То стана малко нещо като „Мило дневниче“ с книги, но какво да направя, така минават дните ми, или поне тази част от тях, която е за пред хора. За книжките, които преведох през януари, ще напиша тук, когато ги публикуват. Има за динозаври, еднорози, русалки, тигри, пингвини и още доста други животни. Може би трябва да спра да казвам, че съм детска преводачка, и да започна да се именувам „ветеринарна / зоо преводачка“.
Във вестник „Сега“ (умът ми отказва да приеме, че не е вестник, а сайт) тази седмица разказвам за две книги, които си приличат само по това, че са интересни. Първата е „Нулева гравитация“ на Уди Алън. Ако и вие като мен го обичате от „Ако импресионистите бяха зъболекари“ насам, няма да ви разочарова. Статията е тук:
Другата книга е поредният удар в десятката на издателство „Бениториал“ – епичната история „Порцелановата кукла“ отКристен Лъш, която ще ни забърка в тайни, бягства и любов от бурния 20 век в Русия и СССР.
Когато стане дума за комикси, сърцето ми е останало при „Дъга“, Дарко и неговото вълшебно копче.
В САЩ комиксите са нещо специално, дебел хартиен пласт история, и повечето момчета в американските романи ги четат, или ги крадат, или ги колекционират. В Англия пак така, съдя по това, което се споменава в биографията на Тери Пратчет. Аз обичам книгите на Сотир Гелев и Пенко Гелев. Не харесвам обаче манга, човечетата ми изглеждат уродливи, с гигантски очи и кой без нос, кой без уста. Разказвам това, защото моето плахо сърце се събуди от сън и май започна да обиква комикси.
Първо почувствах нещо, докато си четях за приключенията на Пепър и котарака Морков. Поръчах ги предварително от висок старозагорски патриотизъм и от радост, че Никола Райков не спира да създава книги и игри, върви по своята пътека, която вече си е цяла магистрала от тук до Китай, и радва мало и голямо. Книгите дойдоха при мен с подарък – картичка и писмо, и аз първо ги оставих да се поизмиришат на терасата (легендата за опияняващия аромат на нова книга според мен е точно това – легенда), и после с голямо удоволствие ги прочетох. Кратки самостоятелни истории, свързани от общи герои; силни съвременни послания – за екологията, приятелството, значението на традициите; много хумор и картинки, които ти се иска да прерисуваш толкова пъти, колкото трябва, за да можеш после да ги рисуваш и сам, без да гледаш. Кой може да устои на всичко това?
А днес в размекнатата, разнежена почва на моето меко сърце направи първите си стъпчици нова героиня от комикс. Хилда! Хилда живее заедно с майка си в малка къщичка, отдалечена от града. Наоколо няма други хора, но пък има елфи, великани и тролове. Домашният й любимец Съчко е бяло лисиче с рогца. Хилда има тънки крака, обути в големи ботуши, и като я гледаш как тича от квадратче в квадратче, не може да не се разнежиш. Специалното в тази книга е отношението към света, в това число и към читателя. Авторът е един такъв готин, искаш да си му приятел. Видях го ето тук:
и вече освен приятелка искам да съм му и майка, защото ми напомня за моя Иво. Непременно си пуснете клипчето, за да видите, още в самото начало, как от Нетфликс са се свързали с него, за да му предложат да превърнат поредицата в анимационен сериал. Заразително е! Да си играеш и да влизаш в историята, и да си намериш приятели на твоя акъл! Толкова вдъхновяваща приказка! А пък и самият Люк Пиърсън прави първата крачка, като ни показва първоначалните скици, моменти от работния процес и например първата рисунка, на която Съчко е спрял да бъде коте и е станал лисица. И пак нямаше да квича до небесата, просто щях тихо да обичам горския човек (с неговата сложна личност), и факта, че майката на Хилда според елфите е момиче…
Но любовта. Любовта на великаните, които не спират да се надяват, и чакат, докато се превърнат в планини, и пазят планетата, и после се хвърлят в небето, хванати за ръка. Това е най-нежната любовна история, която съм чела напоследък. Никога няма да я забравя. И вече чакам с нетърпение следващите книги от поредицата за Хилда.
Имахме гости, кръстът ми е схванат, врабчетата ядат на терасата, чак ушите им плющят, превеждам една книга, а тя ми се опъва, и междувременно – вижте какви интересни книги чета. Тази седмица разказвам по нещо във вестник „Сега“ за тези двете:
„Москва не е последната гара“ разказва за едно момиче, от детството в Иваново, през студентските й години в театралното училище в Москва, първите й роли на професионална сцена и после – една невъзможно голяма стъпка навън… Животът на обикновените хора в Съветския съюз от 50-те до 70-те години на 20 век.
Втората книга си я купих непредвидено – имам две колони от книги за незабавно прочитане, а си взех „Приказка“ от супермаркета и дадох 30 лева, защото денят ми беше много тежък и имах нужда от награда, да избягам и да се махна за малко. Стивън Кинг знае как да ни заведе другаде и да ни запълни времето, без да ни го губи.
Книгите, за които разказвам тази седмица в рубриката ми във вестник „Сега“, са съвсем различни, нали искам да се разнообразя. Едната е криминална, на Кен Фолет – „Скандалът Модиляни“, издадена от Артлайн Студиос.
Това ме касае, до степен да напиша пост в блога, защото сред номинираните за „Музикален проект на 2022“ са нашите „Сезони в музика и стих“ с трио „Дивертименто“ . Представихме този концерт-спектакъл точно 13 пъти и хубаво си попътувахме – в Житница, Труд, Попово, Исперих, Дулово, Силистра, София, Балчик, Стара Загора, Самоков и Велинград. За проекта излезе отзив в списание „Музикални хоризонти“ от Диана Данова – Дамянова. Гледаха ни много възрастни и още повече деца. Наградата се определя с гласуване и като така е малко произволна, но все пак е приятно. Пълният списък с номинираните е ТУК, а гласуването е на сайта на радиото ТАМ . Гласуват тези, които не се откажат по време на лутането 🙂
Ох, колко е хубаво да се наревеш, без да си имал това намерение. Да ревеш десет часа, без да спреш, до последна сълза и до изтощение.
И да поревеш още малко преди да заспиш, да се нажабиш в сълзи, чак да ти омръзне. И ако ти е горещо, да излезеш да се разхладиш, или да си обуеш чорапи, в случай че зъзнеш.
И после да ожаднееш и да пиеш вода, да се протегнеш, чак да ти изпука гръбнакът. Твоята красива, силна, тежка беда да се отдръпне учтиво и да почака.
Борю Зевзека е български писател, театрал, хуморист и хуманист. Превръщал е всичко в смях, дори войната – при все че е бил раняван там, награден е с ордени и дори след раняването си не се връща в тила. Убит е от партиен функционер с накърнени графомански стремежи след 9.IX.44. И после незаслужено е забравен от нас. Калина Захова и Андрей Ташев са съставили сборник с най-доброто от книгите му в един том, който може да бъде свободно изтеглен от сайта на Издателски център „Боян Пенев“. Заповядайте!
Дума проправя си път през езика. Някой не чува, че аз не го викам. Нещо във мислите се мержелее. Ново решение тегне и зрее. Вие се тъничка пара над плажа. Блага вест чака кога ще я кажа. Бледо предчувствие, слънчице зиме. Няма понятие, няма ли име.
Дойде първата ми книга за годината! ❤ „Тясното къщенце“ (оригиналното заглавие е „A Squash and a Squeeze“). Това е първата съвместна работа на Джулия Доналдсън и Аксел Шефлър, публикувана точно преди 30 години. Дано 2023 бъде вдъхновена и щедра, за работа и за радост.
Страницата ми във вестник „Сега“ вече няма да излиза на хартия – свърши хартията, но ще я има на сайта. Така няма да изпращам на хората pdf-и, а линкове. Едно от любимите ми неща беше да съчетавам кориците на книгите по цвят на една страница, или пък по тема, все едно изпращам скрито послание; нещо като писмо в бутилка неизвестно до кого. Имаше брой само с последни неща в заглавието, имаше много сини, зелени и червени корици. Да, това наистина ще ми липсва.
Сега уж продължавам да правя, каквото правих и преди – да коментирам по две книги седмично, само без рубриката „Витрина“, обаче ми е леко тревожно, как ще изглежда всичко на новото място. Ще видим.
Първата статия е за биографията на Тери Пратчет – удивителна като живота му. Заглавието, както много от заглавията на текстовете ми за вестника, е от Анита Димитрова, тя много ги умее!
С тъничко вратленце като първолак, татко ми се смее, хваща майка пак леко за ръката, нещо й говори, тя се мръщи първо, дърпа се и спори, после се усеща – внуците са тук, мига телевизорът със изключен звук, нещо къкри в тенджера, нещо се пере, три еднакви тениски – как да избере най-най-най-най-черната абитуриентът, първи между равни е всеки във момента, празници, разместване, суета сует, поправи казанчето, тука има ред, няма ред, хич никакъв, има веселба, вижте, купих кладница за шкембе чорба, няма лед в хладилника, чехлите къде са, хайде, ще играем ли, сбъркал си адреса, закъснявам, чакайте, искам нещо сладко, боже, тук е лудница! И сред всичко – татко, с ризата, незнайно как станала голяма, мълчаливо хванал пръстите на мама.
На снимката – моят татко, с ябълка, подредена така, че да няма начин да откажа да я изям.
Мария Донева 