Молба с по-силен пламък от молитва:
да зная, че към мене той изпитва
такава съща нетърпима нужда.
Че аз не съм му странна, нито чужда.
Да е със мен и всичко да ни стига.
Да бъдем два съседни реда в книга.
Да бъдем близки. И да е наблизо.
Да виждам как, когато вкъщи влиза,
светът омеква, кротко се променя.
Да знам, че той обича точно мене.
Но аз дори не знам кого ли моля…
защото то не става с труд и воля,
нито с молба, дори да е голяма.
А просто – е. Или съвсем го няма.
Мария Донева 
Етикети: любов 🙂
Mia Maria :))
и ти имаш същия етикет, така че трай си
аз собственоръчно съм ти го лепнала.
Дали няма да разваля простотата на женското усещане за любов, ако постна едно мъжко такова, което бях писал някога
Да ме обичаш
Когато падна да събираш мислите ми
и да ги слагаш в пазвата си да поникват
Когато поизмръзна да раздухваш
очите ми да се разпалват да те виждам
Когато огладнея да ме храниш
със слушането на гласа ми
Щом легна уморен побързай
в съня ми тихо да се вмъкнеш
Хубаво!
Много е хубаво
благодаря 🙂
Pingback: Кратки 01.01.2013 | dream keeper
Любов и Свобода да се наричам/ желая, но съзирам в туй беда:/ заробен съм, когато те обичам,/ а без Любов какво си
, Свобода!
така сме ние, романтиците 🙂
Поредното Изключително Попадение
На Една Изключителна поетеса . . .
мерси 🙂
Pingback: Пълноценен живот | Мария Донева