Скромно празнично желание –
да не си изкашлям дроба.
Съблазнително ухание –
и мъртвец ще рипне в гроба

да опита с два-три зъба
два-три залъка от всичко.
Рибици, филенца, гъби,
саралийки и сърмички…

А пък аз отвари лоча
от тритонов крак със плесен,
мухъл от надгробна плоча,
бесен плъх, убит наесен…

Чувствам как муха огромна
през трахеята ми лази.
Кашлица като фадрома
бялото ми дробче гази.

В чай неволята си давя.
Даже въздухът ме дразни!
Всички вкъщи да сме здрави –
на това му викам празник.

Я, станала съм първа.
Правя си последно кафе за годината. На чашата ми пише нещо такова: Име АРИАНОС ке ста гипета Теос, ще рече – аз съм от Арис и на стадиона на Господ :)))
Като се събуди и кака, ще направим един бърз набег до магазина, после тя ще се заеме с алхимия – ще превръща месото, зеленчуците, тестото, орехите, захарта и всичко, до което се докосне, в чисто злато, което се топи в устата и те пренася в хранително-вкусовия рай. Аз ще помагам 🙂
Мноого е тихо. Дали да не си легна пак?
Вчера през целия ден бяхме в Солун. Добавям снимки на децата, и едно портокалово дръвче за Мила.

Послепис специално за календара: То било понеделник. И? :)))
Мирише на неделя.
:))))

Краставото жабче Светльо беше клекнало на тераската, зяпаше във водата и въздишаше.
Майка му го откри чак на третата обиколка на жилището. А жилището им не беше никак малко – като се започне от мазетата в корените на водната лилия, мине се през няколко различно мътно-бистри етажа хладка вода, и се свърши с просторните веранди на листата и кокетните беседки на цветовете (два напълно разцъфнали и четири напъпили). Майката на Светльо беше жаба с добър вкус и обичаше красотата.
Светльо не познаваше своя татко.
– Не тъгувай, миличък! – казваше му понякога неговата майка, докато милваше пъпчивото му челце с лепкавите си лапки. – Нали сме си двамата. Какво ни липсва? Не чуваш ли всяка вечер как другите жабешки семейства вдигат скандали? Крещят и се обиждат…
– Не се ли обичат? – питаше Светльо.
– Обичат се, но от време на време се уморяват. А и понякога е трудно да разбереш другите.
– Но ние с теб се разбираме добре, нали, мамо?
– Да, защото ти си най-важното за мен, мило мое.
„Все пак нямаше да е лошо да си имам и един татко” – помисляше си Светльо, но на глас не казваше нищо, за да не натъжава майка си.
Светльо си мислеше за своя татко, но не прекалено често. Представяше си го как слиза от един самолет, носи куфар от крокодилска кожа и има мека кафява шапка с щъркелово перце. Идва си право вкъщи и двамата карат колела или си купуват сладолед, или хвърлят камъчета във водата… После се сещаше за майка си и виновно си обещаваше и на нея да купят сладолед, голям, с цвят на лилия и вкус на пеперуда.
Майката на Светльо знаеше и за куфара, и за шапката, и за колелата. Таткото беше заминал и тя не можеше да го върне, но се опитваше да го замести, за да не липсва нищо на синчето им. На нейното синче.
Ето и днес, пак се е скрил и си мечтае…
Тя излезе с тихо шляпане на тераската и застана до малкото си детенце.
Той я погледна през рамо, но не каза нищо, само тихичко въздъхна.
– Светльо, стига вече. Виж онзи паяк как тича по водата…
– Мамо… Нищо не разбираш!
На майката изведнъж й притъмня. Усети горчивина в устата, като от вкиснала супа от паяци. Почувства, че не са й останали никакви сили.
Тя седна тежко на мократа тераса и каза:
– Не знам къде е баща ти. Не мога да направя нищо повече. Аз просто съм тук.
– Стига с тия стари истории бе, мамо…
– Добре, какъв е проблемът сега?
– Ами… знаеш ли с какво да се намажа? Писна ми от тия пъпки. Кой ще ме целуне такъв…
„Аз малко ли те целувам?” – понечи да каже майка му, но в миг се почувства два пъти по-излишна и три пъти по-стара, и шест пъти по-самотна. Изправи се малко неуверено и провлачи чехлите си във водата към мазето, където имаше малка домашна аптечка.
Светльо дори не погледна към нея, а отново се надвеси към образа си в стъклената повърхност на водата.

Събота е пазарен ден, а пазарът е основно социално събитие. Ще отидем след малко. Сега пия кафе, и дано то ми размрази гърлото, защото вече не ми е чак толкова забавно. Мрън.
Вчера ходихме на гости на Мария. Тя е много сладка, прилича на малко момиченце и на принцеса едновременно. Двете с кака седят на възглавници пред камината и си клюкарстват (в приятния смисъл на думата). Говорят си за рецепти – кокошката е най-вкусна, ако е хранена само с царевица. Обаче ако е домашна, трябва да престои повече в марината, защото е по-жилава. Слагаш я с гърдите надолу в една голяма тенджера 6 часа преди да я сготвиш, в марината от вода, половин чаша сол и една чаша захар, а след като я извадиш, напъхваш ръката си и леко отделяш кожата, и пъхаш под нея… Разбирам почти всичко, но повече ми харесва да се оставя на мелодията на думите. Милото ми гърло ме освобождава от задължението да участвам в разговора, почти заспивам от тежко преяждане с бонбони, баклава, трюфели, сушени плодове… вече не мога да поемам храна, затова ме изпращат с куп сладкиши за всички вкъщи.
По-малкият син на Мария е войник и тя ни показва снимки от клетвата му, и постоянно е на ръба да се разплаче.
Бягам от социални теми, но истината е, че подушвам страх и несигурност, някакво сурване към тъмнина. Сестра ми ми казва, че за едно семейство да имат син-войник е също толкова скъпо, както и да имат студент, защото всеки ден ги пускали в градски отпуск, за да не се налага да ги хранят, и  родителите трябва да осигурят пари за обяд и вечеря на децата си в чуждия град. Данъците върху горивата са толкова високи, че хората масово си купуват печки на дърва, в резултат въздухът в големите градове и толкова замърсен, че хората се задушават (през лятото се задушават, през зимата се задушават, абе… )
А следобед отидохме в Грива, то е близко селце, и там в планината строят една грамадна църква.
Красиво е. Още не е завършена, но може да се влезе (ако си момиче с панталони, препасваш си нещо като пола) За пръв път виждам икони, изрисувани върху метални плочи. Не снимах вътре. Подът е покрит с разкошни мраморни мозайки. На една от иконите Петър и Павел са изобразени в озадачаваща прегръдка. С Иво се спогледахме и застанахме в същата поза, а после се махнахме, преди и двамата да сме казали нещо неуместно.
Отвън, от двете страни на входа, има мозаечни икони на Богородица с бебето и на Христос.
Стана ми много мъчно.
Това са семейни дела. Ето я млада и красива с нейното детенце. Ето го детенцето, пораснало висок хубав мъж с книга в ръка. А после влизаш в църквата и разбираш какво е станало с него.
Може да схващам примитивно-битово историята. И може това да е пътят (и истината, и животът).
Ама на мен си ми е мъчно. Пък.
Добавям и снимки на лимоните в магазина на Аргир, против скорбут. И една елхичка.

Понякога нощта се заклещва в прозореца като тлъст обирджия и ни напред – ни назад. Събудих се и зачаках да стане светло, обаче тъмното си стоеше непоклатимо. Чувствах се препълнена с енергия и се въртях и протягах и се чудих дали да стана и да си почета книга, след като не ми върви със съня.
Реших да си отдъхна от шиенето на животинки и си взех три книги за десет дни. Ама книги ти казвам – „Нация“ на Тери Пратчет, „Праскови за кюрето“ на Джоан Харис и „Мидълсекс“ на Юдженидис.
Все едно, не станах, защото ми беше толкова топличко в леглото, и по някое време съм заспала пак.
Продължавам да нямам глас. Много е смешно. Ооооооооо!
Говоря и се смея, а излизат само някакви съскащи звуци. От време на време успявам да кажа цяла дума, и сестра ми вика – оп! май успя да хванеш станция!
По тази причина вчера не съм мърдала от къщи, а днес няма да отидем в Солун – по-добре ще е да дишам топъл домашен въздух.
И какво да свърша, докато не правя нищо?
Мислех да напиша няколко изречения за „Невероятните приключения на Унки Марлюнки“ на Иван Раденков.
Намерих си я в детската стая на старозагорския Хеликон (нали е в ново  помещение, има повече място, има си и отделно място за детски книги)
Избрах я заради заоблените ръбчета. Не е в мен книгата, за да снимам и да ви покажа, но е наистина приятно. Започнах да я чета в автобуса, после продължих вкъщи… на три пъти я прочетох цялата.
Има дразнещи неща в нея. Да кажа първо някои от тях, а после хубавите?
Ми например в карето специално пише името на автора на шрифта на корицата. Супер, браво и ура, обаче книгата е обозначена като „Книга за татковци“, но е написано с шрифт, който категорично ни кара да прочетем първо „книга за мамковци“.
Нямам нищо против мамковците, ама…
Подразни ме, че има куп неизпипани неща в стила. Примерно на три места се казва „последният“, в смисъл – този, този и този излязоха от стаята, като последният беше облечен с риза на каренца. Едно такова официално-делово и кьопаво като цяло. Знам, че ви звуча неубедително, като не цитирам, обаче е така. Направо ме пробождат в сърцето такива работи.
Обаче! Сърцето ми, нали е беззащитно, а в същото време добричко, веднага казва – това е книга за татковци. Не е книга за филолози от БАН. Това е книга, писана за кеф, и сигурно наистина е разказана на някое сладко хлапе от симпатичния му баща. Не е нужно да имаш перфектен стил, за да отделиш време на детето си и заедно да си фантазирате, и като виждаш, че се получава добре, защо да не го напишеш на хартия? (Има си редактори за тази работа, нали? Къде са зяпали?)
Така че амнистирам „последния“, и всъщност искам да кажа, че книгата е хубава. Съдържа чудни идеи за доизмисляне и за игри заедно. От нея лъха приятно самочувствие, и всъщност си има всичко – любов, приключения, хитро решени парадокси, и куп интересни мисли. Казва колко е важно човек да е на мястото си и да прави каквото умее и каквото желае, колко е чудесно да се влюбиш, колко е вкусен компотът от круши (от круши ли беше?), и за родителите и децата, и за излежаването и размотаването, че са добри. И има такива характерни герои, даже и най-епизодичните и за кратко появяващи се имат по нещо за запомняне.
Рисунките са лекички и хубави, напомнят ми илюстрациите на „Джелсомино в страната на лъжците“.
За това, че книгата е обгрижена със сайт и песни за слушане и картинки за оцветяване – какво да кажа, освен че е супер, че излиза извън кориците и си свирка, и си живее истински.
Много хубава книга!

Послепис за майка ми: Всичко, написано в началото, е долна лъжа, изобщо не съм настинала, ок съм.
🙂

Коледата е излишество
от притоплени емоции,
и отстъпки за количество,
и усмивки със промоции.

Дребни жестове на едро,
глезотии за най-малките.
Настроението щедро
сваляме от закачалките.

Златно и искрящо алено.
Яркосиньо и сребристо.
И от радостта погалени,
ден поне сме леки, чисти.

Тази любов
е прекалено голяма.
Тя узря,
промени се
и стана горчива.
Изтича й срокът,
а ти
си още в началото.
Тази любов е прекалено голяма
за сам човек.

Молба с по-силен пламък от молитва:
да зная, че към мене той изпитва

такава съща нетърпима нужда.
Че аз не съм му странна, нито чужда.

Да е със мен и всичко да ни стига.
Да бъдем два съседни реда в книга.

Да бъдем близки. И да е наблизо.
Да виждам как, когато вкъщи влиза,

светът омеква, кротко се променя.
Да знам, че той обича точно мене.

Но аз дори не знам кого ли моля…
защото то не става с труд и воля,

нито с молба, дори да е голяма.
А просто – е. Или съвсем го няма.

Тя е малко момиче
на шейсет и отгоре.
Тя избягва да тича.
Тя е вкъщи затворена,

а я будят мечтите,
все така неулегнали.
Тя изглежда сърдита,
със клепачи натегнали,

но зад строгите клепки
и в сърцето й кротко
има порив и трепкане,
има гръбче на котка,

има смях и вълнение,
и ръка за погалване,
уморено търпение
и искра за запалване.

И добре, че е баба
и децата посреща,
че алиби й трябва
да политне към нещо,

нещо светло и звънко
тя да си пожелае,
и да хукне навънка,
за да си поиграе…

Утре! 🙂

Понеже няма да пътувам и ще си спя вкъщи, ми се струва толкова леко и лесно!
Ще се радвам да се видим там!

🙂