На тази снимка се вижда как чакам Иво:
Чакам го, макар че той е вътре в мен.
Мисля за него, говоря му, дори да не ме чува, мечтая си за бъдещето му, вслушвам се в него, тревожа се, вълнувам се и го обичам с цялото си сърце.
Той се роди около 6 месеца след деня, в който е направена снимката, и точно преди 17 години,
а аз продължавам да правя всичко това и продължавам да се чувствам точно така.
Честит рожден ден, Ивенце!
Приготвени за Казанлък и за Русе 🙂
Мило, много ми е тъжно.
Много ми е уморено.
Няма как да се залъжа,
че не ни разделя времето.
Питам. Как така тъгата
няма смисъл и значение.
До кога ще съм богата
само с тайни изречения.
До кога ще ме обичат
отдалеч и без докосване,
с чужди тайни – за надничане,
с чужди ласки – за износване.
И от малко съм доволна,
радвам се, не протестирам,
но е нежността ми болна,
радостта ми – на умиране,
зло и празно е във мене,
вярата се е стопила.
Много ми е уморено.
Много ми е тъжно, мило.
Аз вече съм била в Русе, точно в навечерието на Коледа 2010.
Беше толкова хубаво,
че сега нямам търпение да отида пак – на 19 май от 18:00 в Хеликон.
Очертава се чудесна седмица – един важен рожден ден и две приказни пътувания.
Върви между хората тъжна, засмяна жена.
Върви между хората, като в гора без пътеки.
След нея пониква внимателна, топла трева,
настръхват гнезда и земята надига се леко.
По тихи дървета, самотни мъгливи скали,
по храсти бодливи, смирено разтворили пръсти,
закачат се нейните весели, пъстри поли,
перата й, люспите, ласките – всичко се пръска,
разсипват се сенки и блясъци. Цяла гора
изгрява, изгаря, оплетена в слънчеви нишки.
Когато окапе последният лъч прецъфтял,
от нея остава единствено зрялото нищо.
1993
леко пипнато сега
Приключения.
Близост.
Радост.
Любов.
Секс.
Общуване.
Приятелство.
Смях.
Младост.
Лекота, щастие, страст, тъга.
Всичко това – пресъздадено вкусно и вълнуващо, с наслада от усещанията, с апетит и удоволствие.
Ето, разказах ви „Тънкости на приготвянето”, сборника с разкази на Деница Дилова.
Остава вие да си го преживеете, като вземете книгата и я прочетете.
Има дори рецепти, ако ви идва отръки да готвите.
На мен ми иде отръки да ям, да си храня тялото с вкусни хранички и душата с интересни мисли, което също е добро качество, нали трябва да има читатели, не може всеки да е все писател.
Харесва ми да съм читател на Деница Дилова, тя има добър вкус, сръчности и лекота; има чисти ръце и свежи идеи.
Ще ми се да можех като кулинарните критици и професионалните дегустатори да описвам вкусове и аромати, плътности и съчетания на продукти с различен произход, за да предам усещанията на небцето и езика си, докато чета тези разкази.
В тях става дума за готвене – различни случки, ситуации, хора и отношения. И храна.
Приятно ми е да погледна живота през призмата на храната, на българското хранене. Сърбала съм американски попари и пилешки супи за душата, къкрила съм в латиноамерикански страсти, горещи води за шоколад и афродитините афродизиаци, ронила съм сълзи в италианската паста и съм яла супата на Кафка. Питър Мейл ме е опивал с вино, а Джоан Харис ми е пълнила обувките с бонбони.
Явно си има такава пазарна ниша, за кулинарна художествена литература, и ето че и ние си имаме заглавие за там. Тук бих добавила с удоволствие и „Приказки за злояди деца” на Красимир Дамянов, която скоро беше преиздадена. Може да има и други хранително-вкусови български книги, не зная, но знам, че „Тънкости на приготвянето” е едно от най-вкусните четива, които са ми попадали напоследък.
Радостна, сладка, ммммммм еротична, чудна книга. Доста олекотена откъм количество текст на страница, но то е против преяждане. Когато е гурме, порциите са все такива.
Браво на Емилия Миразчийска за идеята и за издаването на сборника, а също и за снимката, която прилагам.
Взимаш една жена.
Замесваш я
в приключенията на фантазията си.
Загръщаш я в среброто на огледалото.
Поръсваш я с трепет,
добавяш смях на вкус,
вкус на смях
и любов – колкото поеме.
Държиш я в ръце – ароматна, топла.
И се печеш на бавен огън,
като гледаш как си отива
със походка от карамел….
05.05.05г.
Това е най-приятното занимание, как можах да забравя?!
Най-хубавото е, когато дойде ред да им направя личицата.
Довършвам устата, късам конеца, поглеждам го в очите, то ми отперва една усмивка.
И с нещо като… ревност?
се запитвам за какво мисли, кое буди тази усмивчица, за какво си мечтае
и ми се приисква да го опозная
Което е голяма смешка, защото това е кукла от чорап, току що направена от мене.
Спомням си как Иво се връщаше от детската градинка, използваше думи, които за пръв път чувам от неговата уста, и казваше неща, научени не от мен.
Ревност.
Ама се преодолява.
Имам процедурен въпрос.
Верно ли мислите, че нещо, че НЕЩО в Моята Родна Страна е за един ден?!+!
Например чистотата?!?
Хващал ли е някой от вас мотика, че да си мисли, че това:
се постига за един ден?
Не е кой знае какво, но е любимото занимание на татко ми в последните три години, и заедно с едни съседи той отделя всяка свободна и подходяща минута за това.
За да го превърне в това:
Хубаво е да се работи, чудесно е също и да се изкарват пари, обаче, моля, аз, татко ми, нашата градинка и моята страна не сме за един ден. Не ме третирайте като пластмасова вилица. Ние лично сме нещо повече.
На 17 май от 18 часа в Литературно-художествен музей „Чудомир“!
Свързвам Казанлък с хубави и вълнуващи преживявания. Имам награда от конкурса „Магията Любов”. Работила съм по два проекта с казанлъшкото сдружение „Бъдеще за децата с увреждания”. Гостували сме и с театъра от Раднево. Тук живеят мои любими приятели. За мен ще бъде чест да представя стиховете си пред четящите хора в град Казанлък, и то точно в навечерието на 24 май.
ТТ
Те си пасват напълно,
две черупки от мида.
Вътре – уредно, пълно,
като рафтове в Лидъл.
Надпреварват се, носят
и оформят запаси.
Те се плашат за после
и укрепват дома си.
Те обичат да имат,
да събират и пъхат.
И от там този климат –
все на спарено лъха.
И в дома става тясно,
нещо май се смалява.
И напълно е ясно –
любовта се втечнява.
И водата отмива
и последната капка.
Две черупки заспиват
в костелива захапка.
Тъкмо се връщам от среща с едни страхотни деца от два втори класа в училище „Васил Левски“. Най-веселите и мили деца са това!
Имам си снимки с тях, но имам и нещо по-хубаво – техният автопортрет, на който всяко детенце е нарисувало себе си така, както се вижда като поетичен образ.
Ех, че хубаво!
забележете приликата:
Мария Донева 