (ще рече „Фалшиво тананикане”, понеже тя сама така си пее). Научи за благата вест Венци Благоев, прочете текста и видя, че беше добро. И поиска Мария да напише още думи, и тя написа. И събраха се с Антони Дончев и Марина Господинова, и ги изпълниха заедно.

Някои казват: „За какво са ни песни на български език? Музиката казва всичко, а думите не са много важни.” Така казват, но те не знаят, че когато думите на една песен се разбират, тя стига и до сърцето, и до ума на човека, и го вълнува повече, и му носи повече радост.

Други пък казват: „Защо са българските песни? Тях нито бог ги е създал, нито ангелите, нито пък са изначално написани от авторите на стандартите.” И не знаят, окаяните, че джазът е интерпретация и лично преживяване, и пресътворяване както на музиката, така и на думите, които я съпътстват.

Ако ли пък някой рече, че не сме ги нагласили добре, понеже и сега още се нагласяват, ще дадем този отговор: Джазът е нещо живо, което се променя при всяко изпълнение, и пламъчето на свещта, полъхнато от дъха на някой от публиката, става част от изпълнението, затова то е различно всеки път.

Ако ли запиташ любителите на джаз-музиката: „Какво ще правите на 5 ноември от 20 часа и какво ще слушате?”, те всички знаят и ще отговорят: „На 5 ноември от 20 часа ще отидем в Чайната, за да слушаме Джаз и Поезия, и любимите си песни на български език!”

Вход? 10 лева 🙂