Да знаете какво стана снощи!
Ходих на опера! Пак!!!

Гледах „Орфей”. Чудна малка съвременна опера по античен сюжет, която блесна пред смаяния ми взор с две неоспорими предимства:
1. Беше кратка. Започна в 19,00, а в 20,00 вече трополях по стълбите.
2. Беше на Русенската опера, така че този срам няма да тежи на Стара Загора.
Малеее, нямате си представа!

Като съдя по произношението на изпълнителите, и те си нямат представа. Милите души, през повечето време бях убедена, че пеят на немски, но във втората половина рязко започнаха едни речитативи – те бяха или на английски, или на африканс, май.
Това обяснява много неща. Хората видимо не знаеха за какво става дума в думите им, затова през цялото време се рееха като безгрижни овчари, навикнали на здравословен живот и с чиста съвест. Жената ту е жива, ту е умряла (Евридика имам предвид), Орфей се предполага, че първо е щастлив, после нещастен – ама не, няма такова нещо. Те си крачат бодро по сцената и хич не им пука. Нищо де, така е по-добре. Станалото – станало. Пък и бива ли по време на спектакъла да гледаш нагоре към надписите – да, ще се информираш за сюжета, ама пък да обърнеш гръб на публиката пак не върви.

Тя, публиката, жива да е, не беше многобройна. И слава богу.

И значи, казвам ви. Тази постановка ме изпълни с оптимизъм. Ако не се реализирам като шивачка на прасенца, мога да се осъществя в операта. Стъпките на балета ги научих (особено онова движение с ръцете – едната зад тила, другата – към лакътя на първата, после двете около гушката – преговорихме го безброй пъти, и на мен ми стана любимо, момент… да, пробвах го пред огледалото, получи ми се).
Но и за балета не бяха прави. Бива ли, при толкоз едри мъжаги в хора, балеринките да изнасят Евридика? Бива ли? Не е човечно!
Кобрата беше пирон, признавам. Кобрата беше при-каз-ка! Внос от Индия (те затова я внесоха в странна поза, тя после си излезе на собствен ход).
Все пак балетът беше мил и лекокрил, хубави бяха.

Естествено, любимец ми е Харон, но той беше от друга опера. В смисъл, и той беше веселяк като блаженопочившата и Орфей, но имаше мръсен език и бъркалка за лютеница, нещо по-битово биваше да го пуснат да изиграе.

Хадес пък, милият, слава Зевсу, не куцаше, но го бяха барнали повече като Нептун на Дисни. Не Посейдон. Той си беше Нептун в пурпур и с голи бицепси (защо), а зад кулисите Ариел припляскваше и мрънкаше: кога ще си ходим, 5 часа са до Русе, ай по-чевръсто.
Аз я чух.
А може и да я сънувах, понеже позаспах. Но не просташки, а нежно и съзерцателно, елегантно някак, и дзен. Да се счита за акт на законна самоотбрана.

Оркестърът от време на време ме стряскаше с джаскане по чинелите, ама не във важни моменти, ами така, по вътрешно чувство някакво. По интуиция. Всъщност там изобщо трудно следях нещата, загубиха ме още по време на марша, под чиито звуци Евридика разпределяше едни букети.

И тъй. В този спектакъл Орфей не обичаше Евридика. Устата му говореше любовни думи, но поведението му твърдеше обратното, а той така и не свали глухарчетата от челото си и червената наметка. Ходеше си червено-бял като някакъв ведър Пижо, предмартенски, и на тоя свят, и на оня.
И аз излязох от операта освежена и разведрена, олеле, майко, какво гледах.

Поука:
В петък в залата на ДТ „Гео Милев” имаше концерт на Брас Асоциация Комбо.
Сладки мои, сладурчета любими, ако съдбата ви изправи пред избор и можете или да правите нещо друго, или да отидете да послушате джаз,
не пропускайте Брас Асоциация Комбо.
Благодаря за вниманието. Амин.

*

Любовта идва. Нищо не може да я спре. Пролетта идва.

Добър ли си, лош ли си – никой не те пита. Идва. Настръхваш, страх те е. Място не можеш да си намериш от радост. Цъфтиш. Капе ти косата. Излизаш за пръв път тази година без яке. Вали те дъжд. Събличаш се. Вадички вода ти текат по гърба и между гърдите. Дишаш.

Любовта идва. Нищо не може да я спре. Лятото идва.

Ходиш бос. Храната ти мирише на секс, не, от ръцете ти е. Всичко е вкусно. Не спиш цяла нощ, всичко е като на сън. Всичко е сън. Свършват черешите. Свършват ягодите. Свършват кайсиите. Ядеш праскова в морето, солена е, с пясък. Намираш стъпките на чайките. Тъмно е, светло е, горещо е.

Любовта идва. Никой не може да я спре. Идва есен.

Пастелна, сладостна, изведнъж изкрещява от удоволствие. Всичко е на зърна, разкъсаните домати, презрялата диня, накрая дюлите. Загръщаш се в прегръдка. Дланта ти е топла. Вали те. Плачеш. Любов. Хапеш. Вкус на кръв, вкус на желязо. Неразделни. Кой да знае, че слънцето било толкова сладостно.

Любовта идва. Никой не може да я спре. Зимата идва.

Студено-топло-горещо в бърз ритъм. Червено вино. Коледа! Ти си ми подаръкът. Червено и златно. Всички кокали болят, разпукват се ставите, нарове пълни с кръв, изобилие, плодородие, целувка пред огън. Всеопрощаваща. Дълга. Любов. Не е утеха за смъртта, нито награда за живота, любовта е любов.

Нищо не може да я спре.

Тя няма как да се заслужи
и няма как да се изстрада.
Не се старае – не е нужно.
На двора с  циганите сяда.

Със някой стар вдовец се смее,
подсеща го да се избръсне.
Излиза да си поживее.
Препива, после спи до късно.

И се събужда пролетта.
Чете, разлиства ми писмата,
и ме сдобрява с паметта,
и ми разпява тишината.

Дърветата стоят красиво
на обичайните места
и цветовете им отиват.
Благодаря за пролетта.

Когато цъфнаха бадемите,
една въздишка – от големите,
от немите, от най-разкошните –
се претъркули по небето.
Олекна въздухът, и хората
си разсъблякоха умората
и страховете – полунощните.
И се усмихнаха. И ето:

след ден ще се завърне зимата,
и междучасието в климата
ще свърши. Ала до тогава
ще си припомним лекотата,
с която вкусно се целувахме.
Скръбта, с която се сбогувахме.
И нежността – че продължава.
Ще си разпролетим сърцата –

заради храбрите бадеми.

*