Някъде далече,
в топличката стая,
мъничко човече
кротко си играе.

Гръбче. Перушина.
Меко и сънливо.
Някой тихо мина.
Някой го завива.

Подът леко пука.
Някой дрехи глади.
Кой е буден тука,
а не се обади?

Звуците се ронят
някъде далече…
Зимен сън следобед.
Топличко човече.

Щом трябва да е зима –
да идва и да свършва.
Тя светлината взима
и клоните окършва.

Снегът натрупва бавно.
И стяга. И сивее.
И рязко става явно,
че сам не се живее.

Пресрещат ме оранжево и жълто –
листата, разгорени като свещи.
Днес погледът ми цветовете гълта.
Днес нямам със кого да имам среща.

Сега усещам как се утаяват
тъгите ми по дадено и взето.
Днес имам да мълча. Да охладнявам
в хармония с ноември и с небето.

*

И така, трепетно и официално, мога да ви покажа как ще изглежда новата книга.
Редактор на книгата е София Несторова, а издателството – ИК „Жанет 45“.

Художник на корицата е Иво Рафаилов.

Благодаря от сърце!

През пробойните на паметта
се изсипват спомени и думи.
Нежните и влюбени лета.
Есените пламенни и шумни.

Зими, близки хора, дъждове,
стихове, които друг е писал…
Уморени чужди умове
сграбчват и разграбват твоя смисъл.

Паметта си търси господар,
прави си скривалища нетрайни.
Явно, че си станал груб и стар,
младостта ти щом е вече тайна.

Щом не знаеш, както бе преди,
простия състав на лекотата.
Натежава в твоите гърди
скръб по естеството на нещата.

И се чувстваш тъжен и чудат,
а светът се зъби, зъл и скучен.
Има мир, любов и благодат.
Но на други хора ще се случат.

Тодор Толев

В пожълтелите градинки
почти няма стари хора.
Пейки има, но саминки,
неуютен е декорът.

А въпросните старици
знаят своята пътека.
Стискат в шепичка парици –
все ще има за аптека.

И за обед мъкнат хляба,
вкъщи ще приготвят супа.
В случай, че си имат дядо –
той обича пълна купа.

Верно, трудно се оправят
с дати, дози, снимки, всичко.
Но добре е – ще забравят,
божичко, че са самички.

…

В пожълтелите градинки –
събирачки на листа.
Бабите ще пият гинко
да си върнат паметта.

И какво ли им се губи,
да го връщат пак назад?
Техните мъже са груби,
както всичко в този свят.

И ръцете им са тежки,
точно както старостта.
И животът – пълен с грешки,
както паркът – със листа.

Те се мъчат да измамят
времето и то да спре.
Може би така, без памет,
бабки, ви е по-добре…

В обществото ни има всичко – и богати, и бедни, и поети, и физкултурници, и големи, и малки, и пламенни, и безразлични.

Има обаче една роля, която дълго, прекалено дълго време остана незаета – и това е ролята на значимия човек, който държи на хората. Безкористно. Този, който се отнася с внимание към тъгата и цени колебанието, този, който се вглежда в миналото с отворени очи, който не омаловажава самотата и безсилието, а умее да разкрие тяхната ценност.

И ето, първо бавно – в последните години, а после изведнъж много бързо – в последните месеци, в тази роля се вмести Георги Господинов.

Това стана благодарение на неговите умни и мъдри книги, и в не по-малка степен – заради премереното му, спокойно поведение. Мисля, че хората го приеха така добре, защото той е оценен извън България. Оценен е и в страната, а най-чудното е, че въпреки това го обичат дори в родния му Ямбол. Това вече наистина е сериозно постижение.

В книгата на Тери Пратчет „Шапка, пълна с небе” една стара овчарка, баба Сболки, казва на своята внучка Тифани, която също ще стане овчарка и магьосница: „Ти трябва да говориш заради тези, които нямат глас.”

Трябва да говориш заради овцете, заради агнетата, заради хълмовете, пасищата и заради хората, които нямат глас.

Мисля, че Георги Господинов е един от писателите, които наистина правят това – той говори заради хората, които нямат глас, и получава читателската им вярност.

През годините и книгите Георги Господинов често говори за няколко теми, които са разпознаваеми и са му силни – времето, колебанието, търсенето на смисъла и изчерпването на неговите залежи, тъгата, емпатията, добротата.

Мисля, че е страхотно човек да е силен в добротата.

Аз обичам повече поезията и кратките му разкази, и мога да разпозная като свои и любими романите му, само когато се съсредоточа върху кратките форми, прегърнати в романовата структура, и върху поезията в езика му. Тази поезия се открива в думите му, независимо къде ги чувам или чета. Харесвам начина, по който той заема позиция и как спори – с ясни аргументи (най-тежките му аргументи са книгите му), но в същото време се вижда, че той разбира какво казват опонентите му (това рядко се случва по медиите, а е толкова приятно и освежаващо да се види!) Това поведение събира, ние имаме нужда от примери, които да ни събират, а не да ни разделят.

Мисля, че писателите повече от всички други публични личности е важно да дават добър пример.

Мисля, че срещите на писатели с читатели в градове и села са срещи на съзаклятници. Колкото по-голям апостол е писателят – десетник, стотник, хилядник, и колкото по-буден е градът, толкова повече хора идват на такива срещи. Те се събират, за да разговарят за тайни и важни неща, за добри и красиви неща.

Аз вярвам, че на тези срещи се подготвя една близка революция – революцията на човечността.

След нея няма да бъдем безразлични, няма да бъдем безгласни. Ще направим така, че да не оставяме животът просто да се случва, а ще участваме в него и ще го създаваме, с цялата отговорност за това.

Затова се радвам, че днес вие всички сте тук, и че при нас е този готвач на любовни зайци, този физик-изследовател на агрегатните състояние на човешката душа, и разбира се, председател на журито на Трийстото юбилейно издание на Националния младежки конкурс „Веселин Ханчев” – Георги Господинов.

читателите на срещата

Правоъгълни бали слама.
Светлината е на петна.
Под небето – една голяма
и хранителна тишина.

Хоризонтът, извит в усмивка.
Ароматна прохладна пръст.
Във сърцето – покой. Почивка.
И надежда – околовръст.