Понеже съм на гости на моята кака, въртеше ми се из ума да напиша дневник за няколко дни, както летния дневник от преди години.
То хубаво, обаче стана така, че по пътя насам с Иво пътувахме с автобус, беше много горещо, а на почивките – хладно, и така съм настинала неусетно, че нямам глас, ама никакъв.
Какво е животът без моя пилешки глас?! Първо на всяко проговаряне се обаждах с различни гласове като обсебена от банда смешни демони, а от тази сутрин – нищо.
Не мога да говоря, не ми се и пише.
Ще сложа малко мъгляви снимки от страхотната разходка, която си направихме вчера. Започнахме с шоколадово суфле и палачинки като планети, разходихме се пеша през лозята, гората, планината, реката (със спирки на любимото ми място, където бяхме на имения ми ден и на лозето на Тито), и после – вкъщи.
Който не дойде – загуби.