Пазя си силите. Пазя ги, не че са много.
Даже на мене не ми е известно какво точно мога.

Няма къде да отида. Не твърде далече.
Аз съм растение с форма и цвят на човече.

Зная, че лошото идва. Но още пътува.
Няма да плача по принцип, че то съществува.

Може би днес е последната мирна минута.
Тя е безценна, не бива да мине нечута.

Гледам. Внимавам. Поемам си въздух разкошен.
С няколко души общувам. Познавам ги. Те не са лошите.

Времето скача. Замайва се. Меко присяда.
Някой, уютно завит, предварително страда.

Някой си глътва ключа. Друг сънува, че бяга.
Друг пък, безпомощен, дава ръка и помага.

Аз съм единият, другият, третият, петият.
Тази минута не сменям за десет столетия.

Много е тъмно и страшно, разбирам го, само че
крия във шепа живот като трепкащо пламъче.