Имах възможност да прочета есета, написани от деца на възраст между 14 и 18 години. Те са от различни градове, от разни краища на страната.
Всички есета бяха на една и съща тема.
Освен темата, те имаха още няколко общи особености:
– Отвлечен стил. В изреченията са нанизани абстрактни съществителни, които се плъзгат по повърхността на темата, без да се задълбочават дори в изясняването на понятията, за които става дума.
– Приповдигнат, патетичен тон. Прилагателните са силни, настойчиви и пламенни, все едно са писани от човек с висока температура. Целият този патос обаче не заразява читателя с вълнение, по-скоро създава чувство на напрежение и неудобство.
– Авторите на есетата са деца, но заразени от устрема на текста и като следват високия фалшив тон, те не се притесняват да говорят за заблудите на детството, за погубената си младост, споменават за смазаната си вяра, горчивите, непоносими предателства и злите беди, които са ги сполетявали, но благодарение на това са постигнали мъдрости и прозрения. Все фрази, които биха подхождали повече на 100-годишна любителка на стари шлагери, отколкото на 14-15 годишни момичета.
– Общи приказки и дежурни фрази.
– Липса на хумор и каквато и да е усмивка в текста. Явно за да пишеш есе, трябва да си минимум някакъв Гандалф в лошо настроение, заключен в подземие, и, сърдит на света, да обвиняваш другите за (каквато е темата на есето).
– В повечето есета имаше груби правописни грешки, що е запетайка и къде й е мястото също беше видимо неясно на авторите. Честно казано, патосът ми беше много по-непоносим от правописните грешки.
От всички изброени общи особености на есетата, които прочетох, само последната си беше откровена неграмотност.
Всичко останало се слива в едно общо лошо чувство за липса на откровеност, за фалшивост и желание да се харесаш на някакви много скучни хора с дървени глави.
Но нали всички тези деца са от различни градове!
Значи те на това са учени. Това е правилото, така се пише есе в наши дни – абстрактно, кухо, драматично към истерично.
Не можем да се сърдим на децата, че са научили това, на което ги учат.
Впрочем, с тези есета те са готови за политици: да редят лъскави фрази без грам съдържание, да си дават умен вид, да имитират ангажираност и чувствителност, без да влагат нищо лично.
Това не са текстове, които човек би писал доброволно и от сърце. Нито пък някой би ги чел, ако не му е повинност. Учителите учат децата да пишат така, после за наказание пак същите тези учители четат написаното. И явно колкото е по-кухо, но пък ефектно, толкова по-висока е оценката.
Това е болезнено.
Аз не съм в образователната система и не знам какви са формалните изисквания за ученическо есе… но дълбоко вярвам, че текстовете се пишат от един човек, за да стигнат до друг и да му кажат нещо. Нещо важно, нещо искрено, мисъл, чувство, идея, нещо, в което вярваш и искаш да го споделиш или да го защитиш.
Имам впечатление, че писането на есе се е превърнало в състезание по редене на клишета с важен тон.
Сигурно някъде има и спокойни, умни, естествено звучащи есета, може би само моят лош и зъл късмет ме сблъсква с такива, каквито описах. Може! Дано!
Безпокоя се, че тези деца, които така правилно са се научили да пишат каквото се иска от тях, може би мислят, че това е хубаво и добро. Може би не знаят, че им е даден грешен тон, и пеят ли пеят старателно, и колкото е по-старателно, толкова е по-фалшиво.
Мисля, че есето в този му вид е изчадие, родено от хубави букви и хубави думи, от хубави деца по изискване на работливи учители, и че всичко това е една голяма грешка.
Мария Донева 
Горчива правилност …
Еххх …
👍
За да пишеш есе темата трябва да те вълнува, ако не е така, не става. Плюс това в пубертета човек е достатъчно объркан и неуверен, та хем подражава, хем се опитва да се бунтува и е с неизяснен мироглед. Освен това кога в училище пишат есе? Никога, пишат преразкази и отговори на литературни въпроси, литературни интерпретации и т.н. Съвсем друго щеше да бъде, ако пишеха приказки като малки, сценарии и статии като по- големи , за да стигнат естествено до есето. А и колко зрели хора са в състояние да напишат есе?
Много е лесно да даваш мнения и да критикуваш, без да имаш реална представа за това какви са точно проблемите с писането на есета. А случайно да Ви хрумва, че учениците не изгарят от желание да споделят съкровени мисли писмено по тема, която не ги вълнува чак толкова? Нека предположа – Вие сте били жури на някой от стотиците конкурси за есета, които се организират ежегодно. Бъдете благодарна на учителите, които са Ви помогнали да си отчетете дейността, не бъдете толкова осъдителна. Все пак и темите Ви в около 90% процента от случаите са направо УАУ, тъй че не се чудете на патоса.
Може би искате да обясните на Мария Донева какви са проблемите с писането на есета? Ако нямате такова намерение, коментарът Ви е плашещо излишен. Повечето учители изобщо не се вълнуват от съкровените мисли на учениците си и часовете по литература в техните очи не са подходящата сцена за прояви на креативност от страна на децата.
В кой момент от образованието си децата учат за погубената си младост, че не се сещам? И как учителите ги учат да пишат така? В едно есе детето пише така както е възпитано да чувства – от родители и семейна среда, от медии, от улицата. То диша с тези теми, мисли така и съответно така пише.
Пиша в блога си за това, което виждам. Нямам за цел да убеждавам никого, а и в този конкретен случай бих била щастлива да не съм права.
Браво, Мария! Чудесно си го написала! Разбира се, че не си учител.Ти не ставаш за учител.Не защото нямаш качествата, а защото не би се примирила с рамката на системата(ако изобщо има някаква рамка и система в нашето образование).Скоро, някъде по телевизиите, една жена с всякакви образования и езици сподели, че е била през годините и учителка за кратко.Попитаха я защо за кратко? „Не можах да свикна, че трябва да преподавам на децата не това, което искам да ги науча, базирано на моя опит и знания, а това което трябва според програмата, нямаща нищо общо с материала, който се изучава.“
👍
Не насърчавам писането или правенето на нещо, което очевидно не вълнува моето дете, което ми заявява, че нещо е „скучно“. Вече никак не си слагам на сърцето определенията, които е получавала от учителите, че е отвлечена, разсеяна и в своя свят (даже от известно време се гордея с тях), а и казвам да прави нужното да мине класа, но да чете много извън училище и за всичко, за което се интересува. Важно е да се научи едно дете на морални принципи и честност, да се развива мозъка, душата му и талантите му, но това не винаги се вписва в училищната програма или пък в подхода на някои учители. Важно е и да останеш различен и да запазиш себе си и независимостта на своята гледна точка и не е важно да се харесваш или да бъдеш оценен и разбран от всички. Ако всички те харесват, значи нещо не правиш както трябва.
„запетайка“ 🙂
Здравей, Мария! Тук https://drive.google.com/file/d/0B6TIVLpi01r4cERyTkFkV0hYNWM/view?usp=sharing споделям с теб едно мое есе от преди десетина години за участието ми в кампанията „1000 стипендии“. Надявам се, че ще ти допадне повече! 🙂
Образованието в цялата му прелест. Тъжно, жалко, болезнено. И факт. А можем ли да го променим?