Напоследък публикувам тук много рядко и текстове, и снимки.
Ето няколко играчки… Какви ти тук няколко, това са много играчки, ушити за един месец, от 4 март насам, и май не съм снимала всички! Така съм се завихрила в четене, писане, шиене, пътуване, рецитиране и репетиране, че сама не знам какво правя.
Ето ги.
Скъпи приятели!
Поради заболяване се налага да отложим концерта.
Новата дата е 17.04, 19 часа, в Софийска градска художествена галерия.
Точно на Цветница!
Вече закупените билети важат без презаверка за 17.04.
Очакваме с нетърпение 17 април 
На 18 март ще имам среща с децата от 41 ОУ „Райна Княгиня“.
Само вижте! Вижте фона на плаката – пълно е с чудовищенца! ❤ ❤ ❤
На 23 март в Софийска градска художествена галерия
ще имаме концерт.
Ще изредя причини.
Защото така ще отбележим 12 години от най-първия ни концерт.
Защото е Първа пролет. Как пролетта се изхитрява и всяка година е първа? NB Да проуча въпроса и да взема пример.
Защото заглавието на концерта пак, както преди 12 години, ще бъде „Да вярваш в пролетта“, а аз вярвам. Колкото повече е пролет, по-силно вярвам. А най-силно вярвам, когато още или вече не е пролет. Замени „пролет“ с „любов“, същото нещо.
Защото много обичаме тези песни и тези концерти и ни е хубаво да се съберем и да ги преживеем отново.
Защото си искаме публиката, да си я видим и да се радваме заедно.
Защото от лоши новини така сме се смачкали, че имаме нужда да отделим време за нещо вечно (вж „Първа пролет“).
Защото всичките песни от концерта и от всички концерти са ни антивоенни и про-мирни, любовни, усмихнати и прегръщащи.
Защото имаме нужда от почивка.
Защото трябва с всички сили да правим добри неща един за друг, за да пооправим баланса на тоя свят.
Нещо взех да се отплесвам, затова хайде делово и сухо:
„Джазът пее на български“
ДА ВЯРВАШ В ПРОЛЕТТА
концерт за 12 рожден ден на проекта
на 23 март от 19 часа
в Софийска градска художествена галерия, ул. „Ген. Гурко“ №1
Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи
Билети: 20 лв, на касата на галерията
Ето ни и на картинка.
Пиша думи, после ги чета
и не мога да си ги позная.
Някой казва плашещи неща
и неща, които аз не зная.
Все едно са писани от друг,
с други планове във друго време.
Някой, който е захвърлен тук
и не знае как да се съвземе.
И поглежда – кой ли го следи,
чувства се без избор и на тясно.
Някой, който думите реди,
сякаш прави бент с чували пясък
Някой по-сърцат, ожесточен,
който даже няма намерение
да прегърне всичко като мен,
за да съчини стихотворение.
Пазя си силите. Пазя ги, не че са много.
Даже на мене не ми е известно какво точно мога.
Няма къде да отида. Не твърде далече.
Аз съм растение с форма и цвят на човече.
Зная, че лошото идва. Но още пътува.
Няма да плача по принцип, че то съществува.
Може би днес е последната мирна минута.
Тя е безценна, не бива да мине нечута.
Гледам. Внимавам. Поемам си въздух разкошен.
С няколко души общувам. Познавам ги. Те не са лошите.
Времето скача. Замайва се. Меко присяда.
Някой, уютно завит, предварително страда.
Някой си глътва ключа. Друг сънува, че бяга.
Друг пък, безпомощен, дава ръка и помага.
Аз съм единият, другият, третият, петият.
Тази минута не сменям за десет столетия.
Много е тъмно и страшно, разбирам го, само че
крия във шепа живот като трепкащо пламъче.
Светът, взривен от про- и анти-,
се уповава на таланти,
които още знаят ясно
какво е честно и прекрасно,
които още пазят живо
усещането за красиво,
светът копнее за поети,
в които истината свети,
светът жадува за актьори,
в които Бог да проговори,
със дарба – благодатна почва,
в която чудото започва,
пониква и се вкоренява,
напук на църква и държава,
напук на власт и политика,
с гласа на онзи, който вика
в пустинята – и тя отвръща
и във градина се превръща.
Светът е почернял от жажда,
но точно в този миг се ражда
приятел, помагач, спасител,
художник, градинар, учител,
и точно в този миг на нужда
във всеки нещо се събужда,
разсънва се, просветва, тлее,
открива за какво живее
и силата си предусеща,
върви, усмихва се отсреща –
искра в човечеството, цялото,
и гледай! – даже в огледалото.
Мария Донева 