Три книги – три мечти

Картинка

На 24 май е особено подходящо и приятно да си говорим за книгите, които обичаме.
Днес искам да ви кажа три заглавия, да потърсите тези книги и ако успеете да се сдобиете с тях, да им се радвате, както им се радвам аз.
Двете са детски, но стават и за възрастни.
Третата е за възрастни, но определено става за деца, защото дава знания и събужда мечти.
И трите са илюстрирани повече от великолепно, всяка по свой начин.
Първата е художествена, третата е научна, а втората – и двете.

За „Най-кратките приказки на света” си мечтая, откакто Таня от Хеликон ми я подари. Толкова е красива и интересна, че още като я видях, ме обзе бурно желание да имам поне още 5! Не пет Тани, пет „Най-кратки приказки”. Минимум! За да мога и аз да я подарявам на специални хора, които съм сигурна, че ще я оценят. Истински комплимент е да ти дадат такава книжка – значи знаят колко обичаш фантазията, изненадите, смеха, загадъчните образи, значи искат да погалят неспокойния ти дух, да ти дадат безброй отправни точки за приключения и пътешествия на ума.
Авторите са Тамаш Ияш и Янош Лафицки, преведена е от унгарски от Адриана Петкова, а невероятните илюстрации са на Жаклин Молнар.
На която и страница да отгърнеш, прочиташ кратка приказчица, между 2 и 12 реда, и квадратна картина. И приказката, и картинката са жива поезия. Отгръщаш пак – пак.
И ти искаш да я четеш на глас и да се смееш, а пък аз каквато съм – същевременно се трогвам и се изчервявам, а най-вече се смея. (Има и израз „най-паче”, но тук той ще прозвучи неочаквано уместно, а нали не трябва да ви се разкривам прекалено, за да ви бъда загадъчна и привлекателна.)
Бих сложила в рамка поне десет от картинките.
Райна от Книжарница в Куфар беше сложила няколко бройки в куфара.
Аз си купих пет, но май ще отида за още.
Не ме мислете за безотговорна майка, която харчи всичките си пари за удоволствия. „Най-кратките приказки на света” е издадена от издателство Рива с финансовата подкрепа на ред унгарски институции и вероятно затова струва 4 (четири) лева.

*
”Пчелите” струва 36 лева. Обаче като формат е около един декар, с твърди корици, разкошни забавни и красиви илюстрации и интересно и ведро поднесена информация, така че си струва всяка стотинка от цената.
За първи път я видях на фестивала в Сохо в София през септември, разглеждах я жадно и ненаситно повече от половин час, и после с жална въздишка я оставих, защото човек не може всеки път просто така да извади левовете.
Но цената е такава, каквато е, а стойността е неизмерима и с времето се вдига. Ако си мечтал за нещо месеци наред, то ти е още по-ценно, когато най-после стане твое.
Автор на текста и илюстрациите е Пьотр Соха. Какво ли е да познаваш човек, който умее да рисува тъй добре, и като сте приятели, да го помолиш – нарисувай ми… всичко?
Ама първо трябва да научиш полски, понеже Пьотр Соха е поляк и ако му го кажеш на български, може да не те разбере. Или трябва да кажеш на Марина Огнянова да ви превежда, така и така е превела книгата.
Това е енциклопедия за пчелите, само че всичко е написано толкова весело, че не се чувстваш като ученик, забравяш, че те учат, а само четеш и се радваш и попиваш. Уж текстовете са кратки, уж пчелите са ни добре познати, уж аз съм сравнително начетен и любознателен човек, а почти всичко, което прочетох на тези страници, ми беше ново. Ето някои от темите: „Пчелите и динозаврите”, „Устройство на тялото на пчелата”, „Видове пчели и техните задачи”, „Танцът на пчелите”, „Биомиметика”… „Първи следи от връзката между хора и пчели”, „Древен Египет”, „Гръцките богове”, „Александър Македонски”, „Наполеон и Жозефина”… „Пътуващи пчелини”… „Кошери в града и хотели за опрашителите”.
Но аз по-малко четох, а повече гледах рисунките и… Даже не помня какво си мислех, само знам, че като погледна и фокусирам погледа, имам чувството, че ми се е случило нещо хубаво. Прелистя – и пак. И сто часа да гледаш, другия път пак откриваш нови, незабелязани преди детайли.
И тази прелест е моя. Аз я притежавам.
Обаче знаете ли какво направи издателство „Дакелче”? То направи нова книга, „Дърветата”. Автор, формат, рисунки, информация, красота – всичко.
Искам и аз да рисувам.

 

*
Третата книга не е художествена. Тя е справочник. „Полеви определител на птиците на Европа, Северна Африка и Близкия изток”.
Имената на авторите са написани на родния им език. Текст и карти: Lars Svensson, илюстрации и пояснения Killian Mullarney и Dan Zetterstrom. Над о-то в Zetterstrom има две точки, но не знам как да ги напиша тук.
Превод на български: Петър Янков със съдействието на Божидар Иванов, Боряна Михова, Даниел Митев и Диляна Германова.
Книгата е 442 страници, но изглежда тънка като за страниците си. Протягаш ръка, взимаш я, вдигаш я – и може да я изпуснеш, защото си неподготвен за това, колко тежи. И как няма да е тежка, като е отпечатана на една такава гладка, твърда, здрава, но много тънка хартия. Явно целта е била книгата наистина да стои в раницата или в някой от безбройните джобове на зеленото ти яке, за да я носиш със себе си по планини, полета и морета и да сравняваш всяко видяно птиченце с картинките по страниците.
КАРТИНКИТЕ! Не са снимки, рисунки са, изрисувани с фотографска точност и прецизност. И ти виждаш всяка птица в детайли, разбираш колко сантиметра е размахът на крилете й, намираш на картата къде е ареалът й, гледаш как изглежда през различните сезони, как изглежда в полет и на земята или докато плава, по какво се различават мъжките от женските и младите от възрастните екземпляри, какви нюанси има оперението й в зависимост от това, дали светлината пада отгоре или отстрани… Не мога дори да си представя колко години наблюдение, изучаване, описание и изследване, колко милиони километри път и колко часове труд са били нужни, за да се събере цялото това знание за птиците, и то да е достъпно. Да можеш да носиш хиляди птици в раницата или в някой от джобовете на зеленото си яке. Чувствам се смаяна и благодарна.
Също е книга за разглеждане и мечтаене. Намислила съм да си взема скицник и много остри моливи и да се опитам да прерисувам някои птици. Искам да прерисувам толкова много птици правилно и точно, че след време да мога да рисувам фантастични птици, без да мисля за линиите и точките. Ръката ми да слага цветове един до друг и на листа да се редят птици.
Не книга, а съкровище. Богатство. 20 лева. В някакъв момент ще купя още. Всяко дете трябва да израсне с такава книга върху нощното си шкафче.

Близнаци от зодия близнаци

Картинка

 

През цялото време си тананиках тази песен

но за съжаление така и не успях да й измисля подходящи думи на български. Засега.
Nous sommes deux soeurs jumelles
Nées sous le signe des gémeaux
Mi fa sol la mi ré, ré mi fa sol sol sol ré do
Toutes deux demoiselles
Ayant eu des amants très tôt
Mi fa sol la mi ré, ré mi fa sol sol sol ré do.

История за това как кучето Йофчо звънна от библиотеката и двамата с котарака спасиха един живот

 

Откакто си взех тоя телефон, пропускам повечето обаждания. Дори на най-силно звънене почти не се чува. Аз си знаех, че телефон от захарен памук ще ми създаде повече неприятности, отколкото приятности.
Ето пак. Една част от телефона се беше разтопила, някой направо го беше загрял от звънене.
Дисплеят се беше замъглил. От раздразнение пуснах нокти и го заковах.
– Мяу.
– Къде си?
– Кой се обажда?
– Йофчо се обажда. Ти къде си!
– Спокойно де. Вкъщи съм. Къде е пожарът?
– В библиотеката.
– Мяууу… Вярно, че трябваше да се видим там.
– Йоф значи, изобщо не може да се разчита на тебе.
– Стига де. Ей сега идвам.
– Ей сега може да е късно.
– Да не идвам ли? Ако искаш, ти ела.
– Да бе. И да изпусна самоубийството.
– В библиотеката?
– Да! Нали ги знаеш онези сандали, дето живеят пред вратата?
– Аха. Много са зле, брат. Сигурно са 50 годишни.
– Толкоз. Щяха да правят златна сватба през лятото.
– И какво?
– Разделили се. Левият сандал си хванал пътя и половинката му иска да мре.
– Тя ли ти каза?
– Ами то и аз съм малко забъркан тука… Дясната сандала ме помоли да проследя нейния и по следата, по следата стигнахме до библиотеката. Някъде между науката и техниката го изгубих.
– Аз съм си го мислил това!
– Кое?
– Защо се казва ту „сандала”, ту „сандал”.
– Защото са женени бе, бълхар.
– Ти си бълхар! А знаеш ли тогава защо се казва и „сандалети”?
– Защо?
– Защото се носят лете!
– Да, ама не. Защото летят. Дясната сандала в момента е на покрива и заплашва, че ще скочи. Не можела да живее сама.
– Чак пък да не може… Трябва само да си намери някой пират с дървен ляв крак.
– Какво?
– Какво?
– Какво?
– Чакай, че тоя телефон тука съвсем…
– Ало? Само някакво мляскане чувам.
– Да бе, опитвам се да изближа телефона от ухото си… и от рамото… и от лапата…
– Ти сега ще говориш ли, или ще ядеш? Ела помогни. Искам да се качиш на покрива и да убедиш тая депресирана сандала да не се хвърля.
– За любовта и аз бих се качил на покрив. Правил съм го.
– Ти си котарак, за теб е нормално.
– Чакай, че някой рита по вратата. Опа!
– Какво?
– Брат, жена ти ще скочи от един покрив всеки момент!
– Какво?! Сийке!
– Йоф? С кого говориш там?
– С младоженеца.
– С кого?!
– Със златния сватбар. Върна се.
– Сийке! Сийке!
– Спокич бе, недей ми припада тука!
– Йоф, йоф! Грабвай го и го носи насам! Не, чакай! Питай го първо къде е бил до сега!
– Къде беше сега?
– Четох любовна лирика, търсих стихотворение за Сийчето.
– Чел е любовна лирика!
– Сийке! Лельо Сийке! Не скачай! Мъжът ти те обича!
– Не ме обича!
– Обичам я!
– Обича я!
– Обича те!
– А защо тръгна сам? Защо ме изостави?
– Защо я е изоставил?
– Защо си я изоставил?
– Аз?! Никога!
– Той – никога!
– Той тебе никога ма, Сийке!
– Исках да й направя изненада!
– Искал да й направи изненада!
– Искал да ти направи изненада!
– Да докаже!
– Кажи му да докаже!
– Докажи!
– Ще! Ще! Ще! Ето! Стихотворение! Йофчо, пусни ме на говорител! Ето!
Без теб светът изчезва цял.
Без теб снегът е черна кал.
Без теб не бих и ден живял.
Без теб съм дупка от сандал.
Върни се, не прави скандал.
Не бих те никога предал.
Със теб се чувствам като крал,
старея като катедрал,
ухаеш ми на портокал,
въздигаш ме по вертикал,
докосваш ме – погал-погал,
и аз със мозък изветрял
не, ненапразно съм живял,
не съм живял, а съм горял
за теб, за моя идеал…
– Мяууууу…. Ти това в библиотеката ли го преписа?
– Сега го измислих. От зор…
В този момент вратата изскърца и на прага цъфна Йофчо. Стискаше със зъби сандалата леля Сийка. От устата му капеха лиги, от очите й се ронеха съзи.
Старият ляв сандал се надигна на пръсти.
– Сийче, ти си тук!
– Тука съм, Санде.
– Ти си ми чула стихотворението.
– Не съм, Санде. Аз си го знам.
– Ама цялото ли?
Старите сандали се прегърнаха и мъжкият любовно закопча каишката си в токата на поувехналата си половинка.
А ние с Йофчо деликатно се отдалечихме и отидохме да се поогледаме из магазините за нов телефон, че тоя за три дни ми се скапа. Били пуснали някакви нови, от наденички.

 

Изчадие, наречено ЕСЕ

 

 

Имах възможност да прочета есета, написани от деца на възраст между 14 и 18 години. Те са от различни градове, от разни краища на страната.
Всички есета бяха на една и съща тема.
Освен темата, те имаха още няколко общи особености:
– Отвлечен стил. В изреченията са нанизани абстрактни съществителни, които се плъзгат по повърхността на темата, без да се задълбочават дори в изясняването на понятията, за които става дума.
– Приповдигнат, патетичен тон. Прилагателните са силни, настойчиви и пламенни, все едно са писани от човек с висока температура. Целият този патос обаче не заразява читателя с вълнение, по-скоро създава чувство на напрежение и неудобство.
– Авторите на есетата са деца, но заразени от устрема на текста и като следват високия фалшив тон, те не се притесняват да говорят за заблудите на детството, за погубената си младост, споменават за смазаната си вяра, горчивите, непоносими предателства и злите беди, които са ги сполетявали, но благодарение на това са постигнали мъдрости и прозрения. Все фрази, които биха подхождали повече на 100-годишна любителка на стари шлагери, отколкото на 14-15 годишни момичета.
– Общи приказки и дежурни фрази.
– Липса на хумор и каквато и да е усмивка в текста. Явно за да пишеш есе, трябва да си минимум някакъв Гандалф в лошо настроение, заключен в подземие, и, сърдит на света, да обвиняваш другите за (каквато е темата на есето).
– В повечето есета имаше груби правописни грешки, що е запетайка и къде й е мястото също беше видимо неясно на авторите. Честно казано, патосът ми беше много по-непоносим от правописните грешки.

От всички изброени общи особености на есетата, които прочетох, само последната си беше откровена неграмотност.

Всичко останало се слива в едно общо лошо чувство за липса на откровеност, за фалшивост и желание да се харесаш на някакви много скучни хора с дървени глави.

Но нали всички тези деца са от различни градове!
Значи те на това са учени. Това е правилото, така се пише есе в наши дни – абстрактно, кухо, драматично към истерично.
Не можем да се сърдим на децата, че са научили това, на което ги учат.
Впрочем, с тези есета те са готови за политици: да редят лъскави фрази без грам съдържание, да си дават умен вид, да имитират ангажираност и чувствителност, без да влагат нищо лично.
Това не са текстове, които човек би писал доброволно и от сърце. Нито пък някой би ги чел, ако не му е повинност. Учителите учат децата да пишат така, после за наказание пак същите тези учители четат написаното. И явно колкото е по-кухо, но пък ефектно, толкова по-висока е оценката.
Това е болезнено.
Аз не съм в образователната система и не знам какви са формалните изисквания за ученическо есе… но дълбоко вярвам, че текстовете се пишат от един човек, за да стигнат до друг и да му кажат нещо.  Нещо важно, нещо искрено, мисъл, чувство, идея, нещо, в което вярваш и искаш да го споделиш или да го защитиш.
Имам впечатление, че писането на есе се е превърнало в състезание по редене на клишета с важен тон.
Сигурно някъде има и спокойни, умни, естествено звучащи есета, може би само моят лош и зъл късмет ме сблъсква с такива, каквито описах. Може! Дано!
Безпокоя се, че тези деца, които така правилно са се научили да пишат каквото се иска от тях, може би мислят, че това е хубаво и добро. Може би не знаят, че им е даден грешен тон, и пеят ли пеят старателно, и колкото е по-старателно, толкова е по-фалшиво.
Мисля, че есето в този му вид е изчадие, родено от хубави букви и хубави думи, от хубави деца по изискване на работливи учители, и че всичко това е една голяма грешка.

 

 

Джазът пее на български в „Книгата“ на 26 май

 

Това ще бъде красивото ехо на празника – нашият концерт за деня на буквичките, който ще мине както винаги като по ноти, но за пръв път на ново място. Съвсем по темата, концертът ще бъде в клуб „Книгата“ на ул. „Раковски“ №193, София.
Ето официалната покана:

Джазът пее на български
в клуб „Книгата”
на 26 май от 19,30 часа

Марина Господинова – вокал,
Антони Дончев – пиано,
Венци Благоев – тромпет
и Мария Донева – думи.

Ако обичате джаза в поезията и поезията в джаза,
елате да споделим една красива и спокойна вечер с джаз стандарти на български език.
Очакваме стари и нови приятели, за да се потопим заедно във вечното – любовта, тъгата, щастието и изискания вкус на едно добро питие.

https://www.facebook.com/groups/318368831534421/
Вход за концерта – 12 лева.
Телефон за резервации – 087 646 4000

А тези черно-белите тук долу сме ние.